Джордж казва нещо на Елса, но тя нито отговаря, нито го слуша. Облича дрехите, които мама ѝ е приготвила, излиза на стълбите и влиза в апартамента на баба. Вътре мирише странно. Мирише на чисто. Кулата от кашони хвърля сянка в антрето. Прилича на паметник на всичко, което вече не е тук.

Елса стои до вратата, неспособна да пристъпи по-навътре. Беше тук и снощи, но на дневна светлина не е толкова лесно. Трудно е да си припомняш разни неща, когато слънцето нахлува през щорите. Сутринта е красива, но и ужасна. Защото днес е денят.

Кожата на Елса още пари от душа. Това я кара да си спомни как изглеждаше баба всеки път, когато излизаше от банята. Защото душът на баба не работи от повече от година, но вместо да се обади на собствениците на блока и да ги помоли да разрешат проблема, баба разреши проблема така, както обикновено разрешаваше проблемите. Започна да използва душа на мама и Джордж. И понякога забравяше да върже хавлията си на излизане. А понякога забравяше самата хавлия. Веднъж мама ѝ се кара поне петнайсет минути, защото не проявявала уважение към факта, че Джордж също живее в апартамента на мама и Елса. Но това се случи малко след като Елса започна да чете събраните произведения на Чарлз Дикенс, а понеже баба не я биваше твърде много в четенето на книги, Елса ѝ ги четеше на глас, докато се возеха в Рено, защото искаше да има с кого да ги обсъди, когато приключи. Беше ѝ чела „Коледна песен“ няколко пъти, защото баба обичаше коледни приказки.

Така че щом мама каза на баба, че не може да обикаля гола из апартамента от уважение към Джордж, баба се обърна към него, все още гола, и каза: „Уважение, та уважение, нали живееш с дъщеря ми, за бога“. След което се поклони много ниско и много гола и добави тържествено: „Аз съм духът на бъдещите Коледи, Джордж!“.

Мама много ѝ се ядоса, но заради Елса опита да не го показва. Така че заради мама Елса опита да не показва колко се гордее, че баба може да цитира Чарлз Дикенс. И на двете не им се получи много добре.

Накрая Елса влиза в апартамента, без да се събуе. Носи от онези обувки, които драскат паркета, и мама ѝ е казала да не ходи с тях вкъщи, но това няма значение в апартамента на баба, защото тук паркетът така и така изглежда сякаш някой е карал кънки за лед по него. Отчасти защото е стар и отчасти защото баба веднъж наистина кара кънки за лед по него.

Елса отваря вратата на големия гардероб. Воршът я облизва по лицето. Мирише на протеинови блокчета и пандишпан. Снощи Елса тъкмо си беше легнала, когато осъзна, че днес мама сигурно ще прати Джордж в мазето, за да вземе допълнителни столове, защото после всички ще дойдат тук да пият кафе. Понеже днес е денят, а в такива дни после всички ходят някъде да пият кафе.

Мазето на мама и Джордж се намира точно до мазето на баба и откакто Алф сложи шперплата, воршът може да бъде видян единствено оттам. Така че Елса се промъкна долу, неспособна да определи дали се страхува повече от сенките, от призраците, или от Брит-Мари, и се качи обратно заедно с ворша.

– Тук щеше да е по-просторно, ако баба не беше мъртва – казва Елса извинително, защото ако баба не беше мъртва, гардеробът нямаше да спре да расте.

– Но тогава изобщо нямаше да има нужда да се криеш, разбира се – смoтолевя тя после.

Воршът отново я облизва по лицето, след което подава глава навън и се оглежда за раницата ѝ. Елса изтичва до антрето и вади от раницата три буркана сънища и литър мляко.

– Мод ги остави на мама вчера вечерта – обяснява Елса, щом воршът се появява до нея.

Той веднага почва да души ръцете ѝ, сякаш възнамерява да изяде сладките заедно с буркана, но Елса вдига пръст предупредително.

– Полагат ти се само два буркана! Третият е за муниции!

