Баба наистина за нищо го нямаше този правопис.

Елса излиза от Рено и потупва ворша зад ушите.

– Благодаря, че застана на стража, обещавам утре да ти донеса още лакомства! – казва тя и вади останалите протеинови блокчета от раницата си.

Воршът ги изяжда наведнъж и се отправя бавно към мазето. Елса го проследява с поглед и когато воршът стига до отворената врата, тя прочиства гърло малко неловко и извиква:

– Досега никога не съм имала приятел, различен от баба!

Воршът спира. Обръща глава към нея. И се усмихва. Елса знае, че се усмихва, въпреки че всички отворковци по света сигурно биха ѝ казали, че воршовете не правят така.

Малко по-късно Елса се прокрадва нагоре по стълбите с писмото от баба в ръка, а в главата ѝ е такава каша, че тя едва не се блъска в Алф.

Той стои на площадката, облечен със скърцащо кожено яке и дори по-лошо настроение от обикновено. Елса не знае къде да се дене.

– По дяволите, какво стоиш, слизаш или се качваш? – настоява Алф.

– К... ачвам се – казва Елса, гледайки в пода.

Алф се отмества нетърпеливо встрани. Елса минава бързо покрай него, след което го чува да се тътри надолу по стълбите. Изглежда много изморен. Вярно, той винаги така изглежда, но днес като че ли е още по-изморен от обикновено. Елса си мисли, че може би е свързано с ниския център на тежестта, за който говореше баба.

Тя остава на място, затаила дълбоко дъх, докато се увери, че Алф не е тръгнал към мазетата. Накрая вратата на гаража се отваря, Елса си отдъхва и продължава нагоре по стълбите.

Спира на най-горната площадка и стои пред апартамента на баба, докато лампите изгаснат. Многократно прокарва пръсти по думите, изписани с почерка на баба, но не отваря плика. Вместо това го пъхва в раницата си, изляга се върху студения под и почти затваря очи. Отново опитва да отиде в Миамас. Лежи с часове, без да успее. Лежи, докато вратата най-долу се отваря. Елса предполага, че това е Алф, който се връща обратно, макар че не чува нито стъпки, нито някой да се прибира в апартамента си.

Лежи на пода с почти затворени очи, чак докато нощта обгръща прозорците на блока и тя чува пияницата да вдига шум няколко етажа по-надолу.

Мама не обича да наричат пияницата „пияницата“. „Ами как тогава?“, питаше Елса, а мама я поглеждаше колебливо и с леко нерешителен глас успяваше да каже: „Тя е... ами, човек, който е... изморен“. При което баба изсумтяваше: „Изморен? Ха, не думай, как няма да се измори, като се налива по цяла нощ!“. Тогава мама възкликваше „мамо!“, а пък баба разперваше ръце и питаше „с-е-г-а пък какво лошо казах?“, след което идваше време Елса да си сложи слушалките.

– Спрете водата ви казвам! Не може да се къпете по нощѝте!!!“ – врещи пияницата долу, без да се обръща към конкретен човек, и така бясно удря парапета с обувалката, че все едно някой бие гонг.

Пияницата винаги така прави. Крещи, врещи и удря с обувалката. Разбира се, никой никога не ѝ прави забележка, защото в този блок пияниците са като чудовищата. Хората се надяват, че ако откажат да признаят съществуването им, те ще изчезнат.

Елса кляка и поглежда надолу между стълбите. Мярка само чорапите на пияницата, която фучи насам-натам и размахва обувалката пред себе си сякаш коси трева. Впоследствие Елса не може да обясни защо го е направила, но се изправя на пръсти и се промъква до първия етаж. Може би от чисто любопитство. А може би, по-вероятно, защото е отегчена и разочарована от това, че вече не може да отиде в Миамас.

Вратата на апартамента на пияницата е отворена. Преобърната подова лампа свети слабо. По всички стени висят снимки. Елса никога не е виждала толкова много снимки. Мислеше си, че тези в спалнята на баба са много, но тук има хиляди. До една са рамкирани в малки бели дървени рамки и на всички има двама тийнейджъри и мъж, който сигурно е баща им. На една от снимките, по-голяма и сложена точно до вратата, мъжът и момчетата стоят на плажа, а зад тях се вижда искрящо зелено море. Момчетата носят неопренови костюми. Усмихват се. Почернели са от слънцето. Изглеждат щастливи.

Под рамката има една от онези поздравителни картички, които хората купуват от бензиностанции, когато забравят да купят читава поздравителна картичка от магазин за цветя. „На мама, от твоите момчета“, пише на нея.

До картичката има огледало. Разбито е на парчета.

Думите, които отекват във входа в следващия миг, прозвучават така внезапно и яростно, че Елса губи равновесие, плъзга се четири-пет стъпала надолу и се блъска в стената. Ехото се хвърля отгоре ѝ така, сякаш иска да издере ушите ѝ.

– КАКВОПРАВИШТУК?

Елса зяпва пияницата. Тя стои един етаж по-долу и я гледа през перилата. Заплашително вдига обувалката пред себе си. Изглежда едновременно бясна и смъртно изплашена. Погледът ѝ е премрежен. Черната ѝ пола е измачкана. Миризмата на вино стига чак до Елса. Косата ѝ изглежда все едно две птици са се сбили в кашон с коледни лампички. Има лилави торбички под очите.

Жената с черната пола залита. Вероятно иска да изкрещи, но от устата ѝ излиза хриптене:

– Не трябва да се къпете през нощта. Водата... спрете водата. Всички ще се удавят...

Бялата слушалка, по която вечно говори, все още е пъхната в ухото ѝ, но кабелът се поклаща до бедрото ѝ, без да е свързан с нищо. В другия край на линията няма никого и Елса осъзнава, че никога не е имало, а за едно почти осемгодишно дете не е толкова лесно да разбере такова нещо. Баба е разказвала приказки за много неща, но не и за жени с черни поли, които се правят, че говорят по телефона, за да не си помислят съседите, че са купили всичкото това вино за себе си.

Жената с черната пола изглежда объркана. Като че внезапно е забравила къде се намира. Скрива се от поглед и в следващия миг Елса усеща ръката на мама да я вдига внимателно от стълбите. Чувства топлия ѝ дъх във врата си. Мама прошепва „шшш“ в ухото ѝ, сякаш пред тях стои сърна, до която са се озовали твърде близо.

Елса отваря уста, но мама слага пръст на устните ѝ.

– Шшш – прошепва тя отново и я обгръща плътно с ръце.

Елса седи свита в прегръдките ѝ. В мрака долу виждат как жената с черната пола се носи напред-назад като знаме, откъснато от вятъра. Найлоновите торби лежат разпръснати на пода в антрето на апартамента ѝ. Една от кутиите вино се е преобърнала. Върху паркета падат последните няколко червени капки. Мама докосва нежно ръката на Елса. Те се изправят и се качват тихо по стълбите.

Тази вечер мама ѝ разказва за какво говориха всички, освен родителите на Елса, в деня, когато тя се роди. За една вълна, която заляла един бряг на десет хиляди километра оттук и помела всичко по пътя си. За две момчета, които тръгнали да плуват след баща си и така и не се върнали.

Елса чува как пияницата запява песента си. Защото не всички чудовища изглеждат като такива. Някои носят чудовището вътре в себе си.

14

Снус

В деня, когато Елса се родила, всички сърца били разбити и всички огледала били счупени. Били счупени с такава сила, че парченцата залели целия свят като вълна. Немислимите катастрофи предизвикват немислими реакции в хората, немислима тъга, немислим героизъм. И повече смърт, отколкото човешкият ум може да проумее. Две момчета спасяват майка си и се връщат за баща си. Обратно в приливната вълна. Защото семействата не изоставят членовете си. Но нейните момчета направиха точно това. Оставиха я сама.

В онзи ден всички огледала били счупени и всички сърца били разбити. Били разбити с такава сила, че ги чули на десет хиляди километра.

Бабата на Елса живееше според ритъм, различен от този на повечето хора. Функционираше различно. В истинския свят, където всичко работеше, тя беше хаос. Но когато истинският свят се срине, когато всичко стане хаос, хората като баба могат да се окажат единствените, които работят. Това беше нейната суперсила. Така че когато бабата на Елса опитваше да се добере до някоя далечна точка на земното кълбо, едно бе сигурно: че мястото е такова, от което всички останали се опитват да се махнат. И ако някой я попиташе защо го прави, тя отговаряше: „Защото съм лекар, по дяволите. И като лекар съм се отказала от правото да избирам чий живот да спасявам“.