Единственият, който остава в антрето, е Алф. Елса пъха палци в джобовете на дънките си и побутва прага на вратата с крак, за да не се налага да поглежда Алф в очите.

– Благодаря, че не каза нищо за... – започва тя, но спира, преди да е казала „ворша“.

Алф поклаща намусено глава.

– Не трябваше да отпрашваш така вчера. Ако си приютила онова животно, трябва да поемеш малко отговорност за него, по дяволите, нищо че си малко дете.

– Не съм малко дете! – срязва го Елса.

– Тогава спри да се държиш като такова – измърморва Алф.

– Тушѐ – прошепва Елса, забила поглед в прага.

– Животното е в мазето. Сложих две парчета шперплат, за да не се вижда какво има вътре. Казах му да си затваря устата. Явно схвана. Но трябва да му намериш по-добро скривалище. Рано или късно хората ще го намерят – казва Алф.

Елса разбира, че „хората“ означава Брит-Мари. И знае, че той е прав. Изпитва ужасни угризения, задето вчера изостави ворша. Алф можеше да се обади в полицията и те щяха да го застрелят. Елса го изостави, както баба е изоставила мама, а това я плаши повече от кошмарите.

– За какво говорят? – пита тя и кима към кухнята, за да се отърси от тази мисъл.

Алф изсумтява.

– За проклетото право на обитаване.

– Какво означава това? – пита Елса.

Алф изсумтява.

– Оф, по дяволите, не мога да вися тук и да ти обяснявам всичко. Разликата между право на наем и право на обитаване е...

– Чакай, знам какво е право на обитаване, не съм идиот – казва Елса.

– Защо, по дяволите, питаш тогава? – пита Алф отбранително.

– Питам какво означава, че говорят за това! – пояснява Елса, както човек изяснява нещо, без изобщо да бъде ясен.

Алф пъха ръце в джобовете си толкова рязко, че коженото му яке изскърцва. Не го е съблякъл, въпреки че майката на Елса казва, че човек не бива да носи връхни дрехи на закрито. Елса предполага, че майката на Алф не е толкова стриктна с тези неща.

– Кент дрънка за проклетите права още откакто се върна обратно. Няма да миряса, преди да си избърше гъза с парите, които е изсрал – обяснява Алф, както обяснява човек, който не познава много седемгодишни.

Елса първо си мисли да го попита какво има предвид с това, че Кент се е върнал обратно, но решава да кара едно по едно.

– Няма ли всички да спечелят пари? Ти, мама, Джордж и другите? – пита тя.

– Ако си продадем апартаментите и се преместим, да – изръмжава Алф.

Елса се замисля. Алф скърца с коженото яке.

– Точно това иска Кент, копелето. Винаги е искал да се махне оттук.

Елса вдига поглед, без да гледа към нищо конкретно, и се изгубва в мисли. Значи затова сънува кошмари, осъзнава тя. Защото ако всички същества от Страната-на-Почти-Будните се озоват в блока, може би блокът ще се превърне в част от Страната-на-Почти-Будните, но ако всички искат да продадат апартаментите си, тогава...

– Няма да бягаме от Миамас. Ще си тръгнем доброволно – казва Елса на глас.

– К’во? – пита Алф.

– Нищо – промърморва Елса.

На стълбите отеква отварянето и затварянето на входната врата. После се чуват дискретни стъпки, качващи се нагоре. Счетоводителят, досещат се и двамата.

Гласът на Брит-Мари се извисява над този на Кент в кухнята. Не получава реакция от Кент във връзка със смяната на ризата, затова компенсира с възмущение от други неща. Каквито има в изобилие. Разбира се, трудно ѝ е да реши от какво точно е най-възмутена, но успява последователно да заплаши първо, че ще се обади в полицията, ако майката на Елса не се погрижи колата на баба да бъде преместена от мястото за паркиране на Брит-Мари незабавно; второ, че възнамерява да изиска от полицаите да разбият ключалката на детската количка, която продължава да стои заключена долу; и трето, че определено възнамерява да изиска от собствениците на блока да сложат камери във входа, за да се сложи край на това безобразие с хората, които влизат и си излизат, когато им скимне, и лепят информативни бележки, без да информират отговорника по информацията за това.

– Моля те, Брит-Мари, не може току-така да сложим камери във входа – въздъхва майката на Елса.

