31

Фъстъчена торта

Петото писмо пада в скута на Елса. Буквално.

Тя се събужда в гардероба в апартамента на баба. Момчето със синдром спи, прегърнало мляръжието и обгърнато от сънища. Воршът е олигавил малко пуловера на Елса и той е засъхнал като цимент.

Тя дълго време лежи в мрака. Вдишва миризмата на стърготини. Мисли за онзи цитат от книгите за Хари Потър, който баба открадна за една от своите истории от Страната-на-Почти-Будните. Цитатът е от „Хари Потър и Орденът на феникса“. Което, разбира се, е иронично, но за да разбере това, човек трябва да е много наясно с разликите между книгите и филмите за Хари Потър, както и със значението на „иронично“. Защото „Хари Потър и Орденът на Феникса“ е този филм от поредицата, който Елса харесва най-малко, въпреки че от него е един от любимите цитати на Елса. Във филма Хари казва, че той и приятелите му имат предимство в предстоящата битка с Волдемор, защото имат нещо, което той няма: „Нещо, за което си струва да се борят“.

Иронично е, защото цитата го няма в книгата, която Елса харесва много повече от филма, въпреки че съвсем не е от любимите ѝ книги от поредицата. Сега като се замисли, може би все пак не е иронично. Възможно е по-скоро да е „комплексно“. Трябва да провери по-подробно в Уикипедия, мисли си тя и се изправя. И тогава писмото пада в скута ѝ, буквално. Било е залепено за тавана на гардероба. Елса няма представа колко дълго е стояло там.

Но в приказките тези неща са логични.

Минута по-късно Алф стои на вратата на апартамента си. Пие кафе. Изглежда сякаш не е спал цяла нощ. Поглежда плика. На него пише просто „АЛФ“, с ненужно големи букви.

– Намерих го в гардероба. От баба е. Мисля, че иска да се извини за нещо. Праща куп писма, в които се извинява на хората – информира го Елса.

Алф ѝ изшътква и посочва радиото зад себе си. Елса отбелязва, че не ѝ харесва да ѝ шъткат, и той отново ѝ изшътква. Това изобщо не ѝ се харесва. По радиото съобщават за пътната обстановка. Алф спира да ѝ шътка чак когато новините приключват.

– На магистралата е станала няк’ва шибана катастрофа. Цялото движение към града е спряло за няколко скапани часа – казва той, сякаш това е нещо, което би заинтригувало Елса.

Но тя не е заинтригувана. След известно врънкане Алф все пак прочита писмото. Или, да. О’кей. След адски много врънкане.

– Какво пише? – веднага настоява да знае Елса, когато той приключва.

– Пише извинявай – казва Алф.

– Да, но за к-а-к-в-о? – иска да знае Елса.

Алф въздъхва по онзи начин, по който принципно е започнал да въздъхва в последно време, когато е около Елса.

– По дяволите, писмото си е мое, нали?

– Пише ли, че се извинява, задето все повтаряше, че не си вдигаш краката, когато ходиш и затова са ти толкова изтъркани обувките? – пита Елса любопитно.

Алф не изглежда сякаш в писмото е пишело такова нещо. Елса прочиства гърло.

– О. Таковата... уф. Забрави за това.

Алф не изглежда сякаш забравя за това.

– Какво им има на обувките ми?

– Нищо. Абсолютно нищо им няма на обувките ти – мърмори Елса.

Алф поглежда обувките си.

– Нищо им няма, по дяволите. Нося ги повече от пет години!

– Страшно са хубави – лъже Елса.

Алф като че ли не ѝ се доверява. Поглежда скептично обратно към писмото. Въздъхва по неговия си начин.

– С баба ти се скарахме, преди тя да умре. Точно преди да влезе в болница. Беше взела назаем винтоверта ми и хич не смяташе да ми го връща и дори каза, че да, по дяволите, естествено, че го била върнала, макар прекрасно да знаех, че не го е направила, мамка му.

Елса въздъхва по начина, по който принципно е започнала да въздъхва около Алф в последно време.

– Чувал ли си за онзи, който умрял от много псуване, а?

– Не – казва Алф, сякаш въпросът е бил сериозен.

Елса върти очи.

