Елса стои мълчаливо до Алф и мига, докато накрая я заболява главата. Алф се опитва да изглежда невъзмутимо, но Елса вижда, че погледът му броди в мрака, все едно търси нещо. Наблюдава обкръжението, също както правят Вълчето сърце и воршът. Сякаш и той е на пост. Елса се вглежда в него и опитва да го напасне в живота на баба като парче от пъзел. Не помни баба някога да е говорила кой знае колко за него, освен когато казваше, че „този господин не знае как да си вдига стъпалата, като ходи“ и затова подметките на обувките му били изтъркани.

– Колко добре познаваше баба? – пита Елса.

Коженото яке изскърцва.

– Колко пък да съм я познавал. Просто бяхме съседи, по дяволите – отговаря Алф уклончиво.

– Какво тогава имаше предвид, когато ме взе с таксито? Каза, че баба никога не би ти простила, ако ме беше оставил там – казва Елса подозрително.

Чува се ново изскърцване.

– Нищо нямах предвид, да го... Просто се случи да съм наблизо... да го...

Гласът му звучи объркано. Елса кима с престорено разбиране и вижда, че Алф изобщо не го оценява.

– Тогава защо си тук сега? – пита тя закачливо.

– К’во?

Елса свива рамене.

– Защо ме последва навън? Сега не трябва ли да караш такси или нещо такова?

– Не сте единствените, които имат шиб... Не само ти и онова... там имате право да се разхождате – изръмжава Алф и посочва към ворша с върха на обувката си.

– Sure, sure – кима Елса преиграно.

Коженото яке на Алф изскърцва по-шумно.

– Не мога да оставя тебе и песа да тичате наоколо сами през нощта. Баба ти щеше да ми види шиб...

Той се спира. Изръмжава. Въздъхва.

– Баба ти никога нямаше да ми прости, ако нещо ти се бе случило.

Като че ли веднага се разкайва, че го е признал. Затова Елса не казва нищо. Просто кима повторно. Опитва да се въздържи да не зададе въпроса, който иска да зададе. Не ѝ се получава много добре.

– Имал ли си вземане-даване с баба? – пита тя след, както ѝ се струва, повече време, отколкото би издържал който и да е разумен човек, макар че всъщност е минала по-скоро половин минута или някъде там.

Алф я поглежда така, сякаш го е уцелила в лицето с жълта снежна топка.

– Не си ли твърде малка да знаеш какво означава това?

– Има цял куп неща, които съм твърде малка да знам, но все пак ги знам. Бива ме да научавам разни неща – отговаря Елса.

Алф изръмжава нещо, но не отговаря. Елса се прокашля и продължава:

– Веднъж, когато бях малка, мама тръгна да ми разказва какво работи, защото бях питала татко, а той не можа да ми обясни, понеже и той не схващаше съвсем. Тогава мама каза, че се занимава с икономика. А пък аз я питах: „К’во?“. А тя каза: „Отговарям за парите на болницата – колко са, откъде идват и къде отиват“. А аз заявих: „Значи като да имаш бизнес? Занимаваш се с вземане и даване на пари?“. И тя отговори: „Нещо такова, да“. А пък аз казах, че това въобще не е трудно за разбиране и ако татко не може да схване, проблемът е в него. После пък се запознах с един мъж, който се казва Мике и работи с мама в болницата, а веднъж след това бяхме на парти и някой попита мама с какво се занимава и аз казах: „Мама има вземане-даване с Мике в болницата, но татко не схваща!“.

Алф покрива изтормозено ухото си с ръка, сякаш опитва да го изчисти. Елса се прокашля малко несигурно и млъква.

– Стана малко сложно – промърморва тя една идея по-овладяно.

Алф поглежда часовника си. Елса повишава глас:

– Но после гледах един сериал, където двама имаха вземане-даване. Така че сега разбирам какво значи! И си помислих, че с баба сте имали, сещаш се, такива отношения!

Алф кима облекчено, все едно се надява, че сега Елса ще спре да говори, но тя си поема дълбоко дъх и веднага пак пита:

– Значи имахте или нямахте?

– Песът няма ли да приключи скоро? Някои от нас трябва да ходят на работа – отговаря Алф отчаяно, макар това всъщност да не е никакъв отговор, и се обръща към храстите.

