Елса успя да се отърве чак до обед, но дори някой, който много го бива да бъде невидим, не може да бъде наистина невидим в училищната столова. Момичето застана пред нея съвсем изневиделица и Елса така се стресна, че разля салатен сос върху шала на Грифиндор. Момичето посочи шала и изкрещя: „Не ти ли казах да престанеш да ходиш с този ужасен, грозен шал?“. Елса изгледа момичето по единствения начин, по който можеш да изгледаш някого, който току-що е посочил шал на Грифиндор и е казал: „Ужасен, грозен шал“. Или с други думи, както би погледнала някого, който е посочил кон и весело е възкликнал: „Трактор!“.

Първия път, когато шалът привлече вниманието на момичето, Елса автоматично бе приела, че тя просто е от Слидерин. Чак когато я удари по лицето, скъса шала и го хвърли в тоалетната, Елса осъзна, че момичето изобщо не е чело Хари Потър. Разбира се, знаеше кой е той, защото всички знаят кой е Хари Потър, но не беше чела книгите. Не разбираше дори най-елементарната символика на един шал на Грифиндор. Елса не иска да звучи елитарно или нещо такова, но как може да се разбереш с такъв човек? А?

Момичето беше мъгъл9.

Така че щом се протегна, за да дръпне шала ѝ, Елса реши да използва аргументи, които се доближават до интелектуалното ниво на момичето. Тоест, чисто и просто я замери с чашата мляко и тръгна да бяга. Мина по коридора, качи се до втория етаж и продължи към третия. Под едно от стълбищата имаше стаичка, която чистачите използваха за склад.

Елса се сви вътре, обвила коленете си с ръце, и стана възможно най-невидима. Чу как момичето и приятелите ѝ се втурват към четвъртия етаж. Прекара остатъка от деня, криейки се в класната стая.

Нямаше нужда от друг повод. Елса бе провокирана да нанесе първия удар, така че сега момичето бе героят. Във всяко училище има няколко такива тормозители и те винаги избират деца като Елса. Защото децата като Елса можеш да ги провокираш. Можеш да ги накараш да хвърлят чаша с мляко. Така преследването е по-забавно. Някои хора нямат нужда от друг повод.

Проблемът е отсечката между класната стая и входа на училище. Там е невъзможно да си невидим, дори и да те бива в това. Така че Елса трябваше да подходи стратегически.

Първо се залепи за учителя, когато часът свърши и съучениците ѝ се скупчиха пред вратата. После се промъкна през тълпата и се втурна надолу по другото стълбище. Онова, което не води към главния вход. Те, разбира се, знаеха, че ще тръгне по него, даже искаха да го направи, защото там щеше да е по-лесна плячка. Но часът на Елса свърши рано и тя рискува, надявайки се на долния етаж още да не са приключили. В такъв случай би имала половин минута да изтича надолу по стълбите и да мине по все още празния коридор. Така щеше да натрупа преднина, а преследвачите ѝ щяха да се сблъскат с навалицата от ученици, които тепърва излизат от класните си стаи.

Оказа се права. Видя, че момичето и приятелите ѝ са на не повече от десет метра зад нея, но не можеха да я стигнат.

Баба ѝ бе разказвала хиляди истории за битки и преследвания в Страната-на-Почти-Будните. За това как да се изплъзнеш, ако те погнат сенките, как да ги подмамиш в капани и как да ги победиш с диверсия. Както всички преследвачи, сенките имат една голяма слабост: съсредоточават цялото си внимание в това, което преследват, и не виждат обкръжението. Докато преследваният съсредоточава цялото си внимание в търсене на път за бягство. Това не е огромно предимство, но все пак е предимство. Елса знае това, защото е проверила какво значи „диверсия“.

Затова тя пъхна ръка в джоба на дънките си и извади шепа монети. Винаги държи шепа монети в джобовете си. Човек се учи на такива неща, когато го преследват често. Елса наближаваше стълбището към входа и тъкмо когато навалицата започна да оредява, тя хвърли монетите на пода и се затича.

Елса е установила, че в хората има нещо странно. Почти никой от нас не може да чуе дрънченето на монети по каменен под, без инстинктивно да спре и да погледне надолу. Внезапно образувалата се плетеница от пръсти, посягащи алчно към монетите, блокира пътя на преследвачите и даде на Елса още няколко секунди преднина. Тя се възползва и продължи да тича.

