Но Елса така и не пусна лъва през цялото пътуване. Дори за секунда. Именно това беше важното за баба. „В Миамас няма летища. А ако имаше, лъвът щеше да проверява багажа на митничарите, не обратното“, каза баба кисело, когато Елса ѝ се обади по телефона от Испания. Елса я обичаше заради това.

Сега стои сама на балкона в апартамента на баба. Двете често стояха там. Тъкмо на балкона баба посочи облачните животни на Елса и ѝ разказа за Страната-на-Почти-Будните. Това стана малко след като мама и татко се разделиха. Онази нощ Елса видя Миамас за първи път. Сега се взира в мрака и тъгува повече от всякога. Дълго време лежа на леглото и гледа снимките на тавана, опитвайки се да разбере какво имаше предвид баба в болницата, когато накара Елса да обещае да не я намрази и каза, че „една баба има привилегията никога да не разкрива пред внучката си каква е била, преди да стане баба“. Елса е отделила часове в опити да разбере каква е ползата от този лов на съкровища и къде е следващата следа. Ако изобщо има такава.

Воршът спи в мазето. Елса му постла възглавници, одеяла и жълти торби от ИКЕА. Също така сплеска четири кашона и ги залепи от вътрешната страна на касата на вратата, за да не може Брит-Мари да види какво има вътре, ако тръгне да души наоколо12. Насред целия ужас е хубаво да знае, че воршът е там. Не се чувстваш толкова самотен, ако си почти на осем и знаеш, че в мазето спи ворш.

Елса наднича над парапета на балкона. Струва ѝ се, че за миг забеляза нещо да помръдва в мрака долу. Не вижда нищо, но знае, че Чудовището е там. Разбира защо баба е планирала приказката по този начин: Чудовището да пази замъка, да пази Елса.

Ядосва ѝ се само, че така и не каза от какво трябва да ги пази.

Женският глас в далечния край на улицата прорязва тишината.

– Да, да, поне купих всичкото вино за партито! – заявява гласът кисело, щом се приближава.

Жената с черната пола говори в бялата слушалка. Мъкне четири тежки торби, които се удрят ту една в друга, ту в пищялите ѝ. Жената изругава, докато търси ключа за входната врата.

– Даа, боже мой, ще бъдем сигурно двайсет души! А нали знаеш как пият колегите на Улф! Да, да, да, точно, знаеш какво имам предвид! И аз трябваше да купя всичко! Улф и момчетата, естествено, нямаха време да ми помогнат! Да, нали? Абсолютно! Все едно и АЗ не работя по цял ден?

Това е последното, което Елса успява да чуе, преди жената да влезе вътре. Не знае за какво парти става дума. Всъщност не знае почти нищо за жената с черната пола като цяло, освен че винаги мирише на мента, дрехите ѝ винаги са много добре изгладени и винаги изглежда стресирана. Баба казваше, че това било „заради нейните момчета“. Елса не знае какво точно означава това.

Изтръсква снега от обувките си и влиза обратно вътре. Мама седи на висок стол в кухнята, говори по телефона и неспокойно върти в ръцете си кухненска кърпа. Тя винаги говори по телефона, защото така не се налага да слуша какво казва човекът от другата страна. Никой никога не противоречи на мама. Не защото тя повишава глас или те прекъсва, а просто защото е човек, с когото не би искал да се караш. Мама се старае да поддържа това статукво, защото не иска конфликти. Конфликтите вредят на ефективността, а ефективността е много важна за мама. Тя много често я споменава по телефона. Джордж понякога се шегува, че мама ще роди Половинката в обедната си почивка, за да не саботира ефективността на болницата. Елса мрази Джордж заради тези идиотски шеги. Мрази го, защото той си мисли, че познава мама толкова добре, че може да се шегува с нея.

Баба, разбира се, смяташе, че това са глупости, и изобщо не ѝ дремеше дали конфликтите са лоши за ефективността. Елса чу един от лекарите в болницата на мама да казва, че баба била „човек, който може да започне бой в празна стая“, но щом Елса разказа това на баба, тя се нацупи и отряза: „Може пък стаята да е почнала първа, помисли ли за това?“. След което разказа приказката за момичето, което казало не. Макар че Елса вече я бе чувала поне безброй пъти.