Елса го поглежда замислено.

– Просто си помислих, че ти си неин тип. Защото си малко по-млад от нея, но все пак си, таковата, стар. А тя все флиртуваше с полицаи на твоята възраст. Такива, които бяха стари за полицаи, но въпреки това все още бяха полицаи. Не че ти си полицай. Но също си стар, но не... твърде стар. Схващаш ли?

Алф като че ли не схваща. И като че ли получава пристъп на мигрена.

– Май трябва да се замислиш над диетата си, да знаеш – промърморва той на ворша и размахва ръка във въздуха, когато той излиза от храстите.

Воршът изглежда оскърбен по онзи начин, по който може да изглежда само един ворш, който обича сладки, но е принуден да живее само с един жалък буркан на ден.

Алф се обръща и тръгва към блока, далеч от всички въпроси на Елса. Тримата влизат вътре, вървейки в редица. Елса е по средата. Не са голяма армия, но все пак са армия, мисли си тя и вече не се страхува чак толкова от тъмното. Когато се разделят между вратата на гаража и вратата на мазето, Елса подритва пода с обувка и пита Алф:

– Каква музика слушаше в колата, когато ме прибра? Опера ли беше?

– Триста дяволи, още въпроси – изръмжава Алф.

– Просто се чудех! Извинявай, че попитах! – изсъсква Елса наранено.

Алф спира до вратата и изпъшква.

– Оф, по дя... да. Беше шибана опера.

– На какъв език пееха?

– Италиански.

– Ти знаеш ли италиански?

– Да.

– Истински италиански?

– Колко други вида италиански има? – чуди се Алф.

– Искам да кажа, говориш ли италиански, в смисъл изцяло? В смисъл, таковата, свободно? – пита Елса.

Алф поглежда часовника си. Коженото яке изскърцва. Той посочва ворша, защото иска да смени темата.

– Трябва да му намериш ново скривалище, казвам ти. Тук хората ще го открият рано или късно!

– Знаеш ли италиански, или не? – пита Елса, защото въобще не иска да сменя темата.

– Знам достатъчно, че да разбирам опера. Имаш ли още шиб... още въпроси?

– Значи знаеш оперен италиански? – обобщава Елса насърчително.

– Ама че дрънкало – отвръща той.

– За какво става дума в операта, която слушахме? – упорства тя.

Алф отваря вратата на гаража.

– За любов. Във всички шибани опери става дума за любов.

Произнася думата „любов“ малко както човек произнася думи като „бяла техника“ или „винт за дърво“.

– ВЛЮБЕН ЛИ БЕШЕ В БАБА? – виква Елса след него, но той вече е треснал вратата след себе си.

Елса стои и се хили. Почти е сигурна, че воршът прави същото. Много по-трудно е да те е страх от тъмното и от сенките, когато се хилиш.

– Мисля, че Алф вече ни е приятел – прошепва тя.

Воршът май е съгласен.

– Много е кисел, но мисля, че е мил. Не каза на никого, че ти си тук, а и ни прави компания в мрака. Това са доста добри качества за един приятел, струва ми се.

Воршът май е съгласен и с това.

– Мисля, че ще имаме нужда от всички възможни приятели. Защото баба не ми каза какво се случва в тази приказка.

Воршът я побутва с нос.

– Липсва ми Вълчето сърце – прошепва Елса, заровила лице в козината му.

Воршът като че ли отново се съгласява.

Макар и доста неохотно.

20

Магазин за дрехи

Днес е денят. И започва с най-отвратителната нощ.

Елса се събужда със зейнала уста, но писъкът изпълва главата ѝ, вместо стаята. Тя крещи мълчаливо, плаче без сълзи, протяга ръка да отметне завивките, но те вече са на пода. Излиза от стаята. Мирише на яйца. Джордж ѝ се усмихва предпазливо откъм кухнята. Елса не отвръща на усмивката. Джордж изглежда натъжен. Тя не му обръща внимание. Както винаги.

Взима си толкова горещ душ, че има чувството, че кожата ѝ ще се обели като кора на мандарина. Излиза от банята. Мама е излязла навън още преди няколко часа. Ще се погрижи за всичко, защо тя така прави. Погрижва се за всичко. Защото днес е денят.