Елса стиска ворша по-здраво.

– И какво направихте?

Мод сяда на един стол до масата и се свива. В ръка държи плик, подобен на този, с който дойде Елса.

– Познавахме баба ти. От болницата. Да, мила ми Елса, по онова време Ленарт и аз имахме кафене. Във входа на болницата. Баба ти идваше там всеки ден. Винаги си купуваше от нашите сънища.

– Наричаше ги „Миреваски сладки“ – спомня си Ленарт и Мод кима.

– Да, така че накрая ги кръстихме така. „Миреваски“. Дузина миреваски и половин дузина канелени кифли, това си взимаше баба ти, ден след ден. Сестра ми има пекарна недалеч оттук. Все още пека сладки за нея от време на време. А баба ти продължи да купува канелени кифли от пекарната ѝ през всички тези години, дори след като ние...

Тя се спира и махва с ръка малко засрамено, както правят възрастните хора, когато осъзнаят, че историите им започват да блуждаят.

– Всъщност не знам как се започна. Но баба ти беше човек, на когото можеш да разкажеш нещо такова, разбираш ли какво имам предвид? Не знаех какво да направя. Не знаех към кого да се обърна. Всички ужасно се страхувахме, но аз се обадих на баба ти. Тя дойде посред нощ със старата си ръждясала кола...

– Рено! – възкликва Елса, защото по някаква причина ѝ се струва, че Рено заслужава да бъде назован по име в приказката, ако той е спасил всички.

Ленарт прочиства гърло с тъжна усмивка.

– Нейното Рено, да. Дойде с него. Взехме момчето и майка му с нас и баба ти ни докара тук. Даде ни ключове за апартаментите. Нямам представа откъде ги взе, но каза, че ще уреди всичко със собствениците на блока. Оттогава живеем тук.

– Ами таткото? Какво станало, когато видял, че ги няма? – иска да знае Елса, въпреки че изобщо не иска да знае.

Пръстите на Ленарт търсят ръката на Мод.

– Не знаем. Но баба ти доведе тук Алф. Каза, че това е Алф и че той ще донесе всички вещи на момчето. После двамата се върнаха обратно в апартамента. Бащата на момчето се появил и... целият бил обзет от мрак. До дъното на душата си. Ударил лошо Алф...

Ленарт спира, както прави човек, когато внезапно се усети, че говори с дете. Превърта историята напред.

– Разбира се, вече бил изчезнал, когато дошла полицията. А Алф, ох, не знам. Откарали го в болницата и го превързали. После той се прибра сам и не каза и дума за случилото се. Два дни по-късно пак караше такси. Този човек е от стомана.

– А таткото? – натъртва Елса.

– Той изчезна. За дълги години. Вярваме, че оттогава ни търси, най-вече момчето, но го нямаше толкова дълго, че се надявахме...

Ленарт млъква, сякаш думите натежават твърде много на езика му.

– Но ето че ни намери – допълва Мод.

– Как така? – пита Елса.

Погледът на Ленарт блуждае по масата.

– Ами, според Алф е попаднал на съобщение за погребението на баба ти. Чрез него е намерил погребалното бюро. А там е намерил... – започва той, но като че ли пак си припомня с кого говори.

– Мен! – прошепва Елса, а сърцето ѝ още малко и ще изскочи.

Ленарт кима, а Мод пуска ръката му, заобикаля бързо масата и прегръща Елса.

– Малката ми Елса! Трябва да разбереш, че той не е виждал момчето от много години. А вие сте на един ръст и имате еднакви прически. Помислил е, че ти си нашето внуче.

Елса затваря очи. При всяко вдишване слепоочията ѝ пулсират сякаш два магнита опитват да пробият черепа ѝ. За пръв път в живота си Елса използва чиста, бясна воля, за да отиде в Страната-на-Почти-Будните, без да ѝ се спи дори малко. С цялата сила на въображението, която успява да събере, Елса призовава облачните животни и отлита с тях към Миаудакас. Събира всичкия кураж, който може да носи. После вдига очи към Ленарт и Мод и казва:

– Значи вие сте родителите на майката?

Сълзи се стичат по носа на Ленарт и падат върху покривката като дъжд по перваза на прозорец.

– Не. Ние сме родителите на бащата.

