– Знаеш ли, че хората може би няма да спорят толкова често с теб, ако опитваш да се изразяваш малко по-дружелюбно? Дружелюбието всъщност е избор! – казва Елса и се опитва самата тя да не звучи недружелюбно, но не ѝ се получава много добре.

Избърсва очи с вътрешната страна на китката си. Опитва да не мисли за ворша и за смъртта. Това не помага. Брит-Мари свива устни и сключва ръце в скута си.

– Аха, аха, да, разбирам, че така мислиш. Всички жени в твоето семейство мислите така за мен. Така правите, да.

Елса въздъхва.

– Нямах това предвид.

– Не, не, разбира се, винаги е така. Никога нямате това предвид, разбира се – казва Брит-Мари.

Елса увива ръцете си в шала на Грифиндор. Диша дълбоко.

– Беше много смело да застанеш между Вълчето сърце и Сам – признава тя тихо.

Брит-Мари забърсва малко невидима храна за птици или може би невидими трохи от масата пред себе си и ги събира в дланта си. Остава така, свила шепа около тях, сякаш търси невидимо кошче, в което да ги изхвърли.

– В тази асоциация на наемателите не пребиваме хора до смърт, все пак не сме варвари – казва тя тихо и бързо, така че Елса да не чуе, че гласът ѝ трепери от емоции.

Двете седят мълчаливо. Както правят хората, когато сключат примирие за втори път в рамките на два дни, но не искат да го кажат на глас на другия човек.

Брит-Мари набухва една възглавница в края на дивана.

– Не мразех баба ти – казва тя, без да поглежда Елса.

– Тя също не те мразеше – отговаря Елса, също без да я поглежда.

Брит-Мари отново сключва ръце и почти затваря очи.

– И всъщност никога не съм искала да купуваме правата на обитаване на апартаментите. Кент го иска, а аз искам Кент да е щастлив, но той иска да продаде апартамента, да спечели пари и да се изнесе. Аз не искам да се изнасям.

– Защо не? – пита Елса.

– Това е домът ми – отговаря Брит-Мари.

Трудно е да не я обичаш заради тези думи, когато си почти на осем.

– Защо с баба вечно се карахте? – пита Елса, въпреки че знае отговора.

– Тя смяташе, че съм... мрънкаща вещица – отговаря Брит-Мари, пропускайки истинската причина.

– А защо си мрънкаща вещица? – пита Елса, мислейки си за принцесата, вещицата и съкровището от приказката.

– Защото все пак трябва да те е грижа за нещо, Елса. Всъщност така трябва! А веднага щом някой се загрижеше за нещо на този свят, баба ти казваше, че това е „мрънкане“. Но ако не те е грижа за нищо, всъщност не живееш. Просто съществуваш... – отговаря Брит-Мари донякъде мрънкайки, но всъщност почти без да бъде вещица.

– Доста си мъдра, когато те поопознае човек – казва Елса.

– Благодаря – отвръща Брит-Мари и съвсем видимо устоява на импулса да избърше нещо невидимо от ръкава на Елса.

Задоволява се с това да набуха възглавницата повторно, макар че са минали много години, откакто вътре е имало нещо, което да може да бъде набухано. Елса увива шала около всеки един от пръстите си.

– Има нещо като стихотворение за един мъж, който казва, че ако не може да бъде обичан, би искал поне да бъде ненавиждан. Само и само хората да го забелязват – казва Елса.

– „Доктор Глас“ – кима Брит-Мари.

– Уикипедия – поправя я Елса.

– Това е цитат от „Доктор Глас“ – настоява Брит-Мари.

– Това някакъв сайт ли е? – пита Елса.

– Пиеса – отвръща Брит-Мари.

– О – казва Елса.

– Какво е Уикипедия? – пита Брит-Мари.

– Сайт – казва Елса.

Брит-Мари сключва ръце в скута си.

– Всъщност „Доктор Глас“ е роман, доколкото знам. Не съм го чела. Но съм гледала постановката в театъра – изрича тя колебливо.

– О – казва Елса.

– Обичам театър – споделя Брит-Мари.

– И аз – казва Елса.

Брит-Мари кима. Елса също.

– Доктор Глас би било добро име за супергерой.

