– Аха? – казва Алф навъсено.

– Знаеш ли къде е това? – пита Елса и му показва плика с почерка на баба.

– Събуди ме, за да ме питаш за някакъв шибан адрес? – отвръща Алф негостоприемно и отпива голяма глътка кафе.

– Ти спеше ли? – възкликва Елса и вдига вежди.

Алф отпива още веднъж и кима към ръчния си часовник.

– Карах късна смяна. Сега за мен е нощ. Аз идвам ли у вас посред нощ да те питам глупости?

Елса поглежда чашата. После поглежда Алф.

– Защо пиеш кафе, ако спиш?

Алф поглежда чашата. После поглежда Елса. На лицето му е изписано недоумение.

– Събудих се и бях жаден.

– Татко казва, че ако пие кафе след шест вечерта, после не може да спи цяла нощ! – казва Елса.

Алф много, ама много дълго гледа Елса. После много, ама много дълго гледа чашата. Отново недоумява какво има предвид тя.

– Не може да спи? Че това е просто кафе, мамка му.

Елса свива рамене.

– Знаеш ли къде е това, или не? – пита тя и сочи плика.

Алф изглежда така, сякаш повтаря въпроса ѝ наум с театрална, подигравателна интонация. После пак отпива кафе.

– Карам такси от трийсет години.

– И? – недоумява Елса.

– И естествено, че знам къде се намира, мамка му – измърморва Алф и посочва плика.

– О, извиняяявай! – измърморва Елса в отговор.

Алф довършва кафето.

– До старата пречиствателна станция – казва след това.

– А? – недоумява Елса.

Алф я поглежда обезсърчено.

– Това днешната младеж не си знае историята. Там, където се намираше гумената фабрика, преди да я преместят за пореден път. До тухларната.

Изражението на Елса я издава, че няма представа за какво става дума. Алф заскубва остатъците от косата си и изчезва навътре в апартамента. Връща се с пълна чаша кафе и карта. С трясък оставя чашата на един рафт в антрето и очертава с химикалка дебел кръг върху картата.

– Аааа, там ли! Ами че това е до мола! – възкликва Елса и поглежда Алф учудено. – Защо просто не каза така?

Алф отвръща нещо, което Елса не разбира съвсем, след което тръшва вратата пред носа ѝ.

– Ще задържа картата! – виква Елса доволно през отвора за пощата.

Той не отговаря.

– И ако се чудиш, в коледна ваканция съм! Затова не съм на училище! – добавя тя.

Алф и този път не отговаря.

Щом се връща долу, Елса заварва ворша да лежи удобно настрани, разперил два крака във въздуха, сякаш сериозно е недоразбрал някое упражнение по пилатес. Чудовището пък стои отвън и търка ръце. Изобщо не изглежда да му е удобно.

– Носът – изсъсква той и размахва отвратено грамадна длан пред лицето си, за да илюстрира какво има предвид.

– Лепкав. Целият нос... лепкав...

Поглежда Елса умолително. Тя въздъхва, подава глава в мазето и посочва подканващо ворша.

– Измий си носа, тръгваме.

Воршът се обръща гъвкаво и се изправя на лапи. Изплезва език, голям колкото кърпите за гости в малката баня у дома при мама и Джордж, след което облизва сладоледа от носа си.

Елса поглежда Чудовището и вдига плика.

– Идваш ли?

Чудовището кима. Качулката се плъзга няколко сантиметра назад и големият белег на лицето му проблясва за миг на светлината от флуоресцентната лампа на тавана. Дори не пита къде ще ходят. Трудно е да не го харесваш заради това.

Елса поглежда първо него, после ворша. Мама със сигурност ще се ядоса, че Елса бяга от училище и излиза без разрешение, но винаги, когато я пита защо толкова се притеснява, мама отговаря: „Защото ме е страх да не ти се случи нещо!“. А на Елса ѝ е много трудно да си представи какво всъщност може да ѝ се случи, след като с нея има чудовище и ворш. Затова решава, че предвид обстоятелствата би трябвало да е о’кей да излезе.

Когато излизат от мазето, воршът опитва да оближе Чудовището. То подскача ужасено назад, дръпва ръката си, после грабва една метла, облегната на съседното мазе. Воршът като че се хили закачливо и размахва провокативно езика си напред-назад, описвайки широка дъга във въздуха.