Елса зяпва.

– Родителите на таткото?

Гръдният кош на Мод се издува и свива. Тя потупва ворша по главата, става и донася отнякъде шоколадова торта. Саманта гледа ворша с подозрение. Ленарт отива да сипе още кафе. Чашата така се клати в ръката му, че част от съдържанието ѝ се разлива по кухненския плот.

– Елса, знам, че звучи ужасно да отнемеш едно дете от баща му. Да причиниш това на собствения си син. Но когато станеш баба или дядо, внуците ти са... – шепне той печално.

– Внуците ти са на първо място! Винаги! – допълва Мод с непоколебима, предизвикателна интонация.

Елса не е вярвала, че очите ѝ могат да горят по такъв начин. След това Мод ѝ дава плика, който взе от спалнята. Почеркът е на баба. Елса не разпознава името, но се досеща, че това е майката на момчето.

– Така се казваше. Преди полицията да ни даде от онези защитени самоличности, или както там се наричат – обяснява Мод и с възможно най-мекия глас успява да добави: – Баба ти ни остави това писмо преди няколко месеца. Каза, че ти трябва да го доставиш. Знаеше, че ще дойдеш.

Елса кима и затваря очи.

– Знам. Това е лов на съкровища. Баба обичаше лова на съкровища.

Ленарт си поема дъх нещастно. Погледът му среща този на Мод, след което той пояснява:

– Страхувам се, че първо трябва да ти разкажем за сина си, Елса. Трябва да ти разкажем за Сам. Да, името му е Сам. Това е едно от нещата, за които баба ти се извинява в писмото. Пише, че съжалява... че е спасила живота на Сам...

Гласът на Мод се пропуква и думите ѝ преминават в свистене.

– После се извинява, че се е извинила за това. Извинява се, че съжалявала за спасяването му и за това, че вече не била сигурна дали е заслужавал да живее. Въпреки че е била лекар...

Отвън нощта пристъпва бавно по улиците. В кухнята мирише на кафе и шоколадова торта. А Елса чува приказката за Сам.

Син на най-милия и на втория най-мил човек на света, той все пак пораснал по-зъл, отколкото някой можел да си представи. Станал баща на момчето със синдром, в което пък имало по-малко зло, отколкото хората смятали за възможно. Сякаш бащата го бил събрал всичкото в себе си и не оставил и капка за сина си.

Елса чува приказката за това как самият Сам едно време бил малко момче, а Мод и Ленарт, които копнеели за дете, го обичали така, както родителите обичат децата си. Както всички родители, дори най, най, най-лошите, все някога трябва да са обичали децата си. Така се изразява Мод. „Защото иначе човек не би бил човек. Не мога да си представя как би могъл да е човек, ако никога не е обичал децата си“, прошепва тя. И настоява, че грешката е била в нея, защото не може да си представи, че някое дете може да се роди зло. Грешката трябва да е в майката, ако някое момче, което в началото е било малко и беззащитно, се превърне в чудовище, Мод е напълно убедена в това. Макар Елса да отбелязва, че баба винаги казваше, че някои хора просто са си задници и вината си е тяхна.

– Но Сам вечно бе толкова ядосан, не знам откъде идваше целият този гняв. В мен трябва да е имало някакъв мрак, който съм му предала, а не знам откъде се е взел – шепне Мод съкрушено.

След което разказва за едно момче, което все се биело, измъчвало другите деца в училище и преследвало онези, които били различни. Разказва как вече порасналият Сам станал войник и заминал за далечна страна, защото жадувал за война. Там срещнал приятел. Първият му истински приятел. И всички около него видели, че тази среща го променила, изкарала наяве доброто в него. Приятелят също бил войник, но друг вид, не от онези с жаждата. Двамата станали неразделни. Сам казал, че приятел му бил най-смелият воин, който някога е виждал. Прибрали се заедно у дома и приятелят запознал Сам с едно момиче. Тя видяла нещо в него и за един-единствен миг Ленарт и Мод също го видели. Зърнали Сам, освободен от мрака.

– Надявахме се, че тя ще го спаси. Вътрешно всички вярвахме, че ще стане така, защото би било като в приказка. А когато си живял толкова дълго време в мрак, няма как да не ти се иска да вярваш в приказки – признава Мод.