По принцип би се притеснила, че Брит-Мари може да ги види от балкона, но часът е точно шест, а точно в шест Брит-Мари и Кент вечерят. Защото Брит-Мари казва, че само варварите вечерят по друго време. Ако телефонът на Кент звънне между шест и шест и половина, Брит-Мари така се шокира, че изпуска приборите си върху покривката и възкликва: „Кой може да се обажда в този час, Кент? По време на ядене!“.

Елса заравя брадичка в шала на Грифиндор и се опитва да мисли. Воршът все още изглежда обиден заради онова с найлоновите торбички и се завира в един храст, така че само муцуната му се подава измежду клоните. Остава там, гледайки много недоволно към Елса. Минава почти минута и накрая Чудовището въздъхва и прави изразителен жест към Елса.

– Ака – промърморва той и поглежда настрани.

– Извинявай – смутено казва Елса на ворша и се обръща.

Отново говорят на нормалния език, защото стомахът на Елса се свива на топка, когато говори на тайния език с друг, освен с баба. Разбира се, Чудовището явно не иска да говори на който и да е език. Воршът пък изглежда така, както изглежда един ворш, който е отишъл по нужда, а някой се мотае около него цяла минута преди да осъзнае, че не е уместно да седи и да зяпа. Чак тогава на Елса ѝ хрумва, че воршът може би не е акал от няколко дни, освен ако не го е правил вътре в апартамента си. А тя изключва тази възможност, защото не си представя що за маневри биха му били нужни, за да ползва тоалетната, а пък Елса е напълно убедена, че не е акал на пода, защото един ворш едва ли би се унизил да направи такова нещо. Затова тя приема, че суперсилата на воршовете е, че могат да стискат адски дълго.

Обръща се към Чудовището. Той търка ръце и гледа обезпокоено следите по земята, сякаш много му се иска да изглади снега с ютия.

– Ти войник ли си? – пита Елса и сочи панталоните му.

Той поклаща глава. Елса продължава да сочи панталоните му, защото е виждала такива по новините.

– Това са войнишки панталони.

Чудовището кима.

– Защо имаш войнишки панталони, щом не си войник? – продължава да разпитва Елса.

– Стари панталони – отвръща Чудовището кратко.

– Откъде ти е белегът? – пита Елса и сочи лицето му.

– Злополука – отговаря Чудовището още по-кратко.

– Noshit, Sherlock? Пък аз си мислех, че нарочно си си го направил! – казва Елса малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.

„Noshit, Sherlock?” е един от любимите ѝ изрази на английски. Това е като малко по-саркастичен начин да възкликнеш „нима?“ много иронично. Татко все казва, че не бива да използваш английски изрази, ако на собствения ти език има напълно задоволителни еквиваленти, но Елса не смята, че има напълно задоволителен еквивалент точно в този случай. И освен това не иска да звучи грубо.

– Не исках да звуча грубо. Просто се чудех каква е била злополуката – смотолевя тя.

Чудовището не я поглежда.

– Обикновена злополука – изръмжава той.

– Аааа, така значи! Благодаря за информацията! – отговаря Елса малко по-саркастично, отколкото възнамеряваше.

После въздъхва както заради Чудовището, така и заради себе си. Чудовището пък се скрива под грамадната качулка на якето си.

– Сега късно. Трябва спи.

Елса разбира, че той има предвид нея, не себе си, след което посочва ворша.

– Трябва да остане при теб тази нощ.

Чудовището я поглежда сякаш току-що го е помолила да се овъргаля в слюнка чисто гол и да се втурне във фабрика за пощенски марки. Или може би не точно така. Но приблизително. Той поклаща силно глава и качулката му се издува като платно.

– Не спи там. Не става. Не спи там. Не става. Не става. Не става.

Елса слага ръце на кръста си и го зяпва.

– Не? И къде мислиш, че ще спи?

Чудовището потъва още по-дълбоко в качулката си. Сочи Елса. Елса изсумтява.

– Мама не ми дава да си взема дори бухал! Представяш ли си как ще откачи, ако се прибера с това т-а-м?

Воршът излиза от храстите, вдигайки шум и с наранено изражение. Елса се прокашля извинително.

– Прощавай. Нямах предвид „това там“ като нещо лошо.

