Пръстите на Елса галят подписа на баба в долния край на листа.

– Разбирам.

– Можем да разгледаме подробностите заедно, договорът е много сложен – казва Марсел услужливо.

Елса отмята косата от лицето си.

– Баба не беше точно неусложнен човек.

Марсел измучава. Така трябва да го наречем. Мучене. Твърде гръмогласно е, за да бъде просто смях. На Елса много ѝ харесва. Просто невъзможно е да не ѝ хареса.

– Ти и баба имахте ли вземане-даване? – пита тя прямо.

– ЕЛСА! – прекъсва я мама толкова ужасено, че кабелите за малко да се откачат.

Елса вдига оскърбено ръце.

– Уф! Не мога ли да ПОПИТАМ?

Обръща се подканващо към Марсел.

– Имахте или не?

Марсел сключва ръце. Кима тъжно, но щастливо. Както когато изядеш много голям сладолед и осъзнаеш, че е свършил.

– Тя беше голямата ми любов, Елса. Беше голямата любов на много мъже. И на много жени, в интерес на истината.

– А ти беше ли нейната любов? – пита Елса.

Марсел не я поглежда ядосано. Нито горчиво. Просто със завист. След което казва:

– Не. Това беше ти. Винаги си била ти, мила Елса.

Погалва я нежно по бузата, както прави човек, когато види жената, която е обичал, в очите на внучката ѝ. После си тръгва.

Елса, мама и писмото делят тишината на секунди, вечности и размахвания на криле. После мама докосва ръката на Елса и опитва да зададе въпроса така, че да звучи все едно съвсем не е адски важен, а просто нещо, което ѝ е хрумнало спонтанно:

– А какво си наследила от мен?

Елса мълчи. Мама изглежда нещастна.

– Аз просто, ами, нали знаеш. Каза, че си наследила разни неща от баба си и от татко си и си помислих, че, нали знаеш...

Тя млъква. Засрамва се, както правят майките, когато осъзнаят, че е отминал онзи момент от живота им, след който започват да искат повече неща от дъщерите си, отколкото дъщерите им да искат от тях. А Елса слага ръце на бузите ѝ и казва меко:

– Всичко останало, мамо. От теб просто съм наследила всичко останало.

Татко кара Елса към къщи. Изключил е уредбата, за да не се налага Елса да слуша музиката му. След като пристигат, татко не си тръгва, ами остава в апартамента на баба за през нощта. Двамата спят в гардероба. Вътре мирише на стърготини и има точно толкова място, колкото е нужно, за да може татко да се протегне и да докосне едната стена с пръстите на краката си, а другата с пръстите на ръцете си. Гардероба го бива в тези неща.

Щом татко заспива, Елса се измъква навън и тръгва надолу по стълбите. Застава пред детската количка, която все още стои заключена в преддверието. Поглежда към кръстословицата на стената. Онази, която някой е попълнил с молив. Във всяка дума има по една буква, която на свой ред се преплита с четири по-дълги думи. И във всяка от четирите думи има по една буква, която се намира в квадратче, по-дебело от останалите.

Е. Л. С. А.

Елса поглежда катинара, с който количката е заключена за парапета. Отключва се с комбинация от четири символа, но вместо цифри, на ключалката има букви.

Елса написва името си и отваря катинара. Бутва количката настрани. И ето как намира писмото за Брит-Мари.

Естествено, Елса е знаела това през цялото време. Все пак това хлапе не е идиот.

34

Баба

В Страната-на-Почти-Будните никога не се казва сбогом. Хората казват просто „ще се видим“. За жителите на Страната-на-Почти-Будните това е много важно, защото те смятат, че никога нищо не умира напълно. Просто се превръща в история, прави лек граматически скок и сменя времето от сегашно на минало. В Страната-на-Почти-Будните обичат времената. Те са толкова важни за една приказка, колкото и магията и мечовете.