– Аха! Не! Разбира се, че така ще кажеш, Ӕлрика, но ако човек няма какво да крие, няма защо да се страхува от наблюдение! Нали така, Кент? Правото тук не е ли на наша страна, Кент? Не е ли?

Кент казва нещо, което Елса не чува. Мама въздъхва така, че всички я чуват.

– В блока може да има някой със защитена самоличност17. Има закони за наблюдението, човек не може прос...

– Кой е това? Защитена самоличност в този блок? Кой може да е това? – избухва Брит-Мари шокирано.

Мама масажира слепоочията си.

– Не казвам, че има такъв човек, Брит-Мари, казвам, че МОЖЕ тук да жив...

Брит-Мари се обръща към Кент, без да я слуша.

– Кой тук има защитена самоличност, Кент? Знаеш ли? Разбира се, това е лицето на първия етаж, съседът на бойното куче, трябва да е той, нали, Кент? Ясно е, че те, наркоманите, имат защитена самоличност, за да могат да си наркоманстват на спокойствие!

Изглежда, никой не разбира логиката на тези разсъждения. Но така или иначе, Брит-Мари е прекъсната от много нисичкия мъж с много дружелюбното лице, който стои на вратата зад Алф и чука плахо по вътрешната страна на касата.

– Аз съм счетоводителят – казва той с дружелюбни глас и изражение.

А щом вижда Елса, той ѝ намига, сякаш споделят тайна. Или поне на Елса ѝ се струва, че го прави.

Кент излиза авторитетно от кухнята с ръце на кръста и оглежда счетоводителя от горе до долу.

– Е? Какво е положението с правото на обитаване? Каква е цената на квадратен метър? – настоява веднага да знае.

Брит-Мари изхвърча от кухнята след него и сочи обвинително с пръст.

– Как влезе? Кой те пусна? Кент, заключи ли вратата? Вратата всъщност трябва да е заключена! Точно това имам предвид, който поиска, може да влезе, когато си поиска, и да лепи каквито бележки си поиска! И наоколо се размотават наркомани, сякаш това е... сякаш е някакъв... някакъв... наркомански блок!

– Вратата беше отворена – казва счетоводителят дружелюбно.

– Дадада, но какво става с правото на обитаване? Каква е цената? – настоява Кент нетърпеливо.

Счетоводителят сочи дружелюбно към чантата си, след което прави дружелюбен жест към кухнята.

– Да седнем първо, може би?

– Естествено, заповядай – казва майката на Елса изморено иззад гърба на Брит-Мари и пристяга колана на халата си.

– Има кафе – съобщава Ленарт ведро.

– И сладки – кима Мод.

– И яйца! – вика Джордж откъм кухнята.

– Да, извинявай за бъркотията, разбира се, в това семейство са толкова заети с кариерите си – казва Брит-Мари добронамерено на счетоводителя.

Мама полага всички усилия да се престори, че не е чула последното. Не ѝ се получава супер добре.

Когато всички се отправят вкупом към кухнята, Брит-Мари спира за кратко, сключва ръце и се обръща добронамерено към Елса.

– Надявам се, разбираш, малката ми, че като казвам „наркомани“, естествено, нямам предвид твоите приятели или тези на баба ти. Естествено, няма как да знам дали онзи, който дойде вчера да пита за теб, е наркоман, или не. Изобщо нямах това предвид.

Елса зяпва неразбиращо.

– Какво? Какви приятели? Кой е питал за мен вчера?

Мисли да попита „Вълчето сърце?“, но се спира, защото няма как Брит-Мари да знае кой е това. Брит-Мари кима добронамерено и май съвсем няма предвид Вълчето сърце, когато казва:

– Твоят приятел, който те търсеше вчера. Онзи, когото изгоних навън. В този вход всъщност не може да се пуши, предай му това. В тази жилищна асоциация това е забранено. Разбирам, че ти и баба ти имате много необичайни познати, но всъщност правилата са за всички, действително е така!

Тя приглажда невидима гънка на полата си, сключва ръце пред себе си и добавя:

– Знаеш кого имам предвид. Много слаб мъж, който вчера стоеше и пушеше във входа. Каза, че търсел едно дете, след което те описа. Всъщност изглеждаше много неприятно, затова го изгоних навън и му казах, че в тази жилищна асоциация в никакъв случай не се пуши.