Ленарт, който я е хванал за ръката, въздъхва:
– Но се появиха житейските обстоятелства – въздъхва Ленарт, – както става в толкова много приказки. Вината може би не беше на Сам. Или пък бе изцяло негова. Нека по-мъдрите от нас да преценят дали всеки човек е изцяло отговорен за действията си, или не. Но Сам отново замина на война. И се върна по-мрачен.
– Той беше идеалист – намесва се Мод разкаяно. – Въпреки всичката омраза и гняв, той беше идеалист. Затова искаше да стане войник.
Тогава Елса пита дали може да ползва компютъра на Мод и Ленарт.
– Ако имате такъв! – добавя тя извинително, защото си спомня същия разговор, който води с Вълчето сърце.
– Естествено, че имаме компютър – казва Ленарт с недоумение.
– В днешно време всички имат, не е ли така? – усмихва се Мод мило.
„Имееенно!“, мисли си Елса и решава да отбележи това пред Вълчето сърце следващия път, когато той се появи. Ако има следващ път.
Ленарт става, за да ѝ покаже къде е компютърът. Докато минават покрай спалнята, Елса вижда, че Мод е наредила сънища в голям кръг около леглото на момчето. В малкия кабинет в другия край на апартамента Ленарт обяснява, че техният компютър е много стар, разбира се, така че Елса трябва да е търпелива.
На малка масичка вътре в кабинета стои най-обемистият компютър, който тя е виждала. На гърба му има гигантска кутия, а на пода стои още една.
– Какво е това? – пита Елса и я посочва.
– Това е самият компютър – казва Ленарт.
– Ами това тогава? – пита Елса и сочи самия компютър.
– Това е мониторът – казва Ленарт, натиска голямото копче на кутията на пода и добавя: – Трябва му някоя и друга минута, докато зареди, така че ще почакаме малко.
– МИНУТА? – възкликва Елса, след което промърморва: – Уау. Наистина е стар.
Наистина старият компютър най-накрая зарежда и Ленарт, след много „ако“ и „но“, пуска интернет браузъра. Елса намира това, което търси, връща се в кухнята и сяда срещу Мод.
– Означава мечтател. За „идеалист“ говоря. Означава мечтател.
– Да, може да се каже – усмихва се Мод приятелски.
– Не може да се каже. Думата това означава – поправя я Елса.
Тогава Мод кима още по-приятелски. После разказва за един идеалист, който станал циник, а Елса знае какво означава това, защото един педагог в детската градина веднъж я нарече така. Стана голяма разправия, когато мама разбра за това, но педагогът не отстъпи. Елса не си спомня подробности, но ѝ се струва, че това стана след онзи път, когато разказа на останалите деца в детската градина как се приготвят колбасите.
Замисля се, че може би тези спомени изникват в ума ѝ като защитен механизъм. Защото тази приказка чисто и просто съдържа твърде много реалност. Лесно е реалността да ти дойде в повече, когато си почти на осем.
Мод разказва как Сам заминал на нова война. Приятелят му бил с него. Няколко седмици защитавали едно малко село от хора, които по причини, непонятни за Мод, искали да избият всичките му жители. Накрая получили заповед да се изтеглят, защото ситуацията била твърде опасна, но приятелят на Сам отказал да се подчини. Той убедил Сам и останалите войници да останат, докато дойдат подкрепленията и селото бъде в безопасност. След това качили в колите си толкова ранени деца, за колкото имало място, и потеглили към най-близката болница. Тя била на няколко десетки километра. Приятелят на Сам познавал жена, която работела там като лекар, и всички казвали, че била най-умелият хирург в целия свят.
Докато пътували през пустинята обаче, минали през мина. Експлозията била безпощадна. Завалели огън и кръв.
– Някой умрял ли е? – пита Елса, макар да не иска да знае отговора.
– Всички – отвръща Ленарт, макар да не иска да произнесе думите. – Всички без Сам и неговия приятел. Сам бил в безсъзнание, но приятелят му го измъкнал от горящата кола. Успял да спаси единствено него. Самият той имал метални шрапнели, забити в лицето, както и ужасни изгаряния. Но щом чул изстрелите и разбрал, че са нападнати от засада, той грабнал пушката си, втурнал се през пясъка и не спрял да стреля, докато в пустинята не останали само той и Сам, кървящи, но живи.