Но сега ги чува да се мятат върху оградата. Удобни зимни ботуши в неутрални цветове драпат по очуканата телена мрежа. Само след няколко мига ще я спипат. Елса поглежда наляво, към паркинга. Ауди го няма. Поглежда надясно, надолу към сивия хаос на улицата и черната тишина на парка. Отново се обръща наляво и си мисли, че това е безопасният избор, стига татко поне веднъж да се появи навреме. После пак поглежда надясно и усеща как страхът раздира стомаха ѝ, щом вижда парка, който се мярка иззад ръмжащите камиони.

После се сеща за историите на баба от Миамас, за това как един принц веднъж се измъкнал от цял рояк сенки, като пришпорил коня си право към най-тъмната гора в Страната-на-Почти-Будните. Сенките са най-отвратителните отвратителности, които някога са съществували в която и да е фантазия, но дори и сенките чувстват страх, казваше баба. Дори и тези проклетници се страхуват от нещо. Защото дори и сенките имат въображение.

„Така че понякога най-сигурното място за бягство е онова, което изглежда най-опасно“, казваше баба, след което разказваше как принцът навлязъл в най-тъмната гора, а сенките се спрели и останали да съскат на границата. Защото дори те не били сигурни какво се крие от другата страна на дърветата, а нищо не е по-страшно от това, което не ти е известно. А за него може да ти разкаже собствената ти фантазия. „Става ли дума за страх, реалността не може да стъпи и на малкия пръст на въображението“, казваше баба.

Затова Елса се втурва надясно. Усеща миризмата на изгоряла гума, идваща от колите, които натискат спирачки по заледената улица. В Рено почти винаги миришеше така. Елса се плъзга между камионите и чува как шофьорите надуват клаксоните си, а преследвачите ѝ крещят след нея. Успява да стъпи на тротоара, когато усеща как хващат чантата ѝ. Толкова е близо до парка, че ако протегне ръка, пръстите ѝ ще потънат в мрака. Но вече е твърде късно. Докато пада към снега, Елса е убедена, че ударите и ритниците ще я засипят, преди да успее да вдигне ръце и да се защити, но все пак вдига колене, затваря очи и опитва да предпази лицето си, за да не се разстройва мама.

Чака тъпите удари по тила. Обикновено не я боли, усеща последствията от ударите чак на следващия ден. По време на побоя изпитва друг вид болка.

Но този път не се случва нищо.

Елса затаява дъх.

Нищо.

Отваря очи. Около нея е настанала оглушителна суматоха. Чува ги да викат. Чува как тичат. А после чува гласа на Чудовището. Сякаш от него изригва някаква първична енергия.

– НИКОГА. НЕ Я. ДОКОСВАЙТЕ!

Всичко кънти.

Тъпанчетата на Елса бучат. Чудовището не се дере на тайния език, ами на обикновения. Но думите все пак звучат странно, като излизат от устата му. Като че ударението на всяка сричка е грешно. Все едно не е говорил на този език от много дълго време.

Елса поглежда нагоре. Сърцето ѝ бие като лудо, не ѝ стига въздух. Очите на Чудовището гледат надолу към нея през сянката на вдигнатата качулка и черната брада, която сякаш няма край. Гръдният му кош се издува няколко пъти. За миг Елса се свива инстинктивно, защото си мисли, че с един замах на огромната си длан той ще я запрати на улицата. Все едно великан да перне мишка с пръста си. Но той просто стои, диша тежко и изглежда ядосан и объркан. Накрая вдига ръката си, която сякаш тежи като чук, и посочва към училището.

Елса се обръща и вижда момичето, което не чете Хари Потър, да тича с всичка сила. Тя и останалите деца са се пръснали като хартийки, хвърлени от балкон. Изглеждат ужасени, сякаш ги преследват сенки от Страната-на-Почти-Будните.

В далечината Ауди завива към паркинга. Елса си поема дълбоко дъх и усеща как въздухът издува дробовете ѝ за първи път от, както ѝ се струва, няколко минути насам.

Когато се обръща обратно, Чудовището го няма.