Всъщност Елса си мисли, че по-скоро би било добро име за смъртния враг на някой герой, но Брит-Мари не изглежда като да чете качествена литература редовно, затова Елса не иска да я обърква допълнително. Брит-Мари кима. После изрецитира високо:

– „Всеки иска да го обичат, или поне да му се възхищават, или поне да се боят от него, или поне да го ненавиждат и презират. Иска ни се да вдъхваме на другите хора някакво чувство. Душата настръхва от пустотата и се стреми към общение на каквато и да е цена.26“

Елса не е сигурна какво означава това. Но все пак кима. В името на справедливостта.

– А ти каква искаш да бъдеш? – пита тя.

Ръцете на Брит-Мари помръдват леко, но не почват да бършат трохи.

– Понякога е сложно да си възрастен, Елса – казва тя уклончиво.

– И да си дете не е мега лесно – отговаря Елса самоуверено.

Брит-Мари докосва внимателно бялата ивица на безименния си пръст.

– Имах навика рано сутрин да стоя на балкона. Преди Кент да се събуди. Баба ти знаеше, затова правеше онези снежни човеци. Ето защо толкова се ядосвах. Защото баба ти знаеше тайната ми и имах чувството, че тя и снежните човеци ми се подиграват.

– Каква тайна? – пита Елса.

Брит-Мари сключва здраво ръце.

– Никога не съм била като баба ти. Не пътувах. Просто си стоях тук. Но понякога обичам да стоя на балкона рано сутрин, когато духа вятър. Глупаво е, разбира се, всички смятат, че е глупаво, така правят, разбира се.

Тя свива устни.

– Но обичам да усещам вятъра в косата си. Обичам.

Елса си мисли, че Брит-Мари може би все пак не е абсолютна гаднярка. Дори понякога може би е по-близо до „негаднярството“.

– Не ми отговори каква искаш да бъдеш – казва тя, навивайки шала си.

Пръстите на Брит-Мари се движат колебливо по полата ѝ, като някой, който отива да покани на танц човека, когото харесва. После тя казва предпазливо:

– Искам някой да помни, че съществувам. Искам някой да знае, че съм тук.

За жалост, Елса не чува последните думи, защото ветеринарят отваря вратата. Изражението му прогонва всички мисли на Елса и в главата ѝ остава само протяжно, оглушително бучене. Тя се втурва покрай него преди дори да е успял да отвори уста. Чува, че викат след нея, когато се втурва по коридора и започва на сляпо да отваря вратите една по една. Сестрите се спират и се протягат към нея, но Елса продължава да тича. Отваря още врати. Не спира, докато не чува ворша да вие. Сякаш знае, че тя идва, и я вика при себе си. Елса нахълтва в стаята и го заварва да лежи на студена болнична маса, а коремът му целият е увит с марля. Навсякъде има кръв. Елса заравя лице дълбоко, дълбоко, дълбоко в козината на ворша и зашепва „не можеш да умреш!“, повтаряйки думите отново и отново.

Брит-Мари остава да седи в чакалнята. Сама. Дори какадуто го няма. Ако си тръгне, никой няма да си спомня, че е била там. Като че ли се замисля над това за кратко. После избърсва нещо невидимо от ръба на масата, приглажда една гънка на полата си, става и тръгва.

Воршът затваря очи. Сякаш се смее. Елса не знае дали я чува. Не знае дали усеща тежките сълзи по козината си. Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде. Трудно е да си почти на осем години и да приемеш, че всички, които обичаш, рано или късно ще си отидат.

– Не можеш да умреш. Не можеш да умреш, защото сега съм тук. А ти си ми приятел. Никой истински приятел няма да вземе и да умре просто ей така, разбираш ли, а? Приятелите не изоставят приятелите си, като умират – шепне Елса, опитвайки да убеди по-скоро себе си, отколкото ворша.

Воршът като че знае това. Опитва да изсуши сълзите ѝ с топлия си дъх. Елса ляга до него, свита на масата, както лежа в болничното легло онази нощ, когато баба не се върна от Миамас.

Лежи там завинаги, заровила шала на Гринфиндор в козината на ворша.

До Елса достига гласът на жената полицай. Вдишванията на ворша се чуват по-нарядко, а туптенето от другата страна на дебелата черна козина става все по-бавно. Зелените очи гледат момичето и животното от вратата. Елса се обръща към жената. Зелените очи излъчват съчувствие, както правят очите на хората, които не обичат да говорят за смъртта.