– Мисля, че има нужда от помощ – казва Елса умолително.

– Трудно е да помогнеш на някого, който не иска да си помогне сам – прошепва жената.

– Този, който иска да си помогне сам, може би не е онзи, който има нужда от чужда помощ – възразява Елса.

Жената кима, без да отговори.

– Ще тръгвам – казва повторно тя.

Елса иска да я спре, но тя вече е преполовила разстоянието до долния етаж. Малко преди да се отдалечи твърде много, Елса се навежда през перилата, събира смелост и извиква след нея:

– Намери ли ги? Намери ли синовете си на площада?

Жената спира. Хваща се здраво за парапета.

– Да.

Елса прехапва устни.

– Вярваш ли в живота след смъртта?

Жената поглежда нагоре към нея.

– Това е труден въпрос.

– Имам предвид, сещаш се, вярваш ли в Бог? – пита Елса.

– Понякога е трудно да вярваш в Бог – отвръща жената.

– Понеже се чудиш защо Бог не е спрял цунамито ли?

Жената затваря очи.

– Понеже се чудя защо има цунамита.

Елса кима.

– Това се нарича теодорея. Пише го в Уикипедия.

– Искаш да кажеш теодицея? – поправя я жената.

– Нали това казах! – сопва се Елса.

Жената кима, сякаш Елса наистина е казала това, макар изобщо да не беше така.

 – Хората казват, че „вярата мести планини“ – продължава Елса, без да знае защо.

Може би защото не иска още веднъж да изпусне жената от поглед, без да ѝ е задала въпроса, който наистина иска да зададе.

– Чувала съм – отговаря жената.

Елса клати глава.

– Но това всъщност не е вярно! Изразът идва от Миамас, от една великанка, която се казвала Вяра. Била адски силна. Но това е адски дълга история и няма време да я разказвам сега!

Жената кима с разбиране. Елса все пак продължава.

– Казвала се Вяра и можела да мести планини! Защото била великан! А великаните са адски силни!

Елса млъква и свива устни замислено.

– Добре де, май не е ЧАК толкова дълга история...

Жената като че търси повод да изчезне надолу по стълбите. Елса рязко си поема дъх.

– Всички казват, че сега баба ми липсва, но с времето щяло да ми мине. Аз обаче не съм много сигурна!

Жената отново поглежда нагоре. Със загрижения поглед.

– Защо не?

– На теб не ти е минало.

Жената свежда леко поглед.

– Може би е различно.

– Как така?

– Баба ти беше стара.

– Не и за мен. Аз я познавах само от седем години.

Жената не отговаря. Елса търка ръце една в друга, подобно на Вълчето сърце.

– Почти осем – поправя се тя.

Тогава жената кима и прошепва:

– Да. Почти... почти осем.

– Трябва да дойдеш днес! – виква Елса след нея, но жената вече е изчезнала.

Елса чува вратата на апартамента ѝ да се затваря, след което настава тишина, чак докато гласът на татко се разнася откъм входната врата.

Елса се стяга, избърсва сълзите и кара ворша да се скрие обратно в гардероба, подкупвайки го с половината от мунициите за мляръжието. После затваря външната врата, без да заключи, затичва се надолу по стълбите и малко по-късно лежи тихо в Ауди, свалила седалката, колкото се може по-назад, и гледа през стъкления покрив.

Облачните животни летят ниско. Татко е облечен с костюм и също мълчи. Странно е, защото той почти никога не носи костюм. Но днес е денят.

– Татко, вярваш ли в Бог? – пита Елса по онзи начин, който винаги го връхлита изневиделица, като балон с вода, хвърлен от балкон.

Елса знае това, защото баба обичаше балони с вода и татко се научи никога да не минава право под балкона ѝ.

– Не знам – отвръща той.

Елса го мрази, задето няма отговор, но го обича, задето не лъже. Ауди спира пред висока черна порта от стомана. Те остават в колата и чакат.

– Приличам ли на баба? – казва Елса, без да откъсва поглед от небето.

– На външен вид ли? – пита татко колебливо.

– Не бе, в смисъл, като ч-о-в-е-к! – въздъхва Елса, както въздъхват почти осемгодишните на бащите си.

