Единствено Ленарт и Мод подписаха петицията не защото не обичат бойни кучета, а защото им е много трудно да отказват на когото и да е, и особено на Брит-Мари. Когато видя имената им в списъка, баба слезе при тях и ги попита как могат да се подпишат за забраната на кучета в блока, след като самите те имат Саманта. Ленарт и Мод изглеждаха много изненадани.

– Става дума за кучета, не за Саманта – каза Ленарт внимателно.

Мод кимна също толкова внимателно и поясни:

– Саманта е френска болонка.

На баба ѝ беше трудно да разкаже тази история, без да нарича Ленарт и Мод с думи, за които Елса отбеляза, че не бива да се използват и че всъщност се казва „психически затруднения“. Тогава баба измърмори, че „всичко е толкова шибано политически коректно в днешно време“, и си запали нова цигара.

Така или иначе, Брит-Мари обясни на баба с добронамерена усмивка, че Саманта все пак не е „някакво си ужасяващо бойно куче!“, а Елса си помисли, че няма как да знаят със сигурност, защото макар Саманта да изглежда весела, вътрешно може би е бойна. Но не го каза на глас. Защото човек никога не знае какво може да очаква от Брит-Мари.

Елса скача от пейката и започва да крачи през снега, за да стопли краката си. До големия прозорец, където работи жената кит, има магазин за хранителни стоки. Пред него има табела. „КАИМА 49,90“. Елса опитва да се сдържи, защото мама винаги ѝ казва да опитва да се сдържа. Но накрая все пак изважда червения си маркер и прилежно поправя думата, така че да стане „КАЙМА“.

Оглежда резултата и кима облекчено. Пъха маркера обратно в джоба си и отново сяда на пейката. Обляга глава назад, затваря очи и усеща как снежинките се приземяват със студените си крака върху лицето ѝ. Щом до ноздрите ѝ достига мирис на дим, Елса решава, че си въобразява. В началото е чудесно отново да усети острата миризма, която полепва по гърлото ѝ. Без да разбира защо точно, това я кара да се чувства сигурно и топло. Но след това усеща още нещо. Туптене зад ребрата. Като предупредителен сигнал.

Мъжът стои на известно разстояние. В сянката на един от блоковете. Елса не го различава ясно, долавя само червеното око на цигарата между пръстите му, както и това, че е много слаб. Като че няма ясни очертания. Мъжът се е обърнал наполовина в другата посока, сякаш дори не я вижда.

Елса не знае защо я е страх, но усеща, че ръцете ѝ опипват наоколо в търсене на оръжие. Това е много странно, защото тя никога не прави така в истинския свят. В истинския свят първата ѝ реакция е да побегне. Единствено в Миамас се пресяга към меча си, когато долови опасност, както прави всеки рицар. Тук обаче няма меч.

Щом поглежда обратно нагоре, мъжът все още стои обърнат настрани, но Елса може почти да се закълне, че сега е по-близо. И още е в сянка, въпреки че се е отдалечил от блока. Сякаш сянката не идва от блока, ами от самия мъж. Елса замижава и щом отваря очи, вече не мисли, че мъжът се е приближил.

Знае, че го е направил.

Слиза от пейката, отстъпва заднешком към големия прозорец, търси дръжката на вратата. Влиза вътре, препъвайки се. Стои и се задъхва на пресекулки, опитва да се успокои. Едва когато вратата се затваря след нея с приятелски звън, Елса разбира защо миризмата на цигарен дим ѝ е навяла чувство за сигурност. Мъжът пуши същия вид тютюн като баба. Елса би го разпознала навсякъде, защото баба ѝ дава да свива цигари, защото според нея Елса има „такива малки пръстчета, идеални за пипкава работа като тази“.

Когато поглежда навън, Елса вече не знае къде започват и къде свършват сенките. В първия миг си въобразява, че мъжът още стои от другата страна на улицата, а в следващия – че изобщо не го е виждала.

Подскача като подплашено животно, щом ръцете на мама се плъзгат по раменете ѝ. Обръща се с ококорени очи, преди краката ѝ да се огънат. Умората парализира всичките ѝ сетива и тя се отпуска в прегръдката на мама. Не е спала от две денонощия. Опънатият корем на мама е толкова голям, че на него може да се закрепи чаша чай. Джордж казва, че така природата дава break на бременните.

– Тръгваме – прошепва мама нежно в ухото ѝ.

Елса пропъжда умората и се измъква от ръцете на мама.

– Първо искам да говоря с баба!

Мама изглежда озлочестена. Елса знае какво значи озлочестен, защото това е дума от буркана. По-късно ще стане въпрос и за буркана с думи. Нека караме едно по едно.

– Това е... миличка... не знам дали това е добра идея – прошепва мама.

Но Елса вече тича покрай рецепцията и влиза в следващата стая. Чува жената кит да вика след нея, но после гласът на мама сдържано я моли да остави Елса. Баба я чака в средата на стаята. Вътре мирише на лилии, това са любимите цветя на мама. Баба няма любими цветя, защото растенията никога не оцеляват повече от денонощие в апартамента ѝ и поради това, в рядък пристъп на себепрозрение, вероятно бурно приветстван от любимата ѝ внучка, баба реши, че би било адски гадно спрямо природата тя да има любими цветя.

Елса застава малко встрани, пъхнала сърдито ръце в джобовете на якето си. Нарочно изтръсква сняг от обувките си по пода.

– Не искам да участвам в този лов на съкровища, това е идиотско!

Баба не отговаря. Тя никога не отговаря, когато знае, че Елса е права. Елса изтръсква още сняг.

– ТИ си идиотска – срязва я Елса.

Баба не отговаря и на тази реплика. Елса сяда на стола до нея и вади плика.

– Можеш да доставиш идиотското писмо и сама – прошепва тя.

Минали са два дни, откакто Приятеля започна да вие. Два дни, откакто Елса за последно беше в Страната-на-Почти-Будните и кралство Миамас. Никой не ѝ казва истината. Всички възрастни се опитват да смекчат случилото се, така че да не звучи страшно, опасно или гадно. Сякаш баба изобщо не е била болна. Сякаш всичко е било злополука. Но Елса знае, че лъжат, защото на баба не ѝ се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

И Елса знае какво е рак. Пише го в Уикипедия.

Тя побутва ковчега, за да предизвика реакция. Защото вътрешно продължава да се надява, че това е един от онези случаи, когато баба просто се занася с нея. Като онзи път, когато облече снежния човек с истински дрехи, така че да изглежда все едно някой е паднал от балкона, а Брит-Мари страшно се ядоса, като разбра, че това е шега, и се обади в полицията. На следващия ден Брит-Мари погледна през прозореца и откри, че баба е направила нов снежен човек, същия като предния. Брит-Мари щеше „да се пукне от яд“, както каза баба, и изхвърча навън с лопата за сняг в ръце. И тогава внезапно снежният човек скочи от земята и изрева: „УАААААААА!!!“.

После баба разказа на Елса, че е лежала няколко часа в снега, чакайки Брит-Мари, и поне две котки са я напикали през това време. „Но си струваше!“, завърши баба въодушевено.

Разбира се, Брит-Мари се обади в полицията, но те казаха, че не е престъпление да изплашиш някого. Брит-Мари съвсем не беше съгласна с тях. Нарече баба „хулиганка“.

На Елса това ѝ липсва.

Този път баба не се изправя. Елса удря ръба на ковчега с юмруци, но баба не отговаря и Елса започва да удря по-силно и по-силно, все едно така ще прогони всичко лошо. Все едно ще поправи всичко счупено. Накрая се плъзга от стола, свива се на колене и прошепва:

– Знаеш ли, че ме лъжат и казват, че си си „отишла“, а? Че сме те „загубили“. Никой не казва „мъртва“.

Елса забива нокти в дланите си, цялото ѝ тяло се тресе.

– Не знам как да отида в Миамас, сега като си мъртва...

Баба не отговаря. Елса допира чело до ковчега. Усеща студеното дърво и топлите сълзи по бузите си. После меките пръсти на мама докосват врата ѝ и Елса се обръща и се хвърля към нея, а мама я отнася. Надалеч.

Когато отваря очи, Елса вижда, че седи в Киа, колата на мама. Мама стои отвън в снега и говори с Джордж по телефона. Елса знае, че мама не иска тя да ги чуе, защото говорят за погребението. Все пак Елса не е глупачка.

Все още държи писмото на баба в ръце. Знае, че не бива да чете чужда поща, но сигурно е прочела това писмо поне сто пъти през последните два дни. Баба, естествено, е знаела, че ще стане така, затова е написала всичко с букви, които Елса не разбира. С буквите от табелите на снимките.