Ръцете на Чудовището започват да се движат по-бързо. Гърдите му се издуват и свиват. Качулата се отмества само няколко сантиметра надолу. После безкрайно бавно помръдва обратно нагоре.

След това настава тишина.

Елса кима и се заглежда в скута си, а вътре в нея се надига безразсъден гняв.

– Баба също беше нечия майка! Не помислихте ли за това, а?

Чудовището не отговаря.

– Няма нужда да ме пазиш! – отсича Елса и почва да дълбае още мръсни думи в дървото.

Двамата мълчат най-малко едно или две завинагита.

– Не пазач – изръмжава най-накрая Чудовището.

За миг черните му очи се показват от мрака.

– Не пазач. Приятел.

После отново изчезва под качулката. Елса забива поглед в пода и заравя пети в мокета, който покрива целия коридор. От него се вдига още прах.

– Благодаря – прошепва тя кисело.

Качулката не помръдва. Елса спира да вдига прах. Поема бързо въздух и повтаря:

– Благодаря.

Но този път го казва на тайния език.

Чудовището не казва нищо, но вече не трие ръцете си една в друга толкова здраво и бързо. Елса забелязва това. Туморът бавно спада.

– Не обичаш да говориш кой знае колко, а? – пита тя на тайния език.

– Не говорил отдавна – отвръща Чудовището на обикновения.

– Имаш предвид, че отдавна не си говорил на обикновения език? – пита тя също на обикновения.

– Не говорил дълго, на никакъв език – отговаря той на тайния.

Елса кима замислено.

– И значи не обичаш да говориш много, а? – пита тя на тайния.

– А ти обичаш да говориш през цялото време – отговаря Чудовището.

За първи път на Елса ѝ се струва, че той се усмихва. Или поне почти.

– Тушѐ – признава Елса.

На обикновения език. Защото не знае как е „тушѐ“ на тайния.

След това тя и Вълчето сърце мълчат.

Елса не знае колко дълго чакат, но остават много след като тя всъщност е решила да се откажат. Чакат чак докато се чува леко изпиукване и вратата на асансьора се отваря, а отвътре излиза жената с черната пола.

Тя тръгва право към вратата с името от плика. Върви с такива крачки, каквито хората използват, когато вървят към врата, която е била много непослушна. Но спира на място, с едната пета отлепена от земята. Стои така и зяпа грамадния брадат мъж и малкото момиче, което изглежда все едно може да се побере в дланта му.

Момичето също я зяпа. Жената с черната пола държи пред себе си малка пластмасова кутия със салата. Кутията трепери. Жената изглежда все едно обмисля да се обърне и да избяга, прилагайки логиката на малките деца, които си мислят, че като затворят очи, другите също не ги виждат. Но вместо това остава на няколко метра от тях, вкопчила се с две ръце в кутията като в ръб на скала.

Елса става от стола. Вълчето сърце отстъпва назад. Ако Елса бе погледнала към него, щеше да види, че той е изпълнен с чувство, което никога преди не е виждала у него. Такъв страх, какъвто никой в Страната-на-Почти-Будните не би повярвал, че Вълчето сърце може да изпитва. Но Елса не го поглежда, погледът ѝ е вперен в жената с черната пола.

– Мисля, че имам писмо за теб – успява да каже накрая, като първо си поема дъх така, сякаш ще се гмурка от високия трамплин.

Жената с черната пола стои неподвижно, а кокалчетата на ръцете ѝ са побелели. Елса ѝ подава настоятелно плика.

– От баба ми е. Мисля, че праща поздрави и се извинява за нещо.

Жената взима плика. Елса не е сигурна къде да си дене ръцете и затова ги пъха в джобовете, както се прави с две големи, лепкави, розови дъвки, когато наоколо няма кошче. Не знае какво прави жената с черната пола тук, но се досеща, че баба неслучайно я е пратила да занесе писмото чак на този адрес. Защото в Миамас няма случайности. В приказките няма съвпадения. Всичко се случва така, както е замислено.

– Не пише твоето име на плика, знам, защото името ти го пише на пощенската кутия във входа ни, но писмото трябва да е за теб, защото иначе това би било съвпадение, а в приказките няма съвпадения! – информира я Елса скорострелно и изпъва гръб, защото рицарите в приказките винаги изпъват гърбове.

Днес жената с черната пола мирише на ментов бонбон, не на вино. Тя внимателно вади писмото от плика. Устните ѝ се свиват навътре. Писмото трепери.

– Аз... аз се казвах така, преди много време. Когато се преместих в блока ви, си върнах моминското име, но се казвах така, когато... когато срещнах баба ви.

– След вълната – казва Елса, не като въпрос.

Устните на жената изчезват напълно.

– Аз... мислех да си сменя името и тук в офиса. Но, ами, да. Не знам. Така и... така и не стана.

Писмото затреперва още по-силно.

– Какво пише? – пита Елса, защото така прави човек, ако е почти на осем и започва да си мисли, че би било доста грубо да не разбере какво пише в писмото само защото е бил твърде глупав и не го е прочел скришно, докато още е имал шанс.

Сега съжалява за това.

Лицето на жената с черната пола прави всичко както трябва, за да заплаче, но като че в тялото ѝ вече не са останали сълзи.

– Баба ти казва „извинявай“ – отговаря тя бавно.

– За какво? – пита веднага Елса.

– За това че... те е изпратила тук – казва жената с черната пола.

Елса мисли да я поправи, като посочи Вълчето сърце и каже „изпрати н-и тук!“. Но щом вдига поглед, вижда, че него вече го няма. Елса не е чула асансьора да изпиуква, нито вратата във входа да се затваря, той просто е изчезнал. „Като пръдня през