Воршът, изглежда, обмисля предложението. Елса се навежда и го целува по носа. После се втурва нагоре по стълбите и внимателно затваря вратата на мазето, след като излиза. Изкачва се догоре, без да пали лампите, за да сведе риска да я видят до минимум. Щом стига до етажа на Брит-Мари и Кент, прикляка и изкачва останалите стълби с големи подскоци.

Почти сигурна е, че Брит-Мари я гледа през шпионката. Усеща погледа ѝ, както Фродо усеща злото око на Саурон във „Властелинът на пръстените“.

На следващата сутрин апартаментът на Чудовището и мазето на баба са тъмни и празни. Джордж откарва Елса до училище, защото мама вече е отишла в болницата. Както обикновено, там има някаква кризисна ситуация, а работата на мама е да се справя с кризисните ситуации.

Джордж говори за протеинови блокчета през целия път. Казва, че е купил цяла кутия, а не може да я намери. Джордж обича да говори за протеинови блокчета. И за разни неща, които имат функции. Функционални дрехи и функционални обувки за джогинг например. Джордж обича функциите. Елса се надява никога да не измислят функционални протеинови блокчета, защото тогава главата на Джордж сигурно ще избухне. Не че Елса непременно смята, че това би било нещо лошо, но си мисли, че мама ще се разстрои, а и че ще е много трудно да се изчисти. Джордж я оставя на паркинга и я пита още веднъж дали не е виждала изчезналите протеинови блокчета. Тя простенва с досада и излиза от колата.

Другите деца стоят настрана. Наблюдават я предпазливо. Плъзнали са слухове за появата на Чудовището при входа на парка, но Елса знае, че случката няма да плаши децата още дълго. Защото стана твърде далеч от училище. Нещата, които стават извън училище, могат със същия успех да стават и в космоса. Тук вътре Елса не е защитена. Вероятно ще може да си отдъхне за няколко часа, но преследвачите ѝ постепенно ще се престрашат, ще скъсят дистанцията и когато най-накрая ѝ се нахвърлят, ударите им ще са по-силни от всякога.

А Елса знае, че Чудовището никога няма да доближи оградата заради нея, защото училищата са пълни с деца, а децата са пълни с бактерии и след това всичкият алкогел на света не би бил достатъчен на Чудовището.

Но тя поне се наслаждава на временната си свобода. Днес е предпоследният ден преди коледната ваканция и скоро на Елса няма да ѝ се налага да бяга, поне за няколко седмици. Няколко седмици без бележки в шкафчето ѝ, на които пише, че е грозна и че ще я убият.

По време на първото междучасие Елса си позволява да се разходи покрай оградата. От време на време дръпва здраво презрамките на раницата, за да се увери, че не са твърде разхлабени. Знае, че това междучасие няма да я тормозят, но е трудно да се отърси от този навик. Човек тича по-бавно, ако раницата му виси.

Накрая оставя мислите си да се реят на свобода. Затова не го забелязва. Мисли си за баба и за Миамас, чуди се какво е планирала баба, като я прати на този лов на съкровища, ако изобщо е имала някакъв план. Баба измисляше много от плановете си в движение, така че на Елса ѝ е трудно да си представи каква ще бъде следващата стъпка, след като нея я няма. Преди всичко се чуди какво имаше предвид баба, като каза, че се бои да не би Елса да я намрази, щом узнае повече за нея. До момента Елса е узнала единствено, че баба е имала някои доста съмнителни приятели, а може да се каже, че това не е голяма изненада.

Разбира се, Елса схваща, че онова за „какъв човек е била, преди да стане баба“ трябва да е свързано с мама, но никак не ѝ се иска да я пита, освен ако не се налага. В последно време всичко, което казва на мама, като че приключва с караница. А Елса мрази това. Мрази, че трябва да се стига до караници, за да научи нещо.

И мрази, че е толкова самотна, колкото може да бъде само някой, който е останал без баба.

Та заради това не го вижда веднага. Забелязва го чак когато ги разделят само два-три метра, а е адски трудно да не забележиш един ворш от такова разстояние. Той седи до портата, от другата страна на оградата. Елса се засмива изненадано. Воршът като че ли също се засмива, само че вътрешно.

– Сутринта те търсих – казва тя и излиза на улицата, въпреки че това не е разрешено в междучасията.