– О, б-о-ж-е! И какво пише баба за винтоверта?

– Просто пише извинявай, по дяволите. За това, че го е изгубила.

Той сгъва писмото и го пъха обратно в плика. Елса упорито не помръдва.

– Какво друго? Видях, че в писмото пише още неща. Все пак не съм идиот!

Алф оставя писмото на рафта за шапки.

– Извинява се за всякакви шибани неща.

– Сложно ли е? – пита Елса.

– В живота на баба ти нямаше нищо, което да не е сложно – отговаря Алф.

Елса пъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете. Поглежда надолу покрай брадичката си, към шала на Грифиндор и шева, който мама направи, след като момичетата в училище го скъсаха. Мама все още вярва, че шалът се е скъсал, когато баба прескочи оградата на зоологическата градина.

– Вярваш ли в живота след смъртта? – пита тя, без да поглежда Алф.

– Откъде да знам – отвръща той, нито недружелюбно, нито дружелюбно, просто много по алфски.

– Имам предвид, знаеш, вярваш ли в... рая... таковата – смотолевя Елса.

Алф отпива кафе и мисли.

– Би било адски сложно. Логически погледнато. Много хора би трябвало да ги няма там, за да бъде раят рай – промърморва накрая.

Елса размишлява над думите му. Осъзнава, че звучат разумно. За Елса раят е място, където я има баба, но е крайно вероятно за Брит-Мари раят да е изцяло зависим от отсъствието на баба.

– Понякога си много мъдър – казва тя на Алф.

Той пие кафе и явно все пак смята, че не можеш току-така да изтърсиш нещо такова, когато нямаш дори осем години.

Елса мисли да го пита още нещо за смъртта, но така и не успява. Впоследствие ще се замисли, че ако бе взела малко по-различни решения след малко, денят можеше и да не стане толкова ужасен, колкото ще стане. Но тогава вече ще е твърде късно.

Сега татко стои на стълбите зад нея. Задъхан е. Което изобщо не е в негов стил.

Очите на Елса се ококорват първо към татко, а после към апартамента на Алф. И по-точно към радиото. Както правят очите ти, когато си почти на осем и осъзнаеш, че в приказките такива неща като новините по радиото не се случват без причина. Защото в приказките няма съвпадения. Има един руски драматург, който е казал, че ако в първото действие на стената виси пистолет, той трябва да гръмне преди края на последното действие. Елса знае. А онези, които продължават да не разбират как Елса може да знае такива неща, са отворковци. Така че Елса схваща, че онова с радиото и катастрофата на магистралата трябва да има нещо общо с приказката, в която се намират.

– Заради... мама ли си тук? – успява да каже.

Татко кима и хвърля притеснен поглед към Алф. Лицето на Елса трепери.

– В болницата ли е?

– Да, сутринта я извикаха на събрание. Имало някаква криз... – започва татко, но Елса го прекъсва:

– Била е в катастрофата, нали? На магистралата?

Татко я поглежда с грандиозно неразбиране.

– Каква катастрофа?

– Катастрофата! – повтаря Елса, която вече съвсем не е на себе си.

Татко поклаща бързо глава. После веднага се поколебава.

– Не... не!

Той се усмихва.

– Вече си нечия кака. Майка ти била на събранието, когато ѝ изтекли водите!

Информацията като че не попива в главата на Елса, никак даже. Съвсем очевидно е. Въпреки факта, че тя е изключително добре запозната с това какво става, когато ти изтекат водите.

– Ами... катастрофата? Това какво общо има с катастрофата? – смотолевя тя.

Татко изглежда здравата объркан.

– Нищо, струва ми се. Или, в смисъл, какво имаш предвид?

Елса поглежда Алф. Поглежда татко. Замисля се толкова интензивно, че чак синусите я заболяват.

– Къде е Джордж? – пита тя.

– В болницата – отговаря татко.

– Как е стигнал дотам? По радиото казаха, че движението по магистралата в тази посока е спряно! – избухва Елса.

– Тичал е – отговаря татко, с щипка от онова, което изпитват бащите, когато трябва да кажат нещо положително за новите мъже на майките.

Сега Елса е тази, която се усмихва.