Татко като че опитва да се пребори с колебанието си, както правят бащите на почти осемгодишни дъщери. Изглежда все едно Елса току-що го е помолила да ѝ обясни откъде идват бебетата. Отново.

– Трябва да спреш да казваш „в смисъл“ толкова често. Само хората с ограничен речни... – тръгва да казва той вместо това, защото не може да се въздържи.

Такъв си е. Татко е от хората, които смятат, че е много важно да се казва „какво“, а не „к’во“.

– По дяволите речниковия запас! – отсича Елса много по-бурно, отколкото възнамерява, защото днес не е в настроение за неговите поправки.

Иначе това си е тяхна традиция, да се поправят. Единствената им традиция. Татко има буркан, в който Елса слага трудните думи, които научава. Думи като „кондензиран“, „претенциозен“ и „буритопродавач“. Всеки път, когато бурканът се напълни, Елса получава като награда ваучер за книга, която да свали на айпада си. С буркана за думи си е купила цялата поредица за Хари Потър, макар да знае, че татко гледа на Хари Потър с голямо подозрение, защото не разбира нещата, които не са във висша степен реални.

– Извинявай – промърморва Елса.

Татко потъва в седалката. Надпреварват се кой ще се засрами повече. После той казва, вече малко по-уверено:

– Да. Много приличаш на баба си. Взела си най-хубавите качества от нея и от майка си.

Елса не отговаря, защото не знае дали това е отговорът, който искаше да получи. Татко също не казва нищо, защото не е сигурен дали това е отговорът, който трябваше да даде. Елса иска да му каже, че иска по-често да живее при него. Че всеки втори уикенд вече не е достатъчно. Иска да му изкрещи, че когато Половинката се роди и стане нормално дете, Джордж и мама вече няма да искат Елса вкъщи, защото всички родители искат децата им да са нормални, а не различни. А Половинката ще стои до Елса и ще им напомня за разликата между тях. Иска да изкрещи, че баба не беше права и различното невинаги е по-добро, защото то е мутация, а почти никой в „Х-Мен“ няма семейство.

Иска да изкрещи всичко това накуп. Но не казва нищо. Защото знае, че татко няма да разбере. И знае, че той не иска Елса да живее по-често при него и Лисет, защото Лисет си има свои деца. Неразлични деца.

Татко мълчи и изглежда като човек, който не иска да носи костюм. Но тъкмо преди Елса да отвори вратата на Ауди и да скочи навън, той се обръща колебливо към нея и казва тихо:

– ...но има моменти, когато вътрешно се надявам да не си взела ВСИЧКИТЕ си най-добри качества от баба си и майка си, Елса.

Тогава Елса стиска здраво очи, обляга чело на рамото му, мушва пръсти в джоба на якето си и завърта капачката на червения маркер, който той ѝ подари, когато беше малка, за да може да поправя грешките по табелите, и който все още е най-хубавият подарък от него. И от когото и да е.

– От теб съм взела думите – прошепва тя.

Той опитва да измига гордостта от очите си. Елса вижда това. И иска да му каже, че в петък го излъга. Че тя прати есемеса от телефона на мама, в който пишеше, че няма нужда да я взима от училище. Но не иска да го разочарова, затова замълчава. Защото човек почти никога не разочарова другите, ако си мълчи. Всички почти осемгодишни знаят това.

Татко я целува по косата. Тя вдига глава и се преструва, че просто между другото казва:

– С Лисет ще имате ли още деца?

– Не ми се вярва – отговоря татко тъжно, но уверено.

– Защо не?

– Вече имаме толкова деца, отколкото имаме нужда.

Звучи сякаш се въздържа да каже „повече, отколкото имаме нужда“. Или поне така ѝ се струва на Елса.

– Заради мен ли не искаш да имаш повече деца? – пита тя и се надява, че ще той ще каже не.

– Да – казва той.

– Защото съм различна? – прошепва тя.

Татко не казва нищо, а и тя не изчаква отговора. Но тъкмо когато се готви да затръшне вратата на Ауди, той се протяга и улавя върховете на пръстите ѝ. Погледите им се срещат. Татко, изглежда, се колебае, както прави винаги. Но после прошепва: