Елса претегля плика в ръка и опипва изпъкнала част в дъното.

– Какво има вътре?

– Писмо и ключ – казва баба.

И изведнъж изражението ѝ става сериозно и изплашено. А това са две много необичайни емоционални състояния за баба. Тя протяга ръце и свива длани около показалците на Елса.

– Утре ще те изпратя на най-големия лов на съкровища, на който някога съм те изпращала, мой смели малък рацарю. Готова ли си?

Баба винаги е обичала лова на съкровища. В Миамас той се брои за спорт. Човек може да се състезава в лов на съкровища, защото това е Невидима дисциплина. Невидимите игри са като Олимпийските, само че всички участници са невидими. Може да се каже, че няма голям зрителски интерес.

Елса също обича лова на съкровища. Не колкото баба, разбира се, защото никой, в никое кралство, съществувало през последните десет хиляди приказни вечности, не е обичал лова на съкровища колкото баба. Елса го обича, защото в истинския свят това е нещо, което правят само тя и баба. А баба може да превърне всичко в лов на съкровища. Като например, когато са ходили на пазар и баба е забравила къде е паркирала Рено. Или когато Елса трябва да прегледа пощата на баба и да плати сметките, защото на баба това ѝ е адски досадно. Или когато в училище има спортен полуден и Елса знае, че по-големите деца ще я удрят с навити кърпи под душа.

С баба всичко се превръща в лов на съкровища. Тя може да преобрази един паркинг във вълшебна планина, а навитите кърпи в дракони, които трябва да бъдат надхитрени. И героят винаги е Елса.

Но Елса никога не е виждала баба да се държи така. По принцип всичко, което казва баба, звучи като че е полу на шега. Но не и сега. Баба се навежда напред.

– Притежателят на ключа знае какво да прави с него. Трябва да защитаваш замъка, Елса.

Баба винаги нарича техния блок „замъка“. Досега Елса смяташе, че баба го нарича така просто защото е малко смахната. Но сега започва да се съмнява.

– Защитавай замъка, Елса. Защитавай семейството си. Защитавай приятелите си! – повтаря баба решително.

– Какви приятели? – пита Елса.

Баба слага ръце на бузите ѝ и се усмихва.

– Ще се появят. Утре ще те изпратя на лов за съкровища, който ще се превърне в удивителна приказка и грандиозно приключение. И трябва да ми обещаеш, че няма да ме намразиш заради това.

Елса примигва. Очите ѝ парят.

– Защо да те намразвам?

Баба гали клепачите ѝ.

– Една баба има привилегията да не разкрива най-лошите си страни пред своята внучка, Елса. Една баба има привилегията никога да не говори за това каква гаднярка е била, преди да стане баба.

– Знам за много от лошите ти страни! – възразява Елса и веднага добавя: – Като това, че не схващаш защо не може да сушиш айфон в тостер!

Надява се, че това ще разсмее баба. Но не се получава. Баба прошепва тъжно:

– Ще бъде грандиозно приключение и удивителна приказка. Но моя е вината, че в края има дракон, мой обични рицарю.

Елса се взира в нея. Баба никога не е казвала така. Казва, че нейна е „заслугата“, че в края на приказките има дракон. Не „вината“. Баба седи свита пред нея и Елса не си спомня някога да я виждала по-дребна и чуплива. Съвсем не като супергерой.

Баба я целува по челото.

– Обещай ми, че няма да ме намразиш, когато разбереш коя съм била. И ми обещай да защитаваш замъка. Да защитаваш приятелите си.

Елса не знае какво има предвид баба, но обещава. Тогава баба я прегръща по-дълго откогато и да е било.

– Остави писмото на човекът, който чака. Той няма да иска да го вземе, но му кажи, че е от мен. Кажи, че баба праща поздрави и се извинява.

