Освен това Елса мрази понеделниците. Училището винаги е най-зле в понеделник, защото тормозителите са били принудени да чакат цял уикенд, за да има кого да тормозят. Бележките в шкафчето ѝ винаги са най-гадни в понеделник. Може би това също е причина невидимостта да не работи. В понеделник всичко е скапано.

Елса отново завърта глобуса на директора. После вратата се отваря и директорът изглежда облекчен.

– Здравейте! Съжалявам, че закъснях! Натоварено движение! – казва мама задъхано и Елса усеща пръстите ѝ да докосват грижовно врата ѝ.

Елса не се обръща. Усеща телефона на мама също да минава покрай врата ѝ, защото мама винаги го държи в ръка. Сякаш е киборг и телефонът е част от органичната ѝ тъкан.

Елса бутва глобуса една идея по-демонстративно.

Директорът сяда обратно на стола си, навежда се напред и опитва дискретно да издърпа глобуса извън обсега на Елса. После се обръща с надежда към мама.

– Аха, да, очакваме ли и бащата на Елса?

Директорът предпочита татко също да присъства на тези срещи, защото явно смята, че като цяло бащите са по-сговорчиви по такива въпроси. Мама не изглежда твърде доволна от въпроса.

– Бащата на Елса пътува и за жалост, ще се прибере чак утре – отговаря тя сдържано.

Директорът изглежда разочарован.

– Така, идеята, разбира се, не е да създаваме паника. Особено за теб, предвид положението, в което се намираш...

Той кима към корема на мама. Мама като че ли трябва доста да се сдържи, за да не го попита какво точно иска да каже. Директорът се прокашля и бързо издърпва глобуса още по-далеч от протегнатите пръсти на Елса. Той, изглежда, се опитва да посъветва мама да мисли за детето. Хората винаги съветват мама това, когато се притеснят, че тя ще се ядоса. „Мисли за детето.“ Едно време имаха предвид Елса, когато го казваха. Но сега имат предвид Половинката.

Елса протяга крак и ритва кошчето за боклук. Чува, че мама и директорът говорят, но не ги слуша. Вътрешно се надява, че баба всеки момент ще нахлуе в стаята, размахала юмруци, сякаш отива на боксов мач в стар филм. Предния път, когато Елса я викаха при директора, той позвъни само на мама и татко, но баба все пак дойде. Защото на нея не беше нужно да ѝ се звъни.

Тогава Елса пак въртеше глобуса върху бюрото на директора. Момчето, което ѝ бе насинило окото, също беше там с родителите си. Директорът се обърна към бащата на Елса и каза: „Ами, нали знаеш, това е просто типична момчешка лудория...“. После му се наложи да отдели доста време, за да обясни на баба какво тогава представлява една „типично момичешка лудория“, защото баба бурно настояваше да разбере.

Директорът опита да успокои баба, като поучи момчето, което бе насинило окото на Елса, че „всъщност е проява на страхливост да удряш момичета“, но баба никак не стана по-спокойна, като чу това. „Хич не е страхливо да удряш момичета!“, изрева тя на директора. „Младежът не е тъп, защото е ударил момиче! Тъп е, защото УДРЯ!“ Тогава пък бащата на момчето се ядоса и почна да вика на баба, задето е нарекла сина му тъп, при което баба отвърна, че като се приберат, щяла да научи Елса как да рита момчетата в „прекъсвача“ и тогава са щели да видят „какъв шибан кеф е да се биеш с момичета!“. След това директорът помоли всички да се вразумят малко. И те го послушаха за известно време. Но после той поиска Елса и момчето да се хванат за ръка и да се извинят, при което баба подскочи от стола и попита: „Защо, по дяволите, Елса трябва да се извинява!?“. А директорът отговори, че Елса все пак трябвало да поеме част от вината, защото всъщност била „провокирала“ момчето и трябвало да разберат, че на него му е било „трудно да се сдържи“. Тогава баба опита да замери директора с глобуса, но мама успя да хване ръката ѝ в последната секунда, така че траекторията се промени и вместо директора, глобусът уцели монитора и го счупи. „БЯХ ПРОВОКИРАНА И НЕ МОЖАХ ДА СЕ СДЪРЖА!“, изрева баба на директора, докато мама се опитваше да я изтика навън.

