– Искаш ли да ми помогнеш да приберем някои от нещата на баба ти в кутии?

Елса кима. Въпреки че изобщо не иска. Мама настоява всяка вечер да опакова вещите в кутии, въпреки че лекарите и Джордж ѝ казват, че не трябва да се натоварва. Мама не я бива много нито да не се натоварва, нито да ѝ казват какво да прави.

– Утре следобед татко ти ще те вземе от училище – казва мама, сякаш между другото, докато отмята неща от списъка за опаковане.

Списъкът е написан на Ексел. Мама обича Ексел.

– Защото ще работиш до късно? – пита Елса, все едно няма нищо конкретно предвид.

– Ще... ще остана известно време в болницата – каза мама, защото не обича да лъже Елса.

– Тогава не може ли Джордж да ме вземе? – пита Елса невинно, макар че въпросът изобщо не е невинен.

Мама диша през носа.

– Джордж ще дойде с мен до болницата.

Елса прибира произволни неща в кутията, без да се съобразява с екселския списък.

– Половинката болна ли е?

Мама отново опитва да се усмихне. Не ѝ се получава особено добре.

– Не се притеснявай, миличка.

– Това е най-лесният начин да разбера, че трябва да се притеснявам мега много – отговаря Елса.

Мама въздъхва и продължава да отбелязва вещите в списъка, макар да си личи, че не ѝ се иска. Но ще е по-добре за ефективността да оставят списъка сгрешен, отколкото да започнат да опаковат отначало.

– Сложно е – казва тя.

Тя винаги така прави. Използва фейсбук статуси, като говори.

– Всичко е сложно, ако никой не ти го обясни – казва Елса начумерено.

Мама пак диша през носа.

– Елса, това е просто рутинна проверка.

– Не, не е, защото по време на бременността няма толкова рутинни проверки. Не съм глупава. Все пак мога да търся в Уикипедия.

Мама масажира слепоочията си и гледа настрана.

– Моля те, Елса, не се карай с мен и за това.

– Защо „и“? За какво ДРУГО съм се карала с теб? – изстрелва Елса разгорещено, както прави някой, който е почти на осем години и се чувства обвинен в нещо.

– Не викай – моли я мама сдържано.

– НЕ ВИКАМ – вика Елса страшно несдържано.

После двете дълго време гледат в пода. Всяка от тях търси думи, с които да се извини, но и двете не знаят откъде да почнат търсенето. Елса затваря капака на кутията, отива в спалнята на баба и тряска вратата.

След това в апартамента е тихо повече от четвърт час. Елса знае, защото е толкова ядосана, че е почнала да мери времето в минути, вместо във вечности. Лежи на леглото на баба и се взира в черно-белите снимки на тавана. Момчето върколак като че ѝ маха и се смее. Елса се чуди до дъното на душата си как може някой, който се смее така, да порасне и да стане толкова тъжен като Чудовището.

Някой звъни на вратата и след това пак натиска звънеца, много по-скоро, отколкото който и да е разумен човек, който звъни на врата, би го направил. Това може да е само Брит-Мари.

– Идвам – казва мама сдържано на път към антрето, но Елса познава по гласа ѝ, че е плакала.

Думите се изстрелват от устата на Брит-Мари, сякаш тя е играчка на пружина и някой я е навил до края.

– Звънях у вас! Никой не отвори!

Мама въздъхва.

– Да. Не сме си вкъщи. Тук сме.

– В сградата има бойно куче на свобода! А колата на майка ти е в гаража! – изрежда Брит-Мари с такава скорост, че явно самата тя не знае какви са ѝ приоритетите и кой от двата проблема я тревожи повече.

– За кое от двете искаш да ми се накараш първо? – чуди се мама изморено.

Елса се изправя и се заслушва съсредоточено, но ѝ отнема почти минута, преди да осъзнае какво точно е казала Брит-Мари. Тогава скача от леглото и ѝ се налага да впрегне всичкия си самоконтрол, за да не се втурне към антрето, защото не иска Брит-Мари да заподозре нещо.

Брит-Мари стои на стълбите, стиснала решително едната си ръка с другата, и се усмихва добронамерено на мама.

– В тази жилищна асоциация не може да има бойни кучета на свобода, Ӕлрика. Сигурно разбираш това. Да, дори ти би трябвало да го разбираш!

