Чудовището мълчи. Асансьорът спира. Вратите се отварят. Елса излиза навън. Чудовището тръгва след нея с безшумни стъпки. Подминават редица врати, преди да намерят тази на крачния психолог. Елса почуква толкова силно, че трябва да стисне зъби, за да не забележи Чудовището колко са я заболели кокалчетата. Той отстъпва към другата стена на тесния коридор, сякаш осъзнава, че човекът от вътрешната страна на вратата може би ще погледне през шпионката и Чудовището иска да му даде възможност да види поне половината от грамадната му фигура. Елса забелязва как той опитва да си придаде колкото се може по-дребен и нестраховит вид. За жалост е трудно да не го харесваш заради това, дори и да опитваш. И дори и нестраховит да не е точната дума.

Елса отново чука на вратата. Никой не отваря. Тя долепя ухо до ключалката. Ново почукване. Ново неотваряне.

– Празно – казва Чудовището бавно.

– Нима? – отвръща Елса саркастично.

Или иронично. Вече дори самата тя не е сигурна. И всъщност не иска да му е ядосана, защото в действителност е ядосана на баба. Просто е изморена. Така ужасно, ужасно изморена. И освен това адски я болят кокалчетата. Оглежда се наоколо и вижда два дървени стола.

– Крачният психолог може да е в обедна почивка, ще изчакаме – казва тя на Чудовището и се тръшва толкова тежко върху единия от столовете, че около нея се завихря торнадо от прах.

Елса киха. На Чудовището сякаш му се иска да издере очите си и да побегне с писъци.

– Не го направих нарочно! Беше заради праха! – възкликва Елса отбранително.

Чудовището като че ли приема извинението. Но остава на няколко метра разстояние. Стои с ръце зад гърба, без да помръдва дори с мигли. Така минават поне три или четири завинагита.

За Елса тишината преминава от приятна през досадна до непоносима за около едно и половина завинагита. След като изчерпва всички занимания, за които се сеща, като например да барабани с пръсти по стола, да чопли пълнежа на тапицерията през една малка дупчица и с нокътя на показалеца си да дълбае името си в мекото дърво на подлакътника, тя нарушава тишината с въпрос, който прозвучава по-осъдително, отколкото е възнамерявала.

– Защо имаш войнишки панталони, ако не си войник?

Чудовището диша бавно под качулката.

– Стари панталони.

– Бил ли си войник преди?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Войните са лоши и войниците са лоши. Войниците убиват хора! – обвинява го Елса.

– Не такъв войник – отвръща Чудовището тихо.

– Има само един вид войници! – отсича Елса.

Чудовището не отговаря. Елса издълбава мръсна дума в дървото. Всъщност не иска да задава въпроса, който я изгаря отвътре, защото не иска Чудовището да знае колко наранена се чувства. Но не може да се сдържи и просто да забрави за това. Това е един от големите ѝ проблеми, поне така казват в училище. Никога не може просто да се сдържи и да забрави.

– Ти ли показа Миамас на баба, или баба го показа на теб? – изплюва тя думите.

Чудовището не помръдва, но Елса вижда, че той диша. Кани се да повтори въпроса, когато изпод качулката се чува:

– Баба ти. Показа. Като дете.

Думите му звучат като всичко, което казва на обикновения език. Сякаш излизат от устата му скарани.

– Бил си на моята възраст – констатира Елса, мислейки си за снимките на Момчето върколак.

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Тя разказваше ли ти приказки? – пита Елса тихо и се надява, че той ще каже не, макар да знае какъв ще е отговорът.

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– По време на война ли се срещнахте? Затова ли те наричаше Вълчето сърце? – пита Елса, без да го поглежда.

Всъщност не иска да знае нищо повече, защото туморът на ревността отново се разраства. Но качулката помръдва нагоре-надолу.

– Лагер. Лагер за хора, които бягат – чува се от мрака зад брадата.

– Бежански лагер – поправя го Елса, след което пита: – Баба ли те доведе тук? Тя ли уреди да живееш в нашия блок?

Изпод качулката се чува дълго издишане.

