– Един милион книги и нито една за Хари Потър. И на теб ти дават да поправяш повредени хора? Смяяятай – мърмори тя.

Жената не отговаря. Елса се обляга назад и балансира стола на задните му крака точно по онзи начин, който майка ѝ наистина мрази.

– Как срещна баба? В болницата след вълната ли? – пита тя.

Жената си взима нов ментов бонбон от кутията върху бюрото. С кратък жест предлага и на Елса, но тя поклаща глава.

– Пушиш ли? – пита вместо това.

Жената изглежда изненадана. Елса свива рамене.

– Когато не можеше да пуши, баба ядеше купища сладки. А най-често не ѝ разрешаваха да пуши в офиси.

– Отказах ги – казва жената.

– Отказала си ги или правиш пауза? Има разлика – информира я Елса.

Жената кима, поставяйки нов рекорд по бавност.

– Това е по-скоро философски въпрос. Така че е трудно да се отговори.

Елса пак свива рамене.

– Къде тогава срещна баба? И на този въпрос ли е трудно да се отговори?

– Това е дълга история.

– Обичам дълги истории.

Ръцете на жената се скриват в скута ѝ.

– Бях на почивка. Или... бяхме... семейството ми и аз. Бяхме на почивка. И се случи... случи се злополука.

– Цунамито, знам – казва Елса.

Жената примигва.

– Чета страшно много – пояснява Елса любезно.

Погледът на жената се рее из стаята и тя казва небрежно, сякаш току-що се е сетила:

– Баба ти ме... намери...

Смуче ментовия бонбон толкова силно, че бузите ѝ изглеждат като бузите на баба, когато искаше да „вземе назаем“ бензин от колата на татко и опита да го засмуче с маркуч.

– След като мъжът ми и моите... моите момчета се... – започва жената.

На излизане последната дума се спъва и пада в бездната между другите. Като че ли жената внезапно е забравила, че е по средата на изречение.

– Удавиха? – допълва Елса и веднага се засрамва, защото осъзнава, че сигурно е много грубо да използваш тази дума пред някого, чието семейство се е удавило.

Но жената просто кима, без да изглежда ядосана. Тогава Елса минава на тайния език и пита бързо:

– И ти ли знаеш тайния език?

– Моля? – възкликва жената с черната пола и поглежда рязко и неразбиращо към Елса.

– А, нищо – промърморва Елса на обикновения език и отново поглежда към обувките си.

Това беше тест. И Елса е изненадана, че морският ангел не знае тайния език, защото всички в Страната-на-Почти-Будните го знаят. Но може би това е част от проклятието, мисли си тя.

Жената поглежда часовника си.

– Не трябва ли да си на училище?

Елса свива рамене.

– В коледна ваканция съм.

Жената кима. Този път с малко по-нормална скорост.

– Била ли си в Миамас? – пита Елса.

– Дали... съм била във какво? – пита жената предпазливо.

– „В какво“ – поправя я Елса.

Жената гледа с празен поглед. Елса върти очи.

– Миамас. Била ли си там, или не?

– Това някаква... шега ли е?

– Каква шега?

Жената гледа напрегнато в ръцете си.

– Ами, някакъв вариант на онези шеги, които започват с „чук-чук, кой е“.

– Какво? Не! – изсумтява Елса.

Жената изведнъж придобива много нещастен вид. Елса въздъхва.

– Ако се шегувах, щях да кажа: Сляп мъж влиза в бар. Минава през вратата. И през една маса. И няколко стола.

Жената не отговаря. Елса разперва ръце.

– Схващаш ли? С-л-я-п мъж минава през вратата и през мас...

Жената кима я поглежда. Усмихва се леко.

– Разбрах. Благодаря.

Елса свива кисело рамене.

– Когато схващат шега, хората се смеят.

Жената си поема толкова дълбока глътка въздух, че ако беше дупка и някой хвърлеше монета вътре, не би чул кога удря дъното.

– Сама ли го измисли? – пита тя после.

– Кое? – задава контра въпрос Елса.

– Това за слепия мъж.

– Не. Баба ми го каза.

Очите на жената се затварят бързо. После се отварят бавно.

– О. Моите момчета обичаха... обичаха да... да разказват такива шеги. Питаха нещо и когато им отговориш, те викаха нещо друго и се смееха.

Щом казва „смееха“, тя се изправя на крака, чупливи като криле на хартиен самолет.