Воршът изглежда като че му се иска да измърмори „да бе, сигурно“. Чудовището бърше ръце една в друга все по-бързо, придобива паникьосано изражение и започва да повтаря, гледайки в земята:

– Ако по козината. Има ако по козината. Ако по козината.

Елса поглежда ворша. Поглежда Чудовището. Пак поглежда ворша и забелязва, че наистина има малко ако по козината му. Върти очи.

– О’кей, не можеш да спиш при него, че ще вземе да получи инфаркт. Трябва да измислим нещо друго... – казва тя на ворша и въздъхва.

Чудовището не казва нищо, но като че ли започва да търка ръцете си малко по-бавно. Воршът сяда и отърква дупе в снега, за да изчисти акото. Чудовището се обръща настрана и сякаш му се иска да пъхне невидима гумичка в главата си, за да изтрие видяното.

Елса се колебае няколко секунди. После се обръща към него.

– Какво е написала баба в писмото? – пита тя по посока на гърба му.

Чудовището диша навъсено под качулката.

– Пишеше извинявай – казва той, без да се обръща.

– И какво друго? Беше страшно дълго писмо! – упорства Елса.

Чудовището въздиша, клати глава и кима към входа на блока.

– Сега късно. Спи.

Елса не отстъпва.

– Не и преди да ми кажеш за писмото!

Чудовището се обръща към нея и изглежда както би изглеждал човек, ако е много изморен, а някой го държи буден, като през равни интервали с всичка сила го удря в лицето с възглавница, пълна с кисело мляко. Или поне нещо приблизително. Той вдига поглед, свъсва вежди и оглежда Елса, сякаш се опитва да прецени колко надалеч може да я хвърли.

– Пишеше „защитавай замъка“ – изръмжава Чудовището.

Елса прави крачка към него, за да покаже, че не я страх. В смисъл, да го покаже на самата себе си. Доста е сигурна, че той не се е впечатлил особено.

– И какво още?

Той се свива под качулката си и тръгва през снега.

– Да те пазя. Да пазя Елса.

После изчезва в мрака. Той често изчезва, както ще научи Елса. Много го бива в това, като се има предвид колко е голям.

Елса чува приглушено пъхтене в другия край на градинката и се обръща. Джордж се задава, тичайки. Елса разбира, че това е той, защото носи клин, шорти и най-зеленото яке на света. Джордж не забелязва нито нея, нито ворша, защото е зает да подскача нагоре-надолу по ръба на една пейка. Джордж тренира страшно много, като главно тича и скача по разни неща. Като го гледа, Елса обикновено си мисли, че той е на постоянно прослушване за роля в следващата игра за Супер Марио.

– Ела! – прошепва тя на ворша, за да влязат вътре, преди Джордж да ги е видял.

За нейна изненада, могъщото животно ѝ се подчинява. И така се отърква в краката ѝ, като минава покрай нея, че едва не я събаря по земята, а козината му я погъделичква чак по челото.

Елса се засмива. Воршът я поглежда и сякаш също се смее.

Освен баба, това е първият приятел, който Елса някога е имала.

Уверява се, че Брит-Мари не кръстосва стълбището и че Джордж все още не ги е забелязал, след което отвежда ворша надолу по стълбите. Номерата на мазетата съответстват на тези на апартаментите. Мазето на баба е отключено и празно, с изключение на няколко жълти торби от ИКЕА, пълни с безплатни вестници. Елса ги разстила върху студения бетон, за да стане малко по-уютно.

– Трябва да останеш тук през нощта. Утре ще ти намерим по-добро скривалище – прошепва тя.

Воршът не изглежда прекомерно впечатлен, но се изляга на една страна и наднича небрежно към тъмните ъгълчета на мазето. Елса проследява погледа му, после се обръща към ворша.

– Баба винаги казваше, че тук долу има призраци – казва тя строго.

Воршът си лежи небрежно на една страна, а големите му като пикели зъби проблясват в тъмнината.

– Не бива да плашиш призраците, чуваш ли! – предупреждава го Елса.

Воршът изръмжава. На Елса ѝ става жал за призраците.

– Ако се държиш добре, утре ще ти донеса още шоколад – обещава тя.