– Няма никаква жилищна асоциация – отговаря мама и явно започва да съжалява за думите си веднага щом ги изрича.

– Не, но ще има – заплашва Брит-Мари, премества дланите си върху бедрата и кима два пъти, за да подчертае сериозността. – И в жилищната асоциация не може разни диви бойни кучета да търчат наоколо. Опасно е за децата, а освен това е санитарен проблем. Да, санитарен проблем, ето какво е!

– Ти си санитарен проблем – измърморва Елса.

Брит-Мари се обръща със свистене, а веждите ѝ се сливат в дълга космата гъсеница.

– Моля?

– Нищо – промърморва Елса.

Брит-Мари и гъсеницата продължават да я гледат кръвнишки. Мама се прокашля.

– Кучето сигурно е избягало някъде далеч, Брит-Мари. Не бих се притеснявала за него...

Брит-Мари се обръща към мама и се усмихва добронамерено.

– Не, разбира се, че ти не би се притеснявала, Ӕлрика. Разбира се, че не би се притеснявала. Ти не си от хората, които се притесняват особено за сигурността на другите, така е, не си.

Мама изглежда овладяно. Брит-Мари се усмихва и кима.

– Все пак си толкова заета с кариерата си. Не ти остава време да се притесняваш за безопасността на децата си. Виждам, че това ви е в кръвта. Във вашето семейство винаги кариерата е била преди децата.

Лицето на мама е съвършено отпуснато. Ръцете ѝ висят спокойно до тялото. Единственото, което я издава, са бавно, бавносвиващите се юмруци. Елса никога не я е виждала да прави така.

Брит-Мари също го забелязва. Отново размества дланите си. Изглежда, започва да се поти. Усмихва се малко по-вдървено.

– Не че в това има нещо лошо, Ӕлрика. Естествено, че не. Ти сама си избираш приоритетите, естествено!

– Има ли още нещо? – пита мама бавно, но някакъв нюанс в погледа ѝ кара Брит-Мари да направи мъничка крачка назад.

– Не, не, няма друго. Нищо друго!

Елса подава глава навън, преди Брит-Мари да е успяла да се обърне и да тръгне надолу.

– Какво каза за колата на баба?

В гласа на Брит-Мари отново се прокрадва раздразнение, но тя отбягва погледа на мама.

– В гаража е. Стои паркирана в гаража на моето място. И ако не бъде преместена незабавно, ще се обадя в полицията!

Елса не успява да скрие учудването си.

– Как се е озовала колата на баба там?

– Ами, не знам! Не ми е работа да знам, представи си! – отсича Брит-Мари толкова рязко, че забравя да се усмихне добронамерено.

После отново се обръща към майката на Елса с новооткрит кураж.

– Колата трябва да бъде преместена незабавно, в противен случай ще се обадя в полицията, Ӕлрика!

Майката на Елса кима с новооткрито примирение.

– Не знам къде са ключовете от колата, Брит-Мари.

– Аха, аха. Но не е моя работа да знам, все пак във вашето семейство трябва да се грижите за собствените си ключове – сопва се Брит-Мари.

Майката на Елса масажира слепоочията си.

– Имам нужда от хапче за глава – казва тя тихо на самата себе си.

Брит-Мари като че изведнъж си припомня как да се усмихва добронамерено и го прави.

– Ако не пиеше толкова много кафе, може би нямаше толкова често да имаш главоболие, Ӕлрика!

После Брит-Мари се обръща и тръгва надолу по стълбите, достатъчно бързо, че да не успеят да ѝ отговорят.

Мама затваря вратата овладяно и сдържано, но не толкова овладяно и сдържано, колкото обикновено, забелязва Елса. Мама тръгва към кухнята. Телефонът ѝ звъни. Елса върви след нея и я наблюдава съсредоточено.

– Какво имаше предвид тя? – пита Елса.

– Не смята, че трябва да пия кафе, докато съм бременна – отговаря мама.

Прави се на ударена. Елса мрази, когато мама се прави на ударена.

– Sure, сякаш това имах предвид – казва Елса.

Мама взима телефона си.

– Трябва да се обадя, миличка – казва тя.

– Какво имаше предвид Брит-Мари, като каза, че в нашето семейство „кариерата е преди децата“ и че това е „в кръвта ти“? Имаше предвид баба, нали? – настоява Елса.