Воршът се разлайва, като чува това, но накрая осъзнава, че не се намира в изгодна позиция за преговори, и послушно изяжда съдържанието на двата буркана и само половината от третия. Това все пак е ворш. А онова все пак са сладки. Елса взима млякото и отива да търси мляръжието. Чувства се глупаво. Тъй като не е имала кошмари от няколко години, чак сега се сеща, че ѝ е нужно мляръжие. Първия път, когато сянката се появи в съня ѝ, тя просто опита да се отърси от кошмара на сутринта. Както правят повечето хора. Опита да си втълпи, че „това е просто кошмар“. Би трябвало да знае, че не това е начинът. Всички, които някога са били в Страната-на-Почти-Будните, знаят, че не това е начинът.

Така че снощи, когато отново сънува същия сън, Елса осъзна къде трябва да отиде, за да се пребори с кошмарите и да не ги остави да ѝ откраднат нощите.

– Миревас! – виква тя решително на ворша, изскачайки от един от по-малките гардероби на баба, последвана от невъобразима бъркотия от вещи, които мама още не е успяла да натъпче в кашони.

– Отиваме в Миревас! – повтаря Елса на ворша и размахва мляръжието.

Миревас е едно от съседните на Миамас кралства. То е най-малкото в Страната-на-Почти-Будните и затова често го забравят. Когато децата в Страната-на-Почти-Будните учат география в училище и трябва да изброят шестте кралства, никой не се сеща за Миревас. Дори децата, които живеят там. Защото миревасците са нечувано скромни, мили и внимателни същества, които в никакъв случай не искат да заемат излишно място или да пречат. Но имат много важна задача, всъщност една от най-важните задачи, които могат да съществуват в страна, където най-важното нещо е въображението: в Миревас се обучават ловците на кошмари.

Само на отворковците от истинския свят, които нищо не разбират, би им хрумнало да изтърсят глупост като „това беше просто кошмар“. Няма нищо „просто“ в един кошмар. В Страната-на-Почти-Будните хората знаят, че кошмарите са живи същества: малки тъмни облачета от несигурност и тревога, които се промъкват между къщите, докато всички спят, и пробват вратите и прозорците, търсейки дом, където да се вмъкнат и да създадат суматоха. Затова има и ловци на кошмари. А всеки, който разбира поне малко, знае, че за да уловиш кошмар, ти трябва мляръжие, затова и всички ловци на кошмари имат такива. Някой отворко, който хабер си няма, може да обърка мляръжието с обикновена пушка за пейнтбол, която нечия баба е преправила, като е прикрепила контейнер за мляко отстрани, а отгоре е залепила прашка. Но Елса не е отворко, така че знае какво държи в ръце. Пълни контейнера с мляко и зарежда прашката със сладка.

Човек не може да убие кошмар, но може да го изплаши. А кошмарите от нищо не се боят толкова, колкото от мляко и сладки. Имат някаква алергия, която се предава по генетичен път. Получават обрив и разни такива. Дълга история.

– Нека ми да дойдат сега, мръсниците! – отсича Елса.

Воршът кима окуражително. Вероятно защото преди всичко иска да изяде мунициите.

Звънецът иззвънява току зад гърба на Елса и тя така се стряска, че изстрелва към ворша залп мляко, но без бисквити, за негово безкрайно огорчение.

– Извинявай – измърморва Елса смутено, докато воршът, мокър и с крайна лактозна непоносимост, се отмества встрани от дулото.

За миг Елса си помисля, че на вратата звъни кошмар. Но се оказва просто Джордж. Той се усмихва, щом Елса отваря вратата. Тя не се усмихва. Той изглежда натъжен. Елса не я интересува.

– Ще сляза долу да взема още столове от мазето – казва той и опитва да ѝ се усмихне така, както правят татковците в дните, когато имат особено ясно усещане, че са направени от пластмаса.

Елса свива рамене и тръшва вратата в лицето му. После се качва на гърба на ворша, поглежда през шпионката и вижда, че Джордж остава пред вратата поне още минута и продължава да изглежда натъжен. Елса го мрази заради това. Мама все ѝ казва, че Джордж просто иска тя да го харесва, защото го е грижа. Сякаш Елса не схваща това и сама. Знае, че него го е грижа, и тъкмо затова не може да го хареса. Не че си мисли, че не би могла да го хареса дори и да опита, напротив, знае, че определено би го харесала. Защото всички харесват Джордж. Това е неговата суперсила.

Но Елса знае, че ако хареса Джордж, само ще се разочарова, когато се роди Половинката и той забрави за съществуването ѝ. Така че е най-добре изобщо да не го захаресва.