– Само че в третия филм му махат магнита! – разказва Елса екзалтирано, но после се прокашля и добавя гузно: – Spoiler. Sorry.

Алф като че ли няма нищо против. За да сме напълно честни, той май не знае какво точно означава „спойлер“, освен част за автомобил.

Отново вали сняг. Елса решава, че дори хората, които харесва, да са били гадняри преди време, тя трябва да се научи да продължи да ги харесва. Човек много бързо би останал без приятели, ако дисквалифицира всеки, който някога се е държал като гадняр. Мисли си, че това е поуката от тази приказка. Защото коледните приказки трябва да имат поука.

Телефонът на Алф иззвънява измежду седалките. Алф поглежда дисплея и вижда номера на Кент. Не вдига. Телефонът звъни отново.

– Няма ли да вдигнеш? – чуди се Елса.

– Кент е. Сигурно иска да дрънка някви глупости за счетоводителя и скапаните права на апартаментите, само за това мисли. Майната му, може да изчака и до утре – измърморва Алф.

Телефонът звъни отново. Алф не вдига. Ново позвъняване. Елса вдига раздразнено, въпреки че Алф я наругава. От другата страна се чува женски глас. Жената плаче. Елса подава телефона на Алф. Той го слага до ухото си. Ръката му се разтреперва и лицето му става полупрозрачно.

Бъдни вечер е. Такси прави обратен завой. Отиват към болницата. Алф не спира на нито един червен светофар.

Елса седи на пейка в коридора и говори с мама по телефона, а Алф е вътре в стаята и говори с един лекар. Сестрите си мислят, че Елса му е внучка, затова ѝ казват, че е било сърдечен удар, но всичко ще се оправи. Кент ще оживее.

Пред стаята стои млада жена. Тя плаче и е красива. Мирише много силно на парфюм. Усмихва се леко на Елса и Елса също ѝ се усмихва. Алф излиза от стаята и кимва, без да се усмихне на жената, а тя влиза през вратата, без да го погледне в очите.

Алф не продумва, докато вървят по коридора и взимат асансьора надолу. След това минават мълчаливо през входната врата и тръгват към паркинга. Едва тогава Елса вижда Брит-Мари. Тя седи неподвижно на една пейка, облечена със сакото на цветя, въпреки минусовата температура. Забравила е брошката. Петното от пейнтбол се откроява ярко. Бузите ѝ са посинели, а тя върти венчалната халка на пръста си. В скута ѝ лежи една от белите ризи на Кент. Мирише на изпрано и е перфектно изгладена.

– Брит-Мари? – казва Алф дрезгаво в сумрака и спира на около метър от нея.

Тя не отговаря. Просто прокарва бавно ръка по яката на бялата риза. Изтупва внимателно нещо невидимо от ръба ѝ. Сгъва внимателно маншета на единия ръкав под другия. Приглажда гънка, която я няма.

После повдига брадичка. Изглежда стара. Думите сякаш оставят мънички следи по лицето ѝ.

– Винаги съм се преструвала изключително добре, Алф! – прошепва тя твърдо.

Алф не отговаря. Брит-Мари забива поглед в снега и завърта венчалната си халка.

– Когато бяха малки, Давид и Пернила все казваха, че въобще не ме бива да измислям приказки. Винаги исках да чета онези, които ги има в книгите. А те казваха „измисли някоя!“, но всъщност не разбирам защо човек трябва да си измисля каквото и да е било, след като има книги, където всичко вече е написано. Аз не правя така. Не е цивилизовано.

Тя повишава глас. Сякаш се опитва да убеди някого.

Алф диша тежко.

– Брит-Мари... – казва той тихо, но тя го прекъсва студено.

– Кент каза на децата, че не мога да си измислям приказки, защото нямам въображение. Но това не е вярно. Не е. Имам направо изключително въображение. Мога да се преструвам невероятно добре!

Алф прокарва ръка по скалпа си и затваря очи. Брит-Мари гали ризата в скута си, все едно дрехата е заспиващо бебе.

– Донесох изпрана риза. Винаги нося изпрана риза, когато ще се срещам с него. Защото не ползвам парфюм. Не го правя. Получавам обрив от парфюмите.

Гласът ѝ потъва вътре в нея. Дави се.