Може да се каже, че е доста трудно да си имаш работа с баба, когато е провокирана.

Затова Елса винаги къса всички бележки, които пускат в шкафчето ѝ. Бележки, в които пише, че е грозна. Че е гнусна. Че ще я убият. Елса ги накъсва на парчета, толкова мънички, че едва се виждат, и ги хвърля в различни кошчета из цялото училище. Това е акт на милосърдие към тези, които пишат бележките, защото баба би ги убила, ако ги прочете.

Елса се изправя наполовина от стола, навежда се бързо над бюрото и отново завърта глобуса. Директорът изглежда отчаян. Елса сяда обратно на стола.

– Боже господи, Елса! Какво е станало с бузата ти! – възкликва мама с удивителна в края, щом вижда трите червени рани.

Елса свива рамене, без да отговори. Мама се обръща към директора. Очите ѝ горят.

– Какво е станало с бузата ѝ!?

Директорът се размърдва нервно.

– Ами, значи, така. Нека се вразумим малко. Мисли за, значи, мисли за детето.

Докато казва последното изречение, той сочи мама, сочи корема ѝ. Елса протяга крак и отново изритва кошчето за боклук. Мама си поема дълбоко дъх и затваря очи. После овладяно премества кошчето по-близо до бюрото. Елса я поглежда засегнато и се снишава толкова много, че трябва да се хване за подлакътниците, за да не се изплъзне от стола. После изпъва крак така, че палецът ѝ почти, ама почти докосва кошчето. Мама въздъхва. Елса въздъхва по-високо. Директорът поглежда към тях, после към глобуса върху бюрото и го придърпва малко по-близо до себе си.

– Амиии... – подхваща накрая и се усмихва вяло на мама.

– Беше тежка седмица за цялото семейство – веднага го прекъсва мама и звучи все едно моли за извинение.

Елса мрази, когато мама прави така.

– Всички ви съчувстваме за това – казва директорът по начина, по който хората, които не знаят какво значи съчувствие, използват думата.

– Естествено, това няма да се повтори – казва мама.

Директорът отново се усмихва нервно и поглежда към глобуса.

– За съжаление, Елса не за първи път се оказва замесена в конфликт тук в училище.

– Нито пък за последен – отговаря Елса.

– Елса! – крясва мама.

– Мамо!!! – крясва Елса с три удивителни.

Мама въздъхва. Елса въздъхва по-високо. Директорът прочиства гърло и хваща глобуса с две ръце, докато казва:

– Ние, да, в смисъл, персоналът и аз, след консултация със социалния работник към училището, разбира се, ние мислим, че може би ще бъде от полза за Елса, ако получи помощ от психолог, за да може да канализира агресията си.

– Психолог? Това не е ли малко прекалено? – казва мама със съмнение.

Директорът вдига защитно длани, сякаш моли за извинение, или пък свири на въображаема тамбурина.

– Не смятаме, че има някакъв проблем! В никакъв случай! Много деца имат специални нужди и консултациите с психолог им помагат. В това няма нищо срамно!

Елса се изпъва още малко и катурва кошчето с върха на палеца си.

– Вземи ти да идеш на психолог – казва тя на директора.

– Елса! – отсича мама остро.

– МАМО!!! – отсича Елса още по-остро.

Директорът решава да премести глобуса в безопасност на пода до стола си. Мама се навежда към Елса и очевидно се напряга неимоверно да не повиши глас.

– Ако ни кажеш кои деца се карат с теб, можем да ти помогнем да разрешиш конфликта, вместо всеки път да става едно и също, миличка.

Елса поглежда нагоре. Стиснала е устни толкова силно, че устата ѝ прилича на отсечка, начертана с молив. Одраскванията на бузата ѝ са спрели да кървят, но все още са ярки като неонови лампи. Все едно мъничък, мъничък космически кораб се кани да се приземи на лицето ѝ.

– Който клюкари, няма другари – заявява тя лаконично.

Мама я зяпва.

– Какво по... боже гос... Елса! Това къде го чу?

Елса скръства ръце.

– В интернет.

– Елса, бъди добра – пробва се директорът и прави гримаса, която, както предполага Елса, е неговият начин да се усмихне леко.

– Ти бъди добър – отвръща тя и не се усмихва дори малко.