– Живял на много места. Много домове.

– Приемни домове? – пита Елса.

Качулката отново помръдва нагоре-надолу.

– Защо не остана там?

Качулката помръдва от ляво надясно, много бавно.

– Лоши домове. Опасни. Баба ти ме прибра.

– Затова ли стана войник, когато прасна? За да можеш да ходиш на същите места като баба?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– И ти ли искаше да помагаш на хората? Като нея?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Защо тогава не стана лекар като баба?

Чудовището търка ръце една в друга.

– Кръв. Не обича... кръв.

– Браво, че си станал войник в такъв случай! – възкликва Елса иронично.

Или саркастично. Не е сигурна. Той не отговаря, затова тя пита:

– Сирак ли си?

Качулката не помръдва. Чудовището мълчи. Но Елса вижда, че брадата потъва по-навътре в мрака. Изведнъж Елса въодушевено кима сама на себе си.

– Като в „Х-Мен“! – възкликва тя, разкривайки много повече ентусиазъм, отколкото ѝ се иска.

Качулката не помръдва. Елса прочиства гърло малко смутено.

– Х-Мен са... мутанти. И много от тях са сираци. Много е... cool.

Качулката не помръдва. Елса вади още пълнеж от седалката на стола. Чувства се глупаво. Мисли си да отбележи, че Хари Потър също е сирак, а да приличаш по каквото и да е на Хари Потър, е безкрайно cool, но после осъзнава, че Чудовището вероятно не чете толкова много качествена литература, колкото би могъл да се надява човек. Затова се въздържа.

– Миамас означава ли нещо на тайния език? Или по-скоро на твоя език? Искам да кажа, че не звучи като останалите думи от тайния език. В смисъл, от твоя език. Звучи различно! – казва тя вместо това, една голяма идея по-объркано, отколкото беше планирала.

Качулката не помръдва. Но думите му зазвучават по-меко. Не като другите думи, които излизат от устата на Чудовището сякаш са нащрек. Сега гласът му звучи почти замечтано.

– Езикът на мама. „Миамас“. Езикът на... моята майка.

Елса вдига глава и се вглежда дълбоко в мрака под качулката.

– Не говорехте ли един и същ език?

Качулката помръдва от ляво надясно.

– Откъде е майка ти? – пита Елса.

– Друго място. Друга война.

– И какво означава Миамас?

Думите прозвучават като въздишка.

– Означава „обичам“. Езикът на мама.

Елса откъсва последната част от пълнежа, до която успява да се добере. Свива я на топче, което започва да търкаля по подлакътника, за да не обръща внимание на тумора.

– Значи това е било твоето кралство. Затова се нарича Миамас. Няма нищо общо с това, че аз казвах на пижамата „миама“. Типично в бабин стил, измислила е Миамас, за да знаеш, че майка ти те обича – мърмори тя, но спира рязко веднага щом осъзнава, че го е казала на глас, въпреки че само си го мислеше.

Чудовището премества тежестта си от крак на крак. Диша по-бавно. Търка ръце.

– Миамас. Не измислен. Не наужким. Не ако си... малък. Миамас. За децата... истински.

Елса затваря очи, за да не се издаде, че е съгласна, а Чудовището продължава:

– В писмото. Извинението на баба. Беше извинение за мама – прошепва той изпод качулката.

Клепачите на Елса се стрелват нагоре, а веждите ѝ – надолу.

– А?

Гръдният кош на Чудовището се издува и свива.

– Ти пита. За писмото на баба. Какво пишеше. Извиняваше се за мама. Така и не намерихме... мама.

Погледите им се срещат и постигат компромис. В този миг между тях се заражда малко, но взаимно уважение, като между жители на Миамас. Елса разбира, че той ѝ разказва за писмото, защото знае какво е хората да имат тайни от теб само защото си дете. Затова вече не звучи толкова ядосана, когато го пита:

– Търсили сте майка ти?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Колко време?

– Винаги. След... лагера – чува се изотдолу.

Елса зяпва едва забележимо.

– Затова ли баба е пътувала толкова много? Защото сте търсели майка ти?