– Давид и Пернила не дойдоха за Бъдни вечер. Казаха, че били заети. Много добре разбирам, че са заети, така е от дълги години, много добре го разбирам. А Кент се обади и каза, че ще остане в офиса още два часа. Само два часа, щял да проведе конференция с Германия по телефона, така каза. Въпреки че в Германия също е Бъдни вечер, така е всъщност. Но той не се прибра. Затова му се обадих, все пак трябва да знам кога да сложа картофите. Но той не вдигна. А аз звънях ли, звънях, защото все пак трябваше да знам кога да сложа картофите!

Тя се взира обвинително в Алф. Алф не казва нищо. Брит-Мари приглажда нежно яката на ризата с опакото на ръката си.

– Човек все пак не може да яде студени картофи. Ние всъщност не сме варвари.

Дланите ѝ се отпускат върху ризата.

– Накрая по телефона се позвъни, но не беше Кент.

Долната ѝ устна потреперва.

– Аз не ползвам парфюм, но тя ползва. Затова винаги се грижа той да има изпрана риза. Само за това го моля, да си слага ризата в пералнята, когато се прибира. Твърде много ли искам?

– Моля те, Брит-Мари... – моли Алф.

Брит-Мари преглъща конвулсивно и върти пръстена.

– Било е сърдечен удар. Знам, защото тя се обади и ми каза, Алф. Тя ми се обади. Защото не издържала, не. Не можела да седи в болницата, знаейки, че Кент може би ще умре, без аз да знам. Чисто и просто не издържала. Така че ми се обади, за да знам. Така направи.

Брит-Мари слага едната си длан в другата, затваря очи и с треперещ глас добавя:

– Всъщност имам отлично въображение. Направо изключително. Кент все казваше, че ще вечеря с Германия, или че полетът му е бил забавен заради снега, или просто щял да се отбие до офиса. А аз се преструвах, че му вярвам. Толкова добре се преструвах, че сама си вярвах.

Тя става от пейката. Стои изправена в снега с ризата на Кент в ръка. Все още е перфектно изгладена. Няма нито една гънка, нито една бръчка. Брит-Мари се обръща и я оставя внимателно на пейката. Сякаш дори сега не може да си позволи да излее чувствата си върху нещо изгладено.

– Мога да се преструвам изключително добре – прошепва тя.

– Знам – прошепва Алф.

После оставят ризата на пейката и се прибират.

Снегът е спрял. Такси спира на червен светофар. Пътуват безмълвно. Мама излиза отпред и ги посреща. Прегръща Елса. Опитва да прегърне Брит-Мари. Брит-Мари я задържа настрана. Не грубо, но решително.

– Не я мразех, Улрика – казва тя.

– Знам – кима мама бавно.

– Не я мразех, не мразя кучето и не мразя колата ѝ – казва Брит-Мари.

Мама кима и хваща ръката ѝ. Брит-Мари затваря очи.

– Аз не мразя, Улрика. Не. Всъщност просто исках да ме чуете. Толкова ли е много? Всъщност просто не исках да оставите колата на моето място. Не исках след цял един живот просто да оставите някого да вземе мястото ми.

Върти годежния си пръстен. Шепне.

– Все пак това не е редно, Улрика. Мястото е мое. Не може просто да ми вземете мястото...

Мама я повежда нагоре по стълбите, сложила ръка около сакото на цветя твърдо, но с любов. Алф не се качва в апартамента, но Дядо Коледа го прави. Очите на момчето със синдром светват, както светват очите на децата, когато някой им говори за сладолед, фойерверки, катерене по дървета и скачане в локви.

Мод слага чиния и прибори за още един човек и вади огретена. Ленарт слага още кафе. Джордж мие чинии. Момчето със синдром и жената с черната пола седят на пода и гледат „Пепеляшка“, след като Дядо Коледа е раздал подаръците.

Брит-Мари седи малко неловко до Елса на дивана. Двете се поглеждат. Не казват нищо, но с това може би обявяват примирие. И когато майката на Елса ѝ казва, че не бива да яде повече сладки, защото ще я заболи корема, но тя въпреки това го прави, Брит-Мари не казва нищо.

А когато в „Пепеляшка“ се появява злата мащеха и Брит-Мари дискретно се изправя, приглажда една гънка в полата си, отива в антрето и се разплаква, Елса тръгва след нея.

И двете седят заедно върху сандъка и ядат сладки с формата на Дядо Коледа.

Защото човек може да бъде тъжен, докато яде сладки с формата на Дядо Коледа. Но е много, много, много трудно.