– Стига! – казва му Елса.

Чудовището държи метлата пред себе си като копие и я завира в носа на ворша, изкъшквайки го назад.

– Казах стига! – отсича Елса строго, като този път говори и на двамата.

Воршът сключва челюсти около метлата и между зъбите му се чува хрущене на трески.

– Сти-г... – започва Елса, но не успява да довърши втората сричка, защото Чудовището с всички сили запраща метлата с все ворша в другия край на коридора и тежкото животно се удря силно в стената.

Воршът с едно движение свива и изпъва тялото си и скача обратно към Чудовището, още преди да е докоснал земята. Разтворил е челюсти, оголвайки зъби като кухненски ножове на парад. Чудовището го посреща с изпъчени гърди и свити юмруци.

– СТИГА ВЕЧЕ! – изкрещява Елса и изпречва малкото си телце на пътя на двете разярени същества. – Идеята е да защитавате МЕН, чистокръвни мъпети такива! Я СЕ СТЕГНЕТЕ!

Вика толкова силно, че гласът ѝ се накъсва. Стои беззащитна между острите като харпуни нокти на ворша и юмруците на Чудовището, които вероятно биха могли да откъснат главата от раменете ѝ. Въоръжена е единствено с безразличието на едно почти осемгодишно дете към собствената му физическа слабост. Но това е повече от достатъчно.

Воршът се спира насред скока и се приземява меко до нея. Чудовището отстъпва няколко крачки. Мускулите им бавно се отпускат, а дробовете им издишат въздух. Никой от двамата не я поглежда в очите.

– Идеята е да защитавате м-е-н – повтаря Елса по-тихо и опитва да не заплаче, но не ѝ се получава кой знае колко мега добре. – Никога преди не съм имала приятели, вие сте ми единствените, но едва ви срещнах и вече се опитвате да се избиете. Проклети мъпети.

Воршът свежда нос. Чудовището търка ръце и изчезва под качулката си. Качулката кима по посока на ворша.

– Започна – казва Чудовището.

Воршът изръмжава в отговор, както ръмжи някой, който иска да каже „Пф! Ти започна!“, но не може да говори.

– Стига! – хока ги Елса.

Опитва да звучи гневно, но осъзнава, че звучи все едно плаче. А всъщност не плаче. Може би само мъничко, ама съвсем мъничко.

Чудовището вдига плахо ръка и утешително потупва въздуха до нея, възможно най-близо до тялото ѝ, но без да я докосва.

– Из... винявай – смотолевя той.

Воршът я побутва по рамото. Елса докосва носа му с чело.

– Имаме важна мисия и всъщност не можем да се размотаваме и да се държим като мъпети. Трябва да доставим писмото, защото според мен баба иска да се извини на още някого. А мисля, че има и още писма и трябва да доставим всичките, защото ми се струва, че именно това е ловът на съкровища. Това е приказката. Да доставим всички извинения на баба.

Елса заравя лице в козината на ворша, затваря очи и вдишва дълбоко.

– Трябва да доставим всички извинения заради мама. Защото се надявам, че последното ще е за нея.

16

Прах

Ловът се превръща в грандиозно приключение. В удивителна приказка.

Елса, естествено, реши да започнат с возене в автобус, както правят що-годе нормалните рицари от що-годе нормалните приказки, които се отправят на що-годе нормални приключения, но нямат достъп до коне или облачни животни. Но след като са чакали автобуса пет минути, Елса забелязва, че останалите хора наоколо хвърлят изплашени погледи към Чудовището и ворша и се отдръпват колкото се може по-далеч от тях, без все пак да се озоват по-близо до съседната спирка. Става ѝ ясно, че пътуването няма да мине съвсем безпроблемно.

Когато най-накрая се качват на автобуса, отгоре на всичко се оказва, че воршовете като цяло хич не обичат да се возят в автобус. Той започва да души наоколо, да настъпва хората по краката, да събаря чанти с опашка и да се лигави твърде близко до Чудовището, така че Чудовището да не може да се почувства кой знае колко комфортно. Накрая Елса решава да изостави проекта с автобуса и тримата слизат. Изминали са цяла една спирка разстояние.