– Като часовник, който избързва или изостава. Работи си, просто винаги е на грешното място – казва Елса, като опитва да не звучи ядосано.

Въобще не ѝ се получава.

– Да. Може би. Просто... знаеш ли... причината да няма стари снимки на баба е донякъде това, че тя рядко си беше вкъщи. И донякъде това, че аз скъсах малкото снимки, на които я имаше.

– Защо?

– Бях тийнейджърка. И бях ядосана. Двете са донякъде свързани. Вкъщи винаги цареше хаос. Неплатени сметки, остаряла храна в хладилника, когато вътре изобщо имаше храна, да. Боже. Трудно е за обяснение, миличка. Просто бях ядосана.

Елса скръства ръце, обляга се на седалката и зяпа през прозореца.

– Човек не трябва да прави деца, ако не иска да се грижи за тях.

Мама отново протяга пръсти към нея, докосва рамото ѝ.

– Баба ти ме е родила късно. Или, да, била е на колкото бях аз, когато родих теб. Но по времето на баба ти това се е считало за късно. Направила си е изследване и е мислила, че не може да има деца.

Елса свежда брадичка към ключицата си.

– Значи си била грешка?

– Инцидент.

– В такъв случай и аз съм инцидент.

Мама прехапва устни.

– Никой никога не е копнеел за нещо толкова много, колкото ние с баща ти копнеехме за теб, миличка. Ти си абсолютната противоположност на инцидент.

Елса поглежда към тавана на Киа и примигва.

– Затова ли твоята суперсила е редът? Защото не искаш да си като баба?

Мама свива рамене.

– Просто се научих да се справям сама. Защото не разчитах на баба ти. Накрая стана дори по-лошо, когато тя беше тук. Бях ѝ ядосана, когато я няма, и още по-ядосана, когато си беше вкъщи.

– Все още ли си ядосана?

– Това прави ли ме ужасен човек?

Елса ритва с крак пода на Киа.

– Не. Ако знаех, че баба е човек, който оставя децата си, щяхме да поставим нов рекорд за скараност!

Мама започва все по-често да гали Елса по косата.

– Тя беше изключителна баба, миличка.

– Била е адски скапана майка.

– Не говори така, Елса, моля те. Тя правеше, каквото може. Всички правим, каквото можем.

– Не!

– Не е твоя работа да ѝ се ядосваш.

– Ама СЪМ ядосана. Ядосана съм, че е била такъв мъпет и никой не ми е казал, а сега знам, но тя пак ми липсва и ТОВА ме ядосва!!!

Мама затваря очи и допира чело до челото на Елса. Челюстите на Елса треперят.

– Ядосана съм ѝ, че умря. Ядосана съм ѝ, че умря и ме остави – прошепва тя.

– Аз също – прошепва мама.

Тъкмо тогава летният полицай се задава на бегом от входа на спешното. След него тичат две сестри с носилка.

Елса вдига поглед към мама. Мама вдига поглед към Елса.

– Какво мислиш, че би направила баба ти в тази ситуация? – пита мама спокойно.

– Щеше да се разкара оттук – казва Елса.

Челата им още се допират. Летният полицай и сестрите с носилката са само на няколко метра от тях, когато мама кима бавно. После включва Киа на скорост и с гуми, буксуващи в снега, излиза от паркинга и подкарва по улицата. Това е най-безотговорното нещо, което Елса я е виждала да прави.

И винаги ще я обича заради него.

15

Стърготини

Естествено, Страната-на-Почти-Будните е пълна с малко или много необичайни същества. Най-често много, разбира се, защото за съществата разказваше баба, а самата тя във всяко отношение беше повече от „малко необичайна“.