Воршът би свил рамене, ако имаше такива.

– Добре ли се държа с призраците? – пита Елса.

Воршът не изглежда като да се е държал добре. Тя все пак се мята на врата му. Заравя ръце дълбоко в дебелата му черна козина, след което възкликва: „Чакай, имам нещо за теб!“. Отваря раницата си и воршът пъха ентусиазирано муцуна вътре, но изглежда изключително разочарован, щом се подава обратно навън.

– Това са протеинови блокчета – казва Елса извинително. – Вкъщи няма шоколад, защото мама не иска да ям сладко, но Джордж казва, че тези блокчета са мега добри!

Воршът изобщо не ги харесва. Затова изяжда само към девет. Звънецът бие и Елса прегръща ворша силно, силно, силно и прошепва: „Благодаря, че дойде!“.

Знае, че другите ученици я гледат. Учителите може и да пропуснат да забележат най-големия и черен ворш, който се появи до оградата от нищото, но в цялата вселена няма дете, което да не го е видяло.

Този ден никой не оставя бележки в шкафчето на Елса.

12

Мента

Баба винаги бе имала проблем с подчинението.

Елса знае това, защото един от учителите в училище веднъж заяви, че Елса имала проблем с подчинението, при което директорът каза: „Това го е наследила от... баба си“. След което се огледа панически наоколо, все едно без да иска е казал „Волдемор“. Елса, разбира се, по правило смята, че директорът не е прав, но може би точно този път не беше чак толкова далеч от истината. Понеже веднъж полицията забрани на баба да се приближава на по-малко от петстотин метра от едно летище, тъкмо защото тя имаше проблем с подчинението, а Елса никога не е чувала нещо подобно да се случи на нечия друга баба.

Всичко започна с това, че Елса трябваше да лети за Испания, където щяха да я посрещнат татко и Лисет. Двамата се бяха запознали наскоро и татко си мислеше, че Елса няма да се ядоса толкова, ако отидат някъде, където има swimming pool. Разбира се, той имаше право. Човек може адски да се ядоса на баща си дори и някъде, където има swimming pool, но просто е много, много по-трудно.

Мама беше на страшно важна конференция, така че баба откара Елса до летището с Рено. Тогава Елса още беше малка и навсякъде мъкнеше със себе си един плюшен лъв, а един от служителите по сигурността искаше да прекара лъва през рентгена. Но Елса не вярваше на машината и отказа да даде лъва, при което един от охранителите опита да ѝ го вземе. Тогава пък баба се ядоса така, както може само една баба, когато някой опита да вземе лъв от внучката ѝ. Баба и охранителите почти се сбиха, а баба се разкрещя: „Шибани фашисти! И мен ли ще претърсите? А? Искате ли да видите дали не съм си скрила някой лъв, пълен с експлозиви в гащите? А, а, а? “.

Елса едва впоследствие осъзна, че е трябвало да отбележи пред баба езиковата грешка, защото изречението звучеше все едно лъвът има експлозиви в собствените си гащи. Може би тогава баба щеше да се разсмее, вместо да съблече всичките си дрехи и да се втурне гола през пункта за проверка на сигурността.

Баба наистина можеше да се съблича адски бързо.

Това беше от онези истории, които са болезнени, докато се случват, но забавни, когато ги разправяш. С тази разлика, че това беше забавно още докато се случваше. Защото Елса е твърдо убедена, че ако някой не намира тичащите голи хора за смешни, то той е поне малко глупак.

Когато най-накрая успя да се качи на самолета, стюардесите вече бяха чули за станалото и през целия полет до Испания даваха на Елса да пие колкото си иска сок. А Елса много обича сок. Но, разбира се, двете с баба първо трябваше доста дълго да седят в един офис, заедно с един доста ядосан мъж със слушалка в ухото. После дойдоха двама полицаи и казаха на баба, че никога повече не може да посещава летището и стореното от нея преди малко всъщност било сериозно престъпление, заради което можела да влезе в затвора. „О, да, да, вие сте тези, които искат да изтръгват плюшени играчки от ръцете на малки деца, но АЗ съм терористът, така ли!?“, разкрещя се баба и почна да размахва ръце, докато полицаите не заплашиха да ѝ сложат белезници.