„Момичето, което каза не“ беше една от най-първите приказки от Страната-на-Почти-Будните, които баба разказа на Елса. Разказваше се за кралицата на едно от шестте кралства: кралство Миаудакас. В началото тя била много смела и справедлива принцеса, която всички харесвали, но за жалост, пораснала и се наплашила, както става с порасналите. Заобичала ефективността и намразила конфликтите. Както правят порасналите.

И така, кралицата чисто и просто забранила конфликтите в цял Миаудакас. Всички трябвало да се разбират постоянно, защото така било добре за ефективността.

И понеже почти всички конфликти започват с някой, който казва не, кралицата забранила тази дума. И всички, които нарушавали закона, незабавно били пращани в голям затвор за несъгласни. Стотици войници в черни доспехи, наричани „съгласители“, патрулирали улиците, за да проверяват дали всички са съгласни едни с други. Но дори това не задоволило кралицата, така че скоро за думи като „против“, „може би“ и „тц“ също те пращали директно в затвора, където никога повече да не видиш дневна светлина. А ако случайно в килията проникнел слънчев лъв, някой от съгласителите веднага слагал нови пердета.

След няколко години дори думи като „вероятно“, „евентуално“ и „ще видим“ също били забранени. Накрая никой не смеел да каже нищо. Затова кралицата решила, че спокойно може да забрани говоренето като цяло, защото почти всички конфликти започвали с някого, който казва нещо. След това в кралството настанала тишина в продължение на много години.

Чак докато едно малко момиче се задало, яздейки и пеейки. Всички я зяпали, защото песните били особено сериозно престъпление в Миаудакас, тъй като съществува риск някой да хареса песента, а някой друг да не я хареса и така да се стигне до конфликт. Затова съгласителите хукнали да спрат нарушителката, но не могли да я уловят, защото нея много я бивало да тича. Така че съгласителите вдигнали тревога и повикали подкрепления. Тогава след момичето се понесъл страховитият елитен отряд на кралицата, съставен от параграфни рицари, които се наричали така, защото яздели специален вид животни, смесица между жирафи и правилници и наречени „параграфи“. Но дори параграфните рицари не могли да я хванат, така че накрая самата кралица изхвърчала от замъка си и изревала на момичето да спре да пее.

То се обърнало към кралицата, погледнало я в очите и отвърнало: „Не“. При което от стената на затвора паднал един камък. А щом момичето казало „не“ още веднъж, паднал нов камък. Скоро всички хора в кралството, дори съгласителите и параграфните рицари, се присъединили към момичето и закрещели „не! не! не!“, и целият затвор се срутил. Така народът на Миаудакас се научил, че една кралица има власт само когато всичките ѝ подчинени се страхуват от конфликти.

Или поне Елса си мисли, че това е поуката от историята. Знае го отчасти защото е проверила „поука“ в Уикипедия и отчасти защото една от най-първите думи, които се научи да казва, беше „не“. Мама и баба много, много, ама много се караха заради това.

Разбира се, те се караха много и за всичко останало. Като ефективността например. Мама винаги казваше сдържано, че ефективността е „необходима за развиването на успешна бизнес дейност“, а баба крайно несдържано викаше в отговор, че „идеята на болниците не е да са шибана бизнес дейност!“. Веднъж баба каза на Елса, че мама е станала шеф само защото се бунтувала като тийнейджър, а най-лошият бунт, който ѝ хрумнал, бил да „учи икономика“. Елса така и не разбра какво точно значи това. Но по-късно същата вечер, когато си мислеха, че Елса спи, тя чу мама да се сопва на баба: „Какво знаеш ти за тийнейджърските ми години? Ти никога не беше тук!“. Елса за първи път чуваше мама да казва нещо през сълзи. После баба се умълча и повече никога не повтори това за тийнейджърския бунт.

Мама затваря слушалката и стои по средата на кухнята с кърпата в ръка. Изглежда така, сякаш е забравила нещо. Поглежда Елса. Елса я поглежда с известно съмнение. Мама се усмихва угрижено.