Баба винаги е от Отбор Елса.

И всяка вечер разказва приказка от Миамас. Колкото по-самотна е Елса в истинския свят, толкова по-голяма е армията ѝ в Страната-на-Почти-Будните. Колкото по-тежко я налагат с кърпи през деня, толкова по-удивителни са приключенията, на които се отправя вечерта. И в Миамас никой не казва, че Елса трябва да се приспособява. Ето защо не остана особено впечатлена тогава, когато татко я заведе в онзи хотел в Испания и обясни, че там всичко било „ол инклузив“. Защото когато имаш баба, целият живот е ол инклузив.

Учителите в училище казват, че Елса има „проблеми с концентрацията“. Но това не е вярно. Тя може да изрецитира всички книги за Хари Потър кажи-речи наизуст. Може да изброи суперсилите на всички мутанти от „Х-Мен“ и знае много добре кои от тях Спайдърмен би могъл да победи в двубой и кои не. И може да нарисува съвсем сносно копие на картата от началото на „Властелинът на пръстените“ със затворени очи. Е, стига, разбира се, баба да не дърпа листа и да не се оплаква, че това е ааадски скучно и че иска да излязат с Рено и да „правят нещо“. Баба много-много не я свърта на едно място. Показала е на Елса всички кътчета на Миамас и на останалите пет кралства в Страната-на-Почти-Будните. Дори руините на кралство Мибаталос, което било опустошено от сенките в края на Войната-Без-Край. Елса е стояла с баба на скалите до брега, където са се пожертвали деветдесет и девет снежни ангела, и е гледала към морето, през което някой ден ще се завърнат сенките. Елса знае всичко за сенките, защото баба казва, че човек трябва да познава враговете си по-добре от самия себе си.

Първоначално сенките били дракони, но вътре в тях се таяли зло и мрак, които били толкова силни, че драконите се превърнали в нещо друго. Нещо много по-опасно. Те мразят хората и техните приказки. Мразели са ги толкова дълго и силно, че накрая мракът в тях обгърнал целите им тела и очертанията им вече не можели да се различат. Затова е толкова трудно да бъдат победени, защото могат да се слеят със стените и със земята и да избягат. Сенките са жестоки и кръвожадни, а ако те ухапят, не умираш, ами те сполетява много по-лоша съдба: загубваш въображението си. То изтича от раната и те оставя сив и празен. Започваш да линееш, година подир година, докато накрая тялото ти стане просто черупка. Докато забравиш всички приказки.

А без приказки Страната-на-Почти-Будните я очаква лишена от въображение смърт. Това е най-отвратителният вид смърт.

Но Вълчето сърце победил сенките във Войната-Без-Край. Дошъл от горите, когато приказките имали най-голяма нужда от него. Един ден обаче сенките ще се върнат и може би затова баба ѝ разказва всички тези истории, мисли си Елса. За да я подготви.

Така че учителите грешат. Елса няма проблеми с концентрацията. Просто се концентрира върху правилните неща.

Според баба бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблеми с концентрацията. „Идиотите не могат да разберат, че не-идиотите могат да приключат с една мисъл и да продължат към следващата преди останалите. Затова идиотите винаги са изплашени и агресивни. Защото най-много ги е страх от умни момичета.“

Така казва баба, когато Елса е имала особено труден откъм концентрация ден в училище. Тогава двете лягат на гигантското легло на баба, под всички черно-бели снимки по тавана, и почти затварят очи, докато хората от снимките не затанцуват. Елса не знае кои са те, баба просто ги нарича „звезди“, защото когато светнат уличните лампи, светлината им осветява снимките през щорите и те засияват като нощното небе. На тях има мъже с военни униформи, други мъже с медицински униформи, както и няколко мъже почти без дрехи. Високи мъже и усмихнати мъже, мъже с мустаци и ниски, четвъртити мъже с шапки, и всички те стоят до баба и изглеждат така, сякаш тя току-що е разказала мръсен виц. Никой от тях не гледа към фотоапарата, защото никой не може да откъсне поглед от нея.

А баба е млада. И красива. Тя е безсмъртна. Стои до пътни табели, които Елса не може да разчете. Стои пред палатки в пустинята насред мъже с пушки в ръцете.