Но едни от най-необичайните, дори според стандартите на баба, са съжалявците. Те са диви стадни животни, а пасбищата им се намират точно до Миамас. Разбира се, това какво точно пасат варира много и всъщност никой не е съвсем наясно как оцеляват, като се имат предвид обстоятелствата. Съжалявците на пръв поглед изглеждат горе-долу като бели коне, но са значително по-амбивалентни, тъй като страдат от рядък биологичен дефект, вследствие на който не могат да взимат решения. Това, естествено, води до известни проблеми от практичен характер, защото съжалявците, както казахме, са стадни животни и много често се случва да се блъскат едни в други, когато тръгнат нанякъде, но после съжаляват и тръгват обратно. Затова винаги имат огромни продълговати цицини на челата, в резултат на което хората често ги бъркат с еднорози, когато някоя приказка от Миамас, в която има съжалявци, стигне до истинския свят. В Миамас обаче разказвачите на приказки са се научили по трудния начин никога да не спестяват от разходите за заплати, като наемат съжалявец да свърши работата на еднорог, защото тогава приказките проявяват тенденцията така и да не стигат до кулминацията. Освен това никой, ама наистина никой не обича да стои зад съжалявец на опашката за бюфета.

„Така че няма смисъл да съжаляваш, само ще те заболи глава!“, възкликваше баба и се пляскаше по челото. Ето за какво мисли Елса, докато двете с мама седят в Киа, която е паркирана пред училище.

Чуди се дали баба някога е съжалявала за всички пъти, когато е оставяла мама. Чуди се дали главата на баба е била обсипана с цицини. Надява се да е било така.

Мама масажира слепоочията си и ругае през зъби. Съвсем очевидно съжалява, че потегли от болницата по такъв начин. Като че ли едва сега я осенява мисълта, че първото, което трябва да направи щом откара Елса до училище, е да се върне обратно в болницата и да бъде шеф.

Елса я потупва по рамото.

– Може да се оправдаеш, че си изкуфяла покрай бременността – утешава я тя.

Мама затваря очи отчаяно. Напоследък често ѝ се случва да изкуфее покрай бременността. Толкова често, че сутринта дори не можа да намери шала на Грифиндор, когато го търсиха, а освен това постоянно оставя телефона си на необичайни места. В хладилника, в торбата с боклук, в коша за пране, а веднъж и в маратонките на Джордж. Сутринта се наложи Елса три пъти да ѝ звъни, което не е съвсем безпроблемен процес, тъй като дисплеят на телефона ѝ е доста замъглен, откакто му се случиха баба и тостерът. Но накрая намериха телефона на мама в раницата на Елса. Шалът на Грифиндор също беше там.

– Ето, виждаш ли! – пробва се мама. – Нещо е изгубено само ако майка ти не може да го намери!

Но Елса просто завъртя очи, а мама придоби засрамено изражение и смотолеви, че била изкуфяла покрай бременността.

Сега също изпитва срам. И съжаление.

– Не мисля, че ще продължа да бъда шеф на болница, ако им кажа, че съм забравила за полицейския автомобил, който ме ескортира до Спешното, миличка.

Елса се навежда и докосва мама по бузата.

– Всичко ще се оправи, мамо. Всичко ще е наред.

Докато го казва, Елса осъзнава, че това са думи на баба. Мама слага ръка върху Половинката и кима с престорена увереност, за да смени темата.

– Татко ти ще те вземе следобед, да знаеш. А Джордж ще те откара в понеделник. Тогава съм на конференция и...

Елса търпеливо почесва мама по косата.

– В понеделник не съм на училище, мамо. Излизам в коледна ваканция.

Мама хваща ръката на Елса, доближава я до устата си и вдишва дълбоко. Сякаш се опитва да напълни дробовете си с нея. Както правят майките, чиито дъщери порастват прекалено бързо.

– Извинявай, миличка. Аз... забравям.

– Няма нищо – казва Елса.

Макар че не е точно така.

Прегръщат се силно, преди Елса да изскочи от колата. После изчаква Киа да се скрие от поглед, преди да отвори раницата си и да извади мобилния телефон на мама. Намира татко в указателя и пише съобщение: „Между другото, няма нужда да взимаш Елса следобед. Аз ще се погрижа!“. Елса знае, че така говорят за нея. Като за нещо, което трябва да „взимат“ и за което да се „погрижат“. Като пране. Знае, че не влагат лош смисъл в това, но все пак. Никое седемгодишно дете, което е гледало филми за италианската мафия, не иска семейството му да се „погрижи“ за него. Разбира се, трудно е да обясни това на мама, защото тя изрично беше забранила на баба да оставя Елса да гледа такива филми.