После избърсва сълзите от бузите на Елса. А Елса отбелязва, че всъщност се казва „на човека“, не „на човекът“. Двете спорят малко по въпроса, както правят винаги. После играят „Монополи“, ядат канелени кифли и обсъждат кой би спечелил в двубой между Хари Потър и Спайдърмен. Според Елса това е страшно нелеп спор, разбира се. Но баба обича да се дърли за такива неща, защото е твърде незряла, за да схване, че Хари Потър би смачкал Спайдърмен.

В смисъл, Елса обича Спайдърмен, не е в това проблемът. Просто в двубой срещу Хари Потър? Хайде де. Хари Потър би го смазал.

Баба вади още канелени кифли от голяма хартиена торба, скрита под друга възглавница. Не че се налага да крие кифлите от майката на Елса така, както се налага да крие бирата, просто обича да ги съхранява заедно, защото обича да ги яде заедно. Бира с канелени кифли е любимото ястие на баба. Елса разпознава надписа върху торбите. Баба яде канелени кифли от една-единствена пекарна. Казва, че никой друг си няма представа как се правят истински миреваски кифли.

Най-добрите канелени кифли се правят именно в Миревас и това е националното ястие в Страната-на-Почти-Будните. Много е лошо, че човек може да яде националното ястие само на националния ден. Но е много хубаво, че в Страната-на-Почти-Будните всеки ден е национален ден. Както обича да се изразява баба, „накрая всичко тръгва по вода, казала вещицата, която се изсрала в мивката“. Елса вътрешно се надява това да не означава, че баба смята да ползва мивката като тоалетна.

– Наистина ли ще се оправиш? – пита Елса предпазливо, както само едно почти осемгодишно дете може да зададе въпрос, на който не иска да знае отговора.

– Естествено, че ще се оправя! – отговаря баба категорично, макар вероятно да вижда, че Елса не вярва на лъжата.

– Обещай – настоява Елса.

Баба се навежда напред и прошепва в ухото ѝ на тайния език:

– Обещавам, любими, любими рицарю. Обещавам, че всичко ще се оправи. Обещавам, че всичко ще е наред.

Баба винаги така казва. Че всичко ще се оправи. Че всичко ще е наред.

– И продължавам да смятам, че Спайдърмен ще натупа онзи тип Хари – добавя тя, провокирайки Елса напълно съзнателно.

– О, я СТИГА, мъпет такъв!!! – крясва Елса, макар да знае, че баба се надява точно на такава реакция.

И баба се засмива. Накрая Елса също се засмива. Въпреки че според нея все някъде трябва да се постави граница и е разумно да се постави именно когато човек твърди, че някой може да натупа Хари Потър. Така смята Елса. Но въпреки това двете ядат още канелени кифли. И играят още „Монополи“. А в такива ситуации е малко по-трудно да си сърдит.

Слънцето залязва. Всичко притихва. А Елса лежи плътно до баба на тясното болнично легло. Те почти затварят очи и облачните животни идват и ги отнасят към Миамас.

А в един жилищен блок в другия край на града всички се събуждат изплашени, защото кучето на първия етаж, което смятат за бойно, изведнъж започва да вие. Надава по-силен и по-сърцераздирателен вой, отколкото някой от тях някога е чувал да се надига от пастта на някое животно.

Сякаш пее с мъката и болката на десет хиляди приказни вечности. Вие с часове. Чак до разсъмване.

А когато утрото надниква през прозореца на болничната стая, Елса се буди в прегръдките на баба. Само че баба е останала в Миамас.

5

Лилии

Да имаш баба, е да имаш армия.

Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.

Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират. Когато в училище казват, че Елса е различна, сякаш това е нещо лошо, когато се прибира вкъщи с насинени очи, а директорът казва, че тя „трябва да се приспособи“ и че „предизвиква реакцията на другите деца“, тогава баба е до нея. Не я оставя да се извини. Не я оставя да поеме вината.

Баба никога не казва, че Елса „не трябва да им обръща внимание, защото тогава няма да им е толкова забавно да я дразнят“, или че „просто трябва да им обърне гръб и да отмине“. Баба знае, че това не е така. Баба разбира. Баба е човек, когото би искал да вземеш на война.