Но той не се смее. Вместо това придобива такова изражение, че Елса се засрамва, задето е казала нещо, което да го накара да придобие такова изражение.

– Ох, както и да е – измърморва тя, потупва жабката и добавя: – Можем да се прибираме, няма проблеми.

Татко кима и изглежда облекчен и разочарован.

Отдалеч виждат полицейската кола пред блока. Елса чува лаенето още докато слиза от Ауди. Входът е пълен с хора. Откъм апартамента на Приятеля се чува яростен рев, който кара цялата сграда да се тресе, и то съвсем не метафорично. Елса знае това, защото ако напишеш „метафорично“ в Гугъл, на първо място излиза статията за „метафора“ в Уикипедия.

– Имаш ли... ключ? – пита татко.

Елса кима и го прегръща набързо, защото входовете, пълни с хора, карат татко да се чувства много колебливо. Той сяда обратно в Ауди и Елса влиза вътре сама. Покрай оглушителната врява, която вдига Приятеля, Елса успява да чуе и други звуци. Гласове.

Мрачни, равномерни и заплашителни. Имат униформи и са се скупчили пред апартамента на момчето със синдром и майка му. Застанали са нащрек и наблюдават вратата на Приятеля, но очевидно ги е страх да се приближат твърде много, защото са се притиснали към отсрещната стена сякаш са петна от трева, а стената има нова блуза и майка ѝ специално ѝ е казала да не я цапа.

Една от фигурите се обръща. Зелените ѝ очи срещат тези на Елса. Тя разпознава жената полицай, която срещнаха в управлението онази нощ, когато баба хвърляше лайна. Зеленооката жена кима нещастно към Елса. Като че се опитва да помоли за извинение.

Елса не ѝ кима в отговор, а просто се провира покрай фигурите и се втурва нагоре.

Чува, че единият от полицаите говори по телефона и споменава думите „ловец“ и „приспиване“. Брит-Мари стои малко по-нагоре, достатъчно близо, че да може да съветва полицаите какво да правят, но на безопасно разстояние, в случай че онзи звяр успее да се измъкне през вратата. Усмихва се добронамерено на Елса. Елса я мрази.

Когато стига до последния етаж, Приятеля започва да лае по-силно от всякога. Звучи като църковните органи на десет хиляди приказни вечности. Елса поглежда през парапета и вижда как полицаите отстъпват.

Тя трябваше да разбере всичко още в началото. Наистина трябваше да го направи.

Има наистина фантастичен брой наистина фантастични същества в горите около Миамас, но баба никога не бе говорила за някое от тях с такова уважение, с каквото говореше за съществата, които хората в Страната-на-Почти-Будните наричат „воршове“.

Воршовете бяха като всичко, което някога си виждал, но като нищо, което по-рано си наблюдавал. Бяха големи като бели мечки, движеха се с лекотата на чакали и нападаха бързо като кобри. Бяха по-силни от волове, издръжливи като диви коне и имаха по-свирепи челюсти дори от тези на тигрите. Козината им беше блестящочерна и мека като летен вятър, но кожата отдолу бе дебела като броня. В най-старите приказки се казваше, че са безсмъртни. Това бяха приказки от най-старите вечности, когато воршовете живеели в Миплорис и служели като дворцови пазачи на кралското семейство.

Принцесата на Миплорис ги прогонила от Страната-на-Почти-Будните, разказваше баба, а в паузите между думите ѝ се усещаше вина като от тъжна песен. Принцесата била още дете и искала да си играе с едно от кутретата, но то спяло. Тя го дръпнала за опашката и то се събудило паникьосано и я ухапало по ръката. Разбира се, всички знаели, че вината била на родителите на принцесата, които не я били научили никога, никога, ама никога да не будят спящ ворш. Но принцесата така се изплашила, а родителите ѝ така се ядосали, че били принудени да прехвърлят вината на някого другиго, за да могат да живеят в мир със самите себе си. Така че съдът решил да прогони воршовете от кралството завинаги. Даже дал разрешение на една групичка особено безмилостни наемни ловци на тролове да преследват и ловят воршовете с отровни следи и огън.

Воршовете, разбира се, можели да се опълчат. По онова време дори армиите на всички шест кралства не биха посмели да тръгнат срещу тях, толкова страховити бойци били тези животни.

