Баба, разбира се, просто сви рамене. „Не съм ги откраднала, просто още не съм ги върнала“, измърмори тя и даде на Елса дебел черен маркер, с който да пише. Тогава Елса каза, че в замяна иска поне четири кутии Ню Йорк супер фъдж чънк на „Бен&Джерис“. На което баба отвърна: „Една!“. А Елса каза „три!“, на което баба отвърна „две!“, а Елса каза „три, иначе ще кажа на мама!“, след което баба изкрещя: „Не преговарям с терористи!“. Тогава Елса отбеляза, че ако човек провери „терорист“ в Уикипедия, ще види, че в дефиницията на думата има много неща, които са верни за баба, но нито едно, което е вярно за Елса. „Целта на терористите е да създават хаос, а мама казва, че ти точно това правиш по цял ден“, каза Елса. Тогава баба се съгласи да даде на Елса четири кутии, стига да вземе маркера и да обещае да си държи езика зад зъбите. И Елса го направи. По-късно през нощта отидоха до другия край на града. Елса седеше на тъмно в Рено и пазеше, докато баба търчеше от колата до входа на един блок и обратно, носейки жълтите торби от ИКЕА. На следващата сутрин собственикът на компанията, която издаваше безплатния вестник, се събуди, защото се звънеше на вратата. Бяха съседите, много възмутени от факта, че някой очевидно бе напълнил целия асансьор със стотици броеве на въпросния вестник. Пощенските кутии също бяха натъпкани догоре, голямата стъклена врата на входа беше облепена до последния милиметър, а пред всеки апартамент имаше струпани големи купчини, които се преобръщаха и рухваха надолу по стълбите, когато някой отвореше вратата си18. На първата страница на всеки брой прилежно и с големи букви бе изписано името на собственика, а под него: „Това всъщност е обществена информация!!!“.

На път към вкъщи баба спря на една бензиностанция и купи сладолед на Елса. Няколко дни по-късно баба отново се обади в редакцията, след което никога повече не получи безплатен вестник.

Елса гледа вестника, подмятан по снега от вятъра, и си мисли, че това бе една от типичните постъпки на баба. Напоследък нищо не ядосва Елса толкова, колкото типичните постъпки на баба.

– Влизате или излизате?

Гласът му разпръсква мрака във входа като факла. Елса се обръща и инстинктивно ѝ се приисква да се хвърли в прегръдките му, но се спира, защото осъзнава, че той вероятно би възприел това почти толкова зле, колкото Вълчето сърце.

Алф пъха ръце в джобовете, коженото му яке изскърцва и той кима рязко към вратата.

– Влизате или излизате? Може пък да не сте единствените, които искат да излязат на скапана разходка, представи си.

Елса и воршът го поглеждат леко нерешително. Алф измърморва нещо, минава покрай тях и отваря вратата. Те тръгват плътно след него, въпреки че той съвсем не ги е молил за компания. Когато свиват зад ъгъла на блока, където не могат да бъдат видени от балкона на Брит-Мари и Кент, воршът се мушва в един храст и им изръмжава толкова учтиво, колкото може да изръмжи един ворш, нуждаещ се от малко усамотение. Те се обръщат. Воршът въздъхва с облекчение откъм храстите. Коженото яке скърца, а човекът вътре в него по никакъв начин не изглежда развеселен от неканената компания. Елса се прокашля в мрака и опитва да измисли тема за разговор, за да го задържи при тях.

– Колата добре ли върви? – пита изведнъж тя, тъй като е чувала татко да казва така, когато не знае какво друго да каже.

Алф кима. Нищо повече. Елса диша шумно.

– Какво каза счетоводителят по време на срещата? – пита тя вместо това, защото се надява Алф да се разпали и да почне да приказва така, както прави по време на срещите на домсъвета.

Елса е забелязала, че на хората им е по-лесно да говорят за неща, които не харесват, отколкото за неща, които харесват. И е по-лесно да не се страхуваш от сенки в мрака, ако някой говори. За каквото и да е. Крайчетата на устните на Алф всъщност се повдигат леко. Това се случва за първи път.

– Счетоводителят каза, че собствениците са решили да продадат скапаното право на обитаване на скапаните апартаменти, ако всички скапаняци в къщата са съгласни.