Онези, които стреляли по тях, били просто момчета. Не по-големи от децата, които войниците се опитвали да спасят. Приятелят на Сам осъзнал това, когато се надвесил над мъртвите им тела, с тяхната кръв по ръцете си. Никога вече не бил същият.
Понесъл неуморно Сам през пустинята. Припаднал чак когато стигнал до болницата и бабата на Елса се втурнала към тях. Тя спасила живота на Сам. Щял да накуцва леко с единия крак, но все пак щял да живее. Именно в болницата започнал да пуши от цигарите на баба. В писмото тя се извинява и за това.
Мод слага внимателно фотоалбума пред Елса, сякаш той е мъничко същество със собствени чувства. Посочва една снимка на майката на момчето със синдром. Тя стои между Ленарт и Мод, облечена в сватбена рокля, и тримата се смеят.
– Мисля, че приятелят на Сам я обичаше. Но я запозна с него и двамата се влюбиха. Не мисля, че приятелят някога каза нещо. Със Сам бяха като братя. Представяш ли си? Смятам, че приятелят просто беше твърде мил, за да каже нещо за чувствата си към нея, разбираш ли?
Елса разбира. Мод се усмихва.
– Той винаги е бил нежно момче. Все си мисля, че има душата на поет. Той и Сам бяха толкова различни. Направо е лудост да си представя как е могъл да направи всичко, което е трябвало, за да спаси живота на Сам. Как онова място го е превърнало в толкова страховит...
Мод дълго мълчи. Мъка капе по покривката.
– Воин – прошепва тя и прелиства фотоалбума.
Няма нужда Елса да поглежда снимката, за да се досети какво има на нея.
Ето го Сам. Някъде в пустинята. Носи униформа и се подпира на патерици. До него стои бабата на Елса със стетоскоп около врата. А между тях е най-добрият приятел на Сам. Вълчето сърце.
25
Елха
Значи, не че баба беше човек, който би злословил срещу облачните животни. Естествено, че не. Или, е, поне не беше човек, който злослови срещу облачните животни през цялото време. Само когато никой не я слуша. Или, така де. Само когато облачните животни не я слушат.
– Но понякога са истински задници! – настояваше баба, когато Елса възразеше.
Защото Елса е голям фен на облачните животни, тъй като те са изключително важни за всички жители на Страната-на-Почти-Будните, а освен това са много добри на игра на филми.
– Проблемът е, че те го ЗНАЯТ! И затова малките задници се държат адски НАПЕРЕНО! – сумтеше баба.
За да я разбере напълно, човек първо трябва да е наясно, че баба и Елса имаха много заплетена система от обиди.
„Задник“ е малко по-грубо от „смешник“, но не непременно колкото „идиот“, обаче значително по-лошо от, да кажем, „лигльо“. Но далеч не е толкова обидно, колкото „гадняр“, което е най-гадната форма на „задник“. И, естествено, не толкова лошо, колкото „отворко“, което значи „гадняр“, който също така е „идиот“.
А ако се наложеше баба и Елса да обяснят всичко това на някого, който не разбира, той най-вероятно пак нямаше да разбере, така че би било напълно оправдано, ако се зачуди какво тогава е „мъпет“, защото Елса и баба постоянно наричаха хората мъпети.
Но това, разбира се, би било глупав въпрос. Защото мъпетът си е мъпет. Всички знаят това.
Освен ако не са чистокръвни мъпети. Което е най-мъпетският вид мъпет.
Но както и да е: облачните животни спасили Избрания, когато сенките се промъкнали тайно в кралство Мимовас, за да го отвлекат. Защото докато Миамас е изграден от въображение, то Мимовас е изграден от любов. Без любов няма музика, без музика няма Мимовас, а Избрания бил най-обичаният в цялото кралство. Така че ако сенките го бяха уловили, впоследствие това би унищожило цялата Страна-на-Почти-Будните. Защото падне ли Мимовас, пада Миревас, а падне ли Миревас, пада Миамас, а падне ли Миамас, пада и Миаудакас, а падне ли Миаудакас, пада Миплорис. Понеже без музика не може да има сънища, а без сънища не може да има приказки, а без приказки не може да има кураж, а без кураж хората не биха могли да носят мъката си. А без музика, сънища, приказки, кураж и мъка в Страната-на-Почти-Будните би останало само едно кралство: Мибаталос. Но Мибаталос не може да съществува само, защото воините там биха били безполезни без другите кралства, тъй като няма да има нищо, за което да си заслужава да се борят.