На всички снимки има деца. Някои са с бинтовани глави, други лежат в болнични легла с тръби в телата, а трети имат само една ръка и чукан на мястото на другата. Но има едно момче, което изобщо не изглежда наранено. Изглежда все едно може да пробяга сто километра на бос крак. На възрастта на Елса е, а косата му е толкова гъста и рошава, че човек би могъл да си изгуби ключовете в нея. Има поглед, който сякаш тъкмо е узнал за таен склад, пълен с фойерверки и сладолед. Очите му са големи и кръгли и толкова черни, че бялото около тях изглежда като тебешир по училищна дъска. Елса не знае кой е той, но го нарича „Момчето върколак“, защото на такова ѝ прилича.

Елса всеки път си мисли, че трябва да помоли баба да ѝ разкаже повече за Момчето върколак. Но тъкмо когато си го помисли, очите ѝ се затварят малко повече от почти и в следващия миг тя и баба седят върху гърбовете на две облачни животни и се носят над Страната-на-Почти-Будните и се приземяват пред градските порти на Миамас. И Елса си мисли как утре ще пита баба за момчето.

Но едно утре баба вече я няма.

Сега Елса седи на пейката пред големия прозорец. Толкова ѝ е студено, че зъбите ѝ тракат. Вътре майка ѝ говори с жена, която звучи като кит. Или поне звучи така, както Елса си представя, че звучат китовете. Вярно, няма как да си сигурен, ако не си срещал истински кит, но във всеки случай, жената звучи като грамофона на баба, след като тя се опита да построи робот от частите му. Не беше много ясно какъв точно робот замисляше, но във всеки случай, не се получи особено добре. А след това грамофонът звучеше като кит, ако се опиташ да слушаш плочи на него. Онзи следобед Елса научи какво представляват плочите и дисковете. Тогава ѝ просветна защо старите хора имат толкова свободно време. Просто преди да се появи Спотифай, цялото им време е отивало в сменяне на песните.

Елса се загръща по-плътно с яката си и с шала на Грифиндор. През нощта падна първият сняг. Валя едва ли не напук. Щом се приземяха върху асфалта, първите снежинки сякаш изсумтяваха високо, за да подчертаят, че наистина го правят по собствено желание, а не защото така са им казали. Снегът вече е толкова много, че скоро ще могат да се правят снежни ангели. Елса обича снежни ангели.

В Миамас има снежни ангели по цяла година. Но баба вечно опява, че не са много приятни. Държат се доста арогантно, мислят се за нещо повече и винаги се оплакват от обслужването, когато ядат в някоя странноприемница. „Превземат се, миришат виното и всякакви такива простотии“, казва баба. Но според Елса не е толкова ужасно да мислиш, че си нещо повече, ако си нещо повече.

Елса протяга крак и улавя снежинки с обувката си. Мрази да седи навън по разни пейки и да чака мама, но все пак го прави, защото единственото, което мрази повече, е да седи вътре на разни столове и да чака мама.

Иска да се прибере. С баба. Като че ли баба липсва на целия блок. Не на хората, които живеят в него, ами на самата сграда. Стените пукат и стенат. А Приятеля лае непрестанно вече две поредни нощи. Брит-Мари накара Кент да позвъни на звънеца, но никой не отвори. Приятеля обаче се разлая толкова силно, че Кент отскочи назад и се удари в стената. Затова Брит-Мари се обади в полицията. Тя отдавна мрази Приятеля. Преди няколко месеца обиколи всички апартаменти в блока, като искаше хората да подпишат петиция, която да изпрати на собственика и така да го накара да изпъди „това ужасяващо бойно куче“.

– В тази жилищна асоциация не може да има кучета. Става дума за сигурността ни! Опасно е за децата, а ние трябва да мислим за тях! – обясняваше Брит-Мари на всички така, както обяснява човек, който мисли за децата. Само че единствените деца в блока са Елса и момчето със синдром, а Елса е доста уверена, че Брит-Мари не се е разтревожила твърде много за нейната сигурност.

Момчето със синдром живее срещу апартамента на ужасяващото бойно куче, но майка му каза небрежно на Брит-Мари, че според нея по-скоро кучето се притеснява от сина ѝ, отколкото обратното. Баба не можеше да спре да се смее, когато разказа това на Елса, но Елса не се засмя, преди да се увери, че няма опасност Брит-Мари да почне да обикаля с петиция за забрана на децата. Човек никога не знае какво може да очаква от Брит-Мари.