После всичко внезапно се променя. Стойката ѝ. Интонацията ѝ. Дори дишането ѝ.

– Мисля, че е време да си тръгваш – казва тя и застава до прозореца, с гръб към Елса.

Гласът ѝ е тих, но почти враждебен.

– Защо? – избухва Елса учудено.

– Искам да си отидеш – повтаря жената твърдо.

– Пф! И защо? Вървях през половината скапан град, за да ти дам идиотското писмо от баба, а ти не ми каза почти нищо, и сега АЗ трябва да си тръгна? Имаш ли представа колко студено е навън? – настоява да разбере Елса, както настояват почти осемгодишните, когато почувстват, че с тях са се отнесли несправедливо, а освен това навън е адски студено.

Жената продължава да стои с гръб към нея.

– Ти... не трябваше да идваш тук.

– Дойдох, защото си била приятелка на баба.

– Нямам нужда от проклето милосърдие! Справям се добре и сама! – казва жената мрачно.

– Sure, справяш се направо прекрасно. Наистина. Но не съм дошла заради някакво си милосърдие – отговаря Елса шокирано и става от стола насред облак прах.

– Ами, изчезвай тогава, малка проклетия! Махай се оттук! – изсъсква ѝ жената, все още без да се обърне.

Елса диша учестено. Изплашена е от внезапната агресия и е обидена, че жената дори не я поглежда. Отдръпва се от стола със свити юмруци.

– Аха! В такъв случай мама е сбъркала, като каза, че просто си изморена! Баба е била права! Ти си просто една проклета...

След това става както с всички гневни изблици. Те не се състоят просто от един гняв, ами от много. Редица гневове, хвърляни в гърдите ти, докато не изригнеш като вулкан. Елса е ядосана на жената с черната пола, защото не ѝ казва нищо, което да направи тази идиотска приказка по-разбираема. Ядосана е и на Вълчето сърце, понеже я изостави само защото се страхува от идиотския крачен психолог. А най-вече е ядосана на баба. И на тази идиотска приказка. Всички тези гневове, събрани заедно, ѝ идват твърде много. И още преди думите да излязат от устата ѝ, Елса знае, че изобщо не е правилно да казва нещо такова.

– ПИЯНИЦА! ТИ СИ ПРОСТО ЕДНА ПИЯНИЦА!!!

Още в същия миг Елса изпитва ужасяващо разкаяние. Но вече е твърде късно. Жената с черната пола се обръща. Лицето ѝ е разкривено и прилича на огледало с десет хиляди пукнатини.

– Вън!

– Не ис... – започва Елса и отстъпва назад, но залита и вдига извинително ръце пред себе си. – Съжаля...

– ВЪЪЪН! – изревава жената и започва да драска истерично във въздуха, сякаш търси нещо, с което да я замери.

И Елса се затичва.

Навън. Надалеч.

Тича по коридора, после по стълбите чак до първия етаж и накрая през кънтящото преддверие. Сълзите покриват очите ѝ като контактни лещи от филмьолк16, а тя хлипа толкова силно, че губи равновесие, залита слепешката и пада през глава. Раницата я удря по тила и Елса зачаква болката, която ще изпита, когато лицето ѝ се удари в пода.

Но вместо това се приземява върху нещо друго. В мига, в който очаква да забие чело право в бетона, тя усеща мека козина. Тогава емоциите в нея преливат и тя прегръща гигантското животно толкова здраво, че усеща как то се задъхва.

– Елса.

Гласът на Алф идва откъм входната врата. Произнася името ѝ като нещо очевидно. Не като въпрос.

– Ммм! – проплаква тя в козината на ворша.

– Хайде тръгвай, по дяволите. Прибираме се. Не може да лежиш на пода и да ревеш – изръмжава Алф.

Елса вдига бавно глава и иска, викайки, да разкаже цялата история на Алф. Да му каже всичко за морския ангел и за това как баба я праща на идиотски приключения, в които тя дори не знае какво да прави. Всичко за Вълчето сърце, който я изостави, когато имаше най-много нужда от него, и всичко за Половинката, която ще се появи и ще промени всичко в живота ѝ. Всичко за самотата, в която Елса е на път да се удави. Иска да изкрещи всичко това на Алф. Но знае, че той все пак няма да я разбере. Защото никой не те разбира, когато си почти на осем. Или на каквато и да е друга възраст.