Елса наблюдава ъгълчетата на устата му.

– Това забавно ли е?

Алф ѝ хвърля доволен поглед.

– Ти в същия блок ли живееш въобще? По-вероятно е скапаният палестински конфликт да се разреши, отколкото хората тук да се разберат за каквото и да било.

Елса разбира какво има предвид той, защото е чела за палестинския конфликт в Уикипедия. Предполага също, че под „хората тук“, Алф има предвид Брит-Мари и мама.

– Ако купят правата, всички ли ще искат да си продадат апартаментите? – пита тя.

Устните на Алф се изправят до по-обичайното си състояние.

– Не че ще искат, повечето просто ще са принудени да го направят.

– Защо?

– Атрактивен квартал. Скапаните апартаменти са скъпи. Повечето хора от блока няма да имат възможност да изплащат скапаните банкови заеми, с които са купили правото на обитаване.

– Ти ще си принуден ли да се преместиш?

– Вероятно.

– Ами мама, Джордж и аз?

– Не знам, по дяволите.

Елса мисли.

– Ами Мод и Ленарт? – пита след това.

– Пълна си с шибани въпроси – отбелязва Алф.

– Какво тогава правиш тук, ако не искаш да разговаряш? – измърморва Елса.

Якето на Алф изскърцва по посока на ворша в храстите.

– Исках просто да изляза на скапана разходка. Не съм канил теб и онзи там, по дяволите.

Елса вдига вежди непукистки.

– Псуваш адски много, някой казвал ли ти го е, а? Татко казва, че това е признак за ограничен речников запас!

Алф я зяпва. Тя го зяпва в отговор. Воршът шумоли в храстите. Алф поглежда часовника си и пъха ръце в джобовете на якето си.

– Мод и Ленарт ще се преместят. Момичето на първия етаж и синът ѝ най-вероятно също. За скапаната психоложка, при която беше вчера, не знам. Сигурно има купища шибани пари, тая куч...

Той се спира, успявайки да призове някаква форма на самоконтрол.

– Тази... дама. Сигурно има... голяма сума пари, тази... дама – поправя се той.

– Баба какво мислеше по въпроса?

Устните на Алф отново помръдват, съвсем за кратко.

– По правило, обратното на Брит-Мари.

Елса рисува миниатюрни снежни ангели с крак.

– Но може би ще е хубаво? Ако всички получат право на обитаване, може би ще могат да се преместят на някое... хубаво място? – предлага тя.

– И тук е хубаво. Тук си живеем добре. Това е домът ни, по дяволите – казва Алф.

Елса не възразява. Никога не е имала друг дом.

Вятърът довява безплатния вестник, който бе видяла преди малко. Или е друг, подобен на онзи. Закача се за миг за обувката ѝ, но бързо се освобождава и отпрашва нататък, като малка, ядосана морска звезда. Елса отново се разгневява. Замисля се докъде беше готова да стигне баба, за да накара хората да спрат да оставят вестници в пощенската ѝ кутия. Това вбесява Елса, защото е една от типичните бабини постъпки, тъй като баба го направи единствено заради Елса. Бабините постъпки винаги са били единствено заради Елса.

Самата баба харесваше вестниците. Пъхаше ги в обувките си, за да попият влагата, когато е валяло. Но един ден Елса прочете в интернет колко много дървета са нужни, за да се направи един-единствен вестник, след което постави табелки „Без реклами, благодаря!“ на вратите на мама и баба, защото Елса е голям фен на околната среда. Но вестниците продължиха да пристигат, а щом Елса се обади в офиса, оттам ѝ се изсмяха. А не биваше да го правят. Никой не се смее на внуците на баба.

Баба мразеше околната среда, но беше човек, когото взимаш на война. Така че тя стана терорист заради Елса. А това всъщност до голяма степен вбесява Елса, защото в момента Елса иска да е бясна на баба. Заради всичко останало. Заради лъжите и заради това, че е изоставила мама, и заради това, че умря. Но всъщност е направо невъзможно да си бесен на някого, който е готов да стане терорист заради внучето си. А това, че не може да бъде бясна, вбесява Елса.

Човек даже не може да се ядоса на баба по обичайния начин. Баба не е нормална дори в това отношение.