Но вместо да се бият, воршовете се обърнали и побягнали. Тичали толкова дълго и отишли толкова нависоко в планините, че никой не вярвал някога да се върнат. Воршовете тичали чак докато в шестте кралства пораснали деца, които не били виждали ворш през целия си живот. Тичали толкова дълго, че се превърнали в легенди.

Едва когато започнала Войната-Без-Край, принцесата на Миплорис осъзнала ужасната си грешка. Сенките избили всичко воини в кралството на воините Мибаталос и го изравнили със земята, след което връхлетели яростно останала част от Страната-на-Почти-Будните. Когато всяка надежда била изгубена, принцесата яхнала белия си кон и те се отправили към планините, препускайки като същинска буря. След безкрайно търсене, конят на принцесата рухнал от изтощение и едва не я премазал. Накрая воршовете намерили принцесата, вместо тя да намери тях.

Когато сенките чули тътена и усетили как земята трепери, вече било късно. Принцесата яздела отпред, на гърба на най-големия воин сред воршовете. Тъкмо в този момент Вълчето сърце се завърнал от горите. Може би го направил, защото кралство Миамас било на ръба на унищожението и имало нужда от него повече от всякога. „Но може би...“, шепнеше баба в ухото на Елса, докато двете седяха на гърбовете на облачните животни, „може би основната причина била, че като признала грешката си, принцесата показала, че всички кралства заслужават да бъдат спасени“.

Този ден дошъл краят на Войната-Без-Край. Сенките били изтласкани отвън морето, а Вълчето сърце отново изчезнал в горите. Но воршовете останали и до ден днешен продължават да служат като лични охранители на принцесата, на пост пред вратите на замъка ѝ.

Елса чува Приятеля да лае долу като обезумял. Спомня си как баба каза, че той „така се забавлява“. Елса малко се съмнява в чувството за хумор на Приятеля, но помни думите на баба, че той може да живее сам, както и баба може да живее сама. После Елса отбеляза, че не е съвсем удачно да се сравнява човек с някакво си к-у-ч-е. Сега Елса разбира защо тогава баба завъртя очи. Трябваше да проумее всичко още от началото. Наистина трябваше.

Приятеля не е куче.

Един от полицаите върти в ръцете си голяма връзка ключове. Вратата на входа се отваря и измежду излайванията на Приятеля Елса чува момчето със синдром да подскача нагоре по стълбите. То винаги прави така. Танцува напред през живота.

Полицаите изпъждат момчето и майка му вътре в апартамента им. На своя етаж Брит-Мари ситни напред-назад триумфално. Елса праща омраза към нея през перилата на парапета.

За кратко Приятеля се смълчава, сякаш е направил бързо стратегическо отстъпление, за да събере сили преди решителната битка. Полицаите дрънчат с връзката ключове и казват, че трябва да са „готови, в случай че нападне“. Звучат по-наперено, сега, когато Приятеля не лае.

Отваря се друга врата и Елса чува гласа на Ленарт. Той пита предпазливо какво се случва. Полицаите обясняват, че са тук, за да „се погрижат за бойното куче“. Ленарт звучи малко притеснено. После звучи сякаш не знае каквото точно да каже. Затова казва същото, което казва всеки път: „Някой иска ли кафе? Мод тъкмо сложи една кана“.

Брит-Мари го прекъсва и отсича, че Ленарт, за бога, трябва да проумее, че полицията има по-важна работа от това да пие кафе. Това, изглежда, малко разочарова полицаите. Елса вижда Ленарт да се връща обратно по стълбите. Първоначално той като че обмисля да остане във входа, но после май осъзнава, че това най-вероятно би означавало собственото му кафе да изстине, и явно решава, че каквото и да се случва на стълбите, едва ли си струва риска. Затова се прибира обратно в апартамента.

Първото излайване, което се чува малко след това, е кратко и отчетливо. Все едно Приятеля тества гласните си струни. Следващото е толкова силно, че в ушите на Елса сякаш бучи сирена в продължение на няколко вечности. Когато сирената най-накрая притихва, Елса чува яростен тътен. После още един. И още един. Чак на четвъртия осъзнава какво се случва. Приятеля се хвърля с всички сили към вратата.