В Миамас едно погребение може да трае седмици, защото много малко събития в живота са толкова подходящи за разказване на приказки, колкото са погребенията. През първия ден, разбира се, най-многобройни са приказките за мъка и скръб, но постепенно, с минаването на дните, преминават в онзи тип истории, които човек не може да разкаже, без да започне да мучи от смях. Истории за това как сменилият граматическото време веднъж прочел инструкциите „нанесете върху лицето, но не и около очите“ върху опаковката на хидратиращ крем и се обадил на производителя, за да отбележи раздразнено, че лицето се намира именно около очите, да му се не знае. Или пък как сменилият времето наел дракон, за да карамелизира захарта за всичкия крем брюле на едно голямо празненство в замъка му, но не проверил дали драконът не е настинал. Или пък застанал на балкона си с развързан халат и започнал да стреля по хората с пушка за пейнтбол.

Такива истории.

А миамасчаните се смеят толкова високо, докато ги разказват, че историите се издигат във въздуха като фенери и се понасят около гроба. Смеят се, докато всички истории се слеят в една и всички времена станат еднакви. Смеят се, докато никой вече не може да забрави, че именно това оставяме след себе си, когато си отидем.

Смеха.

– Половинката се оказа момчешка половинка. И ще се казва Хари! – обяснява Елса гордо и избърсва снега от надгробната плоча.

– Според Алф е късмет, че Половинката е момче, защото „женорята“ в нашия род „нямат и една скапана дъска, която да не хлопа“ – ухилва се Елса, като прави иронични кавички с ръце и оставя бразди в снега, имитирайки походката на Алф.

Студът я щипе по бузите. Тя също го ощипва. Татко рине сняг, стържейки с лопатата по най-горния слой на почвата. Елса се загръща по-плътно с шала на Грифиндор. Разпръсква праха на ворша над гроба на баба, а отгоре поръсва дебел слой трохи от канелени кифли.

После прегръща надгробната плоча силно, силно, силно и прошепва:

– Ще се видим!

Елса ще разкаже всичките им истории. Тръгва с татко към Ауди. Той я държи за ръка, а тя още сега му разказва първите случки. Татко слуша. И намалява звука на уредбата, преди Елса да е успяла да скочи в Ауди. Тя поглежда към него и изучава внимателно изражението му.

– Вчера натъжи ли се, когато прегърнах Джордж в болницата?

– Не – казва татко.

– Не искам да си тъжен – казва Елса.

– Не съм тъжен – казва татко.

– Дори малко? – пита Елса обидено.

– Това уместно ли е? – чуди се татко колебливо.

– Може да си малко тъжен – измърморва Елса.

– Малко съм тъжен – пробва се татко и всъщност дори изглежда малко тъжен.

– Това се получи твърде тъжно – казва Елса.

– Извинявай – казва татко, започвайки да звучи леко стресиран.

– Не трябва да си толкова тъжен, че да се чувствам гузно. Но достатъчно, че да не изглежда все едно не ти пука! – разяснява Елса.

– Точно толкова тъжен съм – казва татко.

– Сега изобщо не си тъжен!

– Може да съм тъжен отвътре?

Елса изучава изражението му крайно внимателно и накрая склонява:

– Deal.

Татко кима колебливо и успява да се въздържи да не отбележи, че не бива да използват английски думи, когато на родния ти език си има чудесни еквиваленти. Ауди излиза на магистралата. Елса отваря и затваря жабката.

– Той е съвсем о’кей. Джордж имам предвид.

– Да – казва татко.

– Знам, че не го мислиш – протестира Елса.

– Джордж е о’кей – кима татко така, сякаш наистина го мисли.

– Защо тогава никога не празнуваме Коледа заедно? – измърморва Елса раздразнено.

– Какво искаш да кажеш?

– Мислех си, че ти и Лисет не идвате у дома по Коледа, защото не харесваш Джордж.

– Нямам нищо против Джордж.

 – Но?

– Но?

– Но тук има едно но, нали? Прозвуча, все едно има но – измърморва Елса.

Татко въздъхва.

– Но... Джордж и аз сме различни по отношение на... характерите, може би. Той е много...

– Забавен?

Татко отново изглежда стресиран.

– Щях да кажа, че създава впечатление на краен екстроверт.

– А ти си краен интроверт?