Баба винаги идваше навреме и стоеше на входа. Татко закъснява и я чака на паркинга в Ауди.

– Какво ти е на окото? – пита той несигурно.

Татко вчера се прибра от Испания, ходи там с Лисет и децата на Лисет, но не е хванал тен, защото не знае как се прави.

– Играхме футбол – казва Елса.

Баба никога не я оставяше да се измъкне с такова оправдание. Но татко не е баба. Затова просто кимва колебливо и я моли да бъде добра и да си сложи колана. Той често прави така. В смисъл, кима колебливо. Татко е колеблив човек. Мама е перфекционист, а татко е педант и Елса отгатна, че това е причината бракът им да не се получи. Защото перфекционист и педант са две много различни неща. Когато подреждаха, мама предварително правеше график на Ексел и разпределяше задачите по минути, но после татко прекарва два часа и половина в премахване на котления камък от кафеварката, а човек не може да планира живота си с такъв човек наоколо, каза мама. Учителите винаги казват на Елса, че проблемът ѝ е, че не може да се концентрира, а това е много странно, смята Елса, защото големият проблем на татко е, че не може да спре да се концентрира.

– Е, какво ти се прави? – пита татко и слага колебливо ръце на волана.

Често прави така. Пита Елса какво ѝ се прави. Защото много рядко има нещо, което той самият да иска да прави. Пък и тая работа с вторника стана изневиделица, а татко не го бива с вторниците, които идват изневиделица. Ето защо Елса не живее при него всеки уикенд. След като срещна Лисет и тя се нанесе с децата си, татко каза, че там е станало твърде „разхвърляно“ за Елса. Щом научи за това, баба му се обади и го нарече „празноглавец“ поне десет пъти. Това си беше рекорд, дори за баба. А когато затвори, тя се обърна към Елса и каза презрително: „Лисет! Ама че тъпо име, а?“. Разбира се, Елса знаеше, че баба не го мисли, понеже всички харесват Лисет, защото Лисет има същата суперсила като Джордж. Но баба беше човек, когото да вземеш на война, и Елса я обичаше заради това. После двете отидоха да ядат в „Бен &Джерис“. На Елса ѝ липсват и тримата. Бен, баба и Джери.

Татко закъснява, когато трябва да вземе Елса от училище. Баба никога не закъсняваше. Елса опитва да научи какво точно значи „ирония“ и ѝ се струва като добър пример това, че татко винаги идва навреме, освен когато взима Елса от училище, а баба закъсняваше за абсолютно всичко, освен за това. Може би защото баба знаеше, че когато си почти на осем, целият свят е пълен с тормозители.

Татко отново хваща волана.

– Къде искаш да ходим днес?

Елса е учудена, защото татко наистина звучи сякаш смята да ходят някъде. Той се размърдва нервно.

– Мислех си, че може би ще ти се прави... нещо.

Елса знае, че той го казва само за да бъде мил. Защото татко не обича да прави неща, той не е от правещите хора. Елса го гледа. Той гледа кормилото.

– Май просто искам да се прибера – казва тя.

Татко кима и изглежда едновременно разочарован и облекчен. Единствено той на целия свят е овладял това изражение. После откарва Елса вкъщи. Защото татко никога не отказва на Елса, макар на нея понякога да ѝ се иска да го правеше.

– Ауди е много хубав – казва Елса, след като са изминали половината път без никой да проговори.

Тя потупва Ауди по жабката, все едно е котка. Новите коли миришат на мека кожа, което е пълната противоположност на миризмата на старите дивани с напукана кожа в апартамента на баба. На Елса ѝ харесват и двете миризми, само дето всъщност не обича кожа, защото смята, че тя би следвало да се намира върху животните, а не върху седалките на колите. Сложно е.

И малко лицемерно. Но Елса работи по въпроса.

– Човек знае какво получава, като си купи Ауди – кима татко.

Предишната му кола също се казваше Ауди. Татко обича да знае какво получава. Един път миналата година влязоха в хранителния магазин до дома на татко и Лисет и се оказа, че вътре са направили пренареждане. Тогава на Елса ѝ се наложи да направи онези тестове, които бе видяла по телевизията, за да провери дали татко не е получил удар.

Пристигат вкъщи и татко я изпраща от Ауди до входа. Брит-Мари стои свита вътре в мрака, застанала нащрек като малко и вбесено домашно джудже. Елса си мисли, че нищо добро не те очаква, когато се натъкнеш на Брит-Мари. „Тая вещица е като плик от Данъчните“, казваше баба. Това е едно от малкото неща, за които татко и баба бяха на едно мнение.

– Здрасти – казва татко колебливо на Брит-Мари.

– Здрасти – казва Елса.

– Аха, аха, здрасти-здрасти! – казва Брит-Мари, излиза от мрака и вдишва два пъти, сякаш пуши невидима цигара.

После, изглежда, се овладява и вместо това се усмихва добронамерено. В ръка държи списание с кръстословици. Брит-Мари много обича кръстословици, защото в тях има много ясни правила. Елса забелязва, че кръстословиците са решавани с молив. Баба винаги казваше, че Брит-Мари е от онези жени, които трябва да изпият две чаши вино и да се почувстват много необуздани и щури, за да може изобщо да им мине през ума да решат кръстословица с химикалка.

Брит-Мари ръкомаха раздразнено към Елса.

– Знаете ли чие е това? – пита тя и сочи бебешка количка, заключена за парапета на стълбите, под информационното табло.

Елса чак сега я забелязва. Странно е, че седи там, защото в блока не живеят малки деца, освен Половинката, а той или тя все още се придвижва заедно с мама. Обаче Брит-Мари като че ли не оценява философската страна на ситуацията.

– Във входа е забранено за детски колички! Те повишават опасността от пожар! – обявява тя и хваща списанието с кръстословици с двете си ръце, така че то заприличва на не особено внушителен меч.

– Да. Пише го ей там – кима Елса услужливо и сочи бележка на стената, залепена прилежно над количката: „Не оставяйте детски колички тук. Опасност от пожар“.

– Точно това имам предвид! – отговаря Брит-Мари с леко повишен тон.

Само че добронамерено.

– Не разбирам – каза татко, сякаш не разбира.

– Чудя се, разбира се, дали вие сте сложили тази бележка! Ето какво се чудя! – казва Брит-Мари и прави много мъничка крачка напред, а после една много мъничка крачка назад, сякаш за да подчертае сериозността на казаното.

– Има ли ѝ нещо на бележката? – пита Елса.

Брит-Мари поема две дълбоки глътки въздух.

– Естествено, че не, естествено, че не. Но в тази жилищна асоциация не е прието да слагаме бележки, когато ни скимне, без да предупреждаваме останалите живущи в блока!

– Но нали не сме жилищна асоциация? – пита Елса.

– Не, но ще бъдем! – заявява Брит-Мари и пръска малко слюнка, докато произнася буквата б в „бъдем“.

После се овладява и отново се усмихва добронамерено на Елса.

– Аз съм отговорник по информацията в ръководството на домсъвета. Не е прието да се слагат бележки, без да бъде уведомен отговорникът по информацията в ръководството на домсъвета!

Прекъсва я кучешки лай, който е толкова силен, че стъклата на входната врата потреперват.

Брит-Мари и татко подскачат. Елса се размърдва притеснено. Вчера чу мама да казва на Джордж, че Брит-Мари се е обадила в полицията, за да приспят Приятеля. А сега той явно е чул гласа ѝ и точно като баба, Приятеля не може и за секунда да си държи езика зад зъбите, щом чуе гласа на Брит-Мари. Тя присвива очи и напрегнато доброжелателната ѝ усмивка става повече напрегната, отколкото доброжелателна.

– Обадих се в полицията за това ужасяващо бойно куче – информира тя таткото на Елса.

Той изглежда изнервен, защото ужасяващите бойни кучета леко го изнервят. Елса се прокашля и пробва бързо да смени темата.

– Може би не си си била вкъщи? – сопва се тя на Брит-Мари и сочи бележката на стената.

Номерът сработва, поне временно. Брит-Мари отново се ядосва заради бележката и забравя да се ядосва заради кучето. За Брит-Мари най-важното не е да разреши даден проблем, а да се ядосва заради него.

– Човек не може да се промъква и да окачва бележки, докато хората ги няма, какви са тия гангстерски фасони – отговаря Брит-Мари по такъв начин, че на Елса ѝ е страшно трудно да определи дали това е въпрос, или твърдение.