Баба не беше много по ефективността и икономиката, но в хаоса всички я слушаха. В истинския свят другите лекари вероятно не биха я последвали доброволно дори до магазина, но когато светът се сринеше, всички ѝ се подчиняваха като войници на генерал. Защото немислимите катастрофи раждат немислими ситуации. И немислими супергерои.

Веднъж, късно вечерта, когато бяха на път към Миамас, Елса попита баба какво е да бъдеш някъде, където светът се срива. Какво ли е било да си в Страната-на-Почти-Будните по време на Войната-Без-Край и да видиш как вълната залива деветдесет и деветимата ангели. А баба отговори: „Като най-лошото нещо, което можеш да си представиш, измислено от най-злото нещо, което можеш да си представиш, умножено по число, което дори не можеш да си представиш“. Онази нощ Елса много се изплаши и попита баба какво щяха да правят, ако някой ден светът се срине там, където живеят.

Тогава баба хвана показалците ѝ, стисна ги здраво в дланите си и отвърна: „Ще направим това, което правят всички: каквото можем“. Елса се сви в скута ѝ и попита: „А какво можем да направим?“. Баба я целуна по косата, прегърна я силно, силно, силно и прошепна: „Да грабнем толкова деца, колкото можем да носим. И да тичаме с всичка сила“. „Бива ме да тичам“, прошепна Елса. „И мен“, прошепна баба в отговор.

В деня, когато Елса се роди, баба беше далеч. На война, някъде, където светът се беше сринал. Беше прекарала там месеци, но отиваше да си хване полета. Прибираше се. Тогава обаче чу за вълната, която заляла някое още по-далечно място, и как всички отчаяно опитвали да се спасят. Затова направи каквото правеше по принцип и отиде на това място. Защото там имаха нужда от лекари. Успя да отведе много деца далеч от смъртта, но не и синовете на жената с черната пола. Вместо това отведе нея. Прибра я у дома.

Елса и мама седят в Киа. Сутрин е и има задръстване. По прозорците падат снежинки, големи като калъфки за възглавници.

– Това беше последното пътуване на баба ти. След това тя си остана вкъщи – казва мама за финал.

Елса не знае кога за последно я е чувала да разказва толкова дълга история. Мама почти никога не разказва истории, още по-малко дълги, но тази е толкова продължителна, че вчера мама заспа по средата и днес трябваше да довърши в колата на път към училище. Историята е за последното пътуване на баба и първите дни на Елса.

– Защо пътуването е било последното ѝ? – пита Елса.

Мама се усмихва едновременно тъжно и щастливо. Това е комбинация от емоции, която единствено тя владее напълно.

– Получи нова работа.

Мама придобива вид сякаш си е спомнила нещо неочаквано. Като че споменът се е изтърколил от вътрешността на счупена ваза.

– Ти се роди твърде рано, докторите се притесняваха за сърцето ти, така че трябваше да останем в болницата няколко седмици. Тя и баба се прибраха в същия ден, в който и ние двете...

Елса разбира, че има предвид жената с черната пола. Мама държи здраво волана на Киа и продължава разсеяно, сякаш сама на себе си:

– Никога не съм говорила много с нея. Мисля, че никой в блока не искаше да ѝ задава твърде много въпроси. Оставихме баба ти да се оправя с нея. А после...

Мама въздъхва, а очите ѝ се наливат с разкаяние.

– ...после годините се занизаха. Бяхме заети. А тя вече е просто жена, която живее в блока. Ако трябва да съм честна, бях забравила, че тя се нанесе по такъв начин. Вие двете заживяхте тук в един и същи ден...

Мама се обръща към Елса. Опитва да се усмихне. Не ѝ се получава особено добре.

– Ужасен човек ли съм, задето бях забравила за това?

Елса клати глава. Мисли да каже нещо за Чудовището и ворша, но се отказва, защото я е страх, че мама ще ѝ забрани да ги вижда повече. Баба има крайно странни принципи, що се отнася до общуването на деца с чудовища и воршове. Елса разбира, че всички ги е страх от тях и че ще е нужно много време, за да проумеят, че те не са такива, за каквито ги имат. Точно както с пияницата.

– Колко често пътуваше баба? – пита Елса вместо това.

Мама стиска здраво волана. Сребриста кола отзад надува клаксон, защото мама е оставила колата отпред да се отдалечи на няколко метра. Тя отпуска спирачката и Киа се придвижва бавно напред.

– Различно. Зависеше къде имат нужда от нея и за колко дълго.

– Това ли имаше предвид онзи път, когато баба каза, че си станала икономист, защото си ѝ се сърдела?

Мама се обръща учудено към Елса. Колата отзад отново бибитка.

– А?

Елса човърка уплътнението на вратата.

– Чух ви. Беше мега отдавна. Баба каза, че да учиш икономика, било твоят тийнейджърски бунт. А ти каза „Откъде знаеш? Ти никога не беше тук!“. Това ли имаше предвид, а?

Мама наблюдава кокалчетата на пръстите си.

– Бях ядосана, Елса. Когато си ядосана, невинаги имаш контрол над това, което говориш.

Елса отново клати глава, този път протестирайки.

– Не и ти. Ти никога не губиш контрол.

Мама отново опитва да се усмихне.

– С баба ти беше... ами, по-трудно.

– Ти на колко беше, когато дядо умря?

– На дванайсет.

– Човек още не е възрастен на дванайсет.

– Не. Не е.

– И баба те остави?

– Баба ти ходеше там, където имаха нужда от нея, миличка.

– Ти си имала нужда от нея.

– Други се нуждаеха повече.

– Затова ли винаги се карахте?

Мама въздъхва дълбоко, така, както може само родител, който току-що е открил, че е задълбал в някоя история много повече, отколкото е възнамерявал.

– Да. Да, вероятно понякога сме се карали заради това. А понякога за други неща. Баба ти и аз бяхме много... различни.

– Не. Просто бяхте различни по различни начини.

– Може би.

– За какво друго се карахте?

Колата зад Киа отново бибитка. Мама затваря очи и задържа дъха си. Когато най-накрая отпуска спирачката и оставя Киа да се придвижи напред, тя отговаря така, сякаш думите насила си проправят път между устните ѝ.

– За теб. Вечно се карахме за теб, миличка.

– Защо?

– Защото когато обичаш някого страшно много, е трудно да се научиш да го делиш с някого другиго.

– Като Джийн Грей – отбелязва Елса, сякаш това е съвсем очевидно.

– Кой? – възкликва мама, сякаш изобщо не е така.

– Тя е супергерой. От „Х-Мен“. Върколак и Циклоп бяха влюбени в нея. Затова адски много се караха.

Мама кима така, сякаш обяснението прави казаното едва една идея по-очевидно, в най-добрия случай.

– Мислех, че онези Х-Мен са мутанти. Не супергерои. Нали така ми каза последния път, когато говорихме за тях?

– Сложно е – казва Елса, въпреки че изобщо не е сложно, ако човек е чел умерено количество качествена литература.

– И каква е суперсилата на тази Джийн Грей? – пита мама.

– Телепатия – отговаря Елса.

– Хубава суперсила – казва мама.

– Адски хубава – съгласява се Елса.

Предпочита да не отбелязва, че Джийн Грей също така има телекинетични способности, защото не иска да затормозява мама повече от необходимото. Тя все пак е бременна. Вместо това повдига уплътнението на вратата и наднича в пролуката отдолу. Безкрайно изморена е, както става, когато си почти на осем и цяла нощ си стоял буден и ядосан. Майката на Елса така и не е имала собствена майка, защото майката на мама винаги е била някъде другаде и е помагала на други хора. Елса никога не бе мислила за баба по този начин.

– Ядосана ли си ми, понеже баба прекарваше толкова много време с мен, но не и с теб? – пита тя предпазливо.

Мама клати глава толкова силно и упорито, че Елса веднага разбира, че ще последва лъжа.

– Не, милото ми момиче, не. Никога!

Елса кима и наднича в пролуката под уплътнението.

– Аз съм ѝ ядосана. За това, че не ми каза истината.

– Всички имат тайни, миличка.

– Ядосана ли си ми, понеже с баба имахме тайни? – пита Елса, без да поглежда към мама.

Мисли си за тайния език, на който все говореха, за да не ги разбере мама. Мисли си за Страната-на-Почти-Будните. Чуди се дали баба някога е водила мама там.