Елса се взира в тях наранена. Баба винаги е казвала, че двете с Елса няма да имат тайни поотделно, а само заедно. Бясна е на баба, задето я е излъгала, защото сега седи пред най-голямата тайна от всички и не може да разбере и грам. А знае, че ако сега се скара с баба, ще поставят личен рекорд, който никога няма да могат да подобрят.

Елса мига. Мастилото изглежда размазано през насълзените ѝ очи. Дори когато буквите са ѝ непознати, пак си личи, че баба пише с правописни грешки, сякаш е нахвърляла текста в бързината, след като мислите ѝ вече са се отправили нанякъде другаде. Не че баба не може да пише правилно, просто мисли толкова бързо, че буквите не успяват да ѝ смогнат. А и за разлика от Елса, баба изобщо не разбира какъв е смисълът да се спазват правописните правила. „Нали разбираш какво имам предвид, да го вземат дяволите!“, тросва се тя всеки път, когато предава тайни бележки на Елса, докато вечерят с мама и Джордж, а Елса поправя грешките ѝ с червения си маркер. Това е едно от малкото неща, за които баба и Елса наистина се карат, защото Елса смята, че буквите са нещо повече от обикновено средство за комуникация. Нещо по-важно.

Или по-точно, караха се за правописа. В минало време.

В цялото писмо има само една дума, която Елса може да разчете. Една-единствена дума, написана с нормални букви и захвърлена като че наслуки в средата на текста. Толкова е незабележима, че Елса даже я пропусна първия път, когато чете писмото. Продължава да чете и да мига, пак и пак, докато спре да вижда текста. Забива нокти дълбоко в дланите си.

Чувства се предадена и ядосана поради десет хиляди причини, а вероятно има още десет хиляди, които дори не са ѝ хрумнали още. Защото знае, че не е съвпадение. Баба е написала думата там нарочно, така че Елса да я открие.

Името върху плика е същото, което стои на пощенската кутия на Чудовището. А единствената дума в писмото, която Елса може да разчете, е „Миамас“.

Баба винаги е обичала лова на съкровища.

6

Почистващ препарат

Има три одрасквания на бузата. Като от нокти на животно. Знае, че ще искат да разберат как е започнало всичко. Елса тичаше, така започна. Бива я в тичането. Така става, когато те гонят често.

Тази сутрин излъга мама, че започват училище един час по-рано от обикновено. А щом мама започна да я разпитва, Елса изигра коза си „лоша майка“. Козът „лоша майка“ е като Рено. Не особено красив, но учудващо ефективен.

– Казвала съм ти сигурно сто пъти, че понеделник започвам по-рано! Даже ти го написах на бележка, но ти никога не ме слушаш! – укори я Елса, без да я поглежда.

Тогава мама спря да разпитва и със засрамено изражение смотолеви, че била „изкуфяла покрай бременността“. Това е най-лесният начин да разколебаеш мама – като успееш да ѝ втълпиш, че за миг е изгубила контрол над ситуацията.

Имаше само двама души на целия свят, които знаеха как да накарат мама да изгуби контрол. Вече има само един. Това е твърде много власт в ръцете на едно почти осемгодишно момиче.

Щом пристигна пред училище, Елса взе автобуса обратно към вкъщи. Беше се отбила в магазина да купи четири пакетчета „Дайм“. Блокът беше тих и мрачен, както може да бъде само едно бабино жилище, когато остане без баба. Елса се скри старателно от Брит-Мари, която отиваше към контейнерите за разделно събиране, макар да не носеше боклук. Брит-Мари провери съдържанието на всички контейнери и сви устни, както прави, когато види нещо, на което моментално решава да обърне внимание по време на следващия домсъвет. След това изчезна надолу по улицата, за да обиколи магазина за хранителни стоки и да продължи да свива устни. Елса се промъкна през входната врата и се качи до първия етаж. Разтреперана от страх и яд, тя остана пред вратата повече от двайсет минути, хванала писмото в ръка. Яд я беше на баба. Страх я беше от Чудовището. Ето така започна всичко.

Малко след това се затича толкова бързо, че всеки път щом краката ѝ докоснеха земята, имаше чувството, че подметките ѝ са се изтъркали и стъпва по горещ пясък. А сега седи в малка стая с яркочервени драскотини по бузата, като от нокти, и чака мама. Знае, че тя ще иска да разбере как е започнало всичко. Елса мрази понеделниците, защото така се започна. С това, че беше понеделник.

Завърта глобуса, който седи в края на бюрото. Изглежда, директорът се чувства неудобно, когато Елса прави така. Затова тя го прави особено много.

– Елса, дали би могла да спреш с това – казва директорът без въпросителна в края на изречението.

– Въздухът е безплатен – просветлява го Елса.

Директорът вдишва мрачно през ноздрите и посочва раната на бузата ѝ.

– Е? Готова ли си да разкажеш как започна всичко?

Тя не го удостоява с отговор.

Но беше умно от страна на баба. Елса не може да не го признае. Все още ѝ е адски ядосана заради идиотския лов на съкровища, но беше умно от нейна страна да напише „Миамас“ с обикновени букви в писмото. Защото Елса стоя пред вратата, събирайки смелост поне сто вечности, преди да натисне звънеца. А ако баба не знаеше, че Елса ще прочете писмото, въпреки че не бива да се четат чужди писма, и ако не беше написала „Миамас“ с обикновени букви, тогава Елса просто щеше да хвърли писмото в пощенската кутия на Чудовището и да избяга. Но тя остана и позвъни на вратата, защото смяташе да накара Чудовището да отговори на въпросите ѝ.

Понеже Миамас принадлежи единствено на баба и на Елса. Само на тях. Елса побесня, като разбра, че баба смята да отведе там някакъв чистокръвен мъпет, и гневът ѝ бе по-силен от страха ѝ от което и да било чудовище. О’кей, може би не много по-силен от страха ѝ от чудовища. Но достатъчно.

Приятеля продължаваше да вие в съседния апартамент. Но когато Елса позвъни на Чудовището, не се случи нищо. Тя позвъни отново и заблъска вратата толкова силно, че дървото изскърца. Накрая погледна през капака за пощата, но вътре беше тъмно. Нищо не помръдваше. Не се чуваше и гък. Посрещна я единствено миризма на почистващ препарат, от онези, които се втурват нагоре по лигавицата на носа и започват да ритат очните ти кълба, щом ги вдишаш.

Но нямаше чудовище. Дори мъничко такова.

Така че Елса свали раницата си и извади четирите пакетчета „Дайм“. Махна обелката от всеки бонбон и ги изсипа в пощата на Приятеля. За кратък, кратък миг, съществото вътре спря да вие. Елса бе решила да го нарича „съществото“, докато разбере какво всъщност представлява, защото независимо от приказките на Брит-Мари, Елса е доста сигурна, че не е някакво си куче. Няма толкова големи кучета.

– Трябва да спреш да виеш, Брит-Мари ще се обади в полицията и ще дойдат да те умъртвят – прошепна тя през отвора за пощата.

Не знаеше дали съществото я разбира. Но поне замълча, докато ядеше бонбоните си. Както правят всички разумни същества, когато ги почерпят „Дайм“.

– Ако видиш Чудовището, кажи му, че имам писмо за него – каза Елса.

Съществото не отвърна, но Елса усети топлия му дъх, когато то вдигна муцуна към вратата.

– Кажи му, че баба ми му праща поздрави и се извинява – прошепна тя.

После напъха писмото в раницата си и взе автобуса обратно до училище. А щом погледна през прозореца, ѝ се стори, че отново го видя. Същия слаб мъж, който стоеше пред погребалното бюро вчера, докато мама говореше с жената кит. Сега стоеше в сенките до блока от другата страна на улицата. Елса не видя лицето му, скрито зад цигарения дим, но инстинктивният, хладен страх стисна ребрата ѝ.

След това мъжът изчезна.

Елса мисли, че може би затова не можа да стане невидима, когато пристигна в училище. Невидимостта е от онези суперсили, които могат да се усвоят с упражнения. Елса се е упражнявала адски много, но силата не работи, когато си ядосан или изплашен. А Елса беше и двете, когато влезе в училище. Изплашена от мъжа, който се появява в сенките, без Елса да знае защо, и ядосана на баба, задето праща писма на Чудовището. Чудовището пък я плашеше и ядосваше едновременно, защото нормалните чудовища, които имат поне малко възпитание, всъщност живеят някъде дълбоко в черни пещери или в леденостудени езера. Нормалните, ужасяващи чудовища изобщо не живеят в апартаменти. Нормалните, ужасяващи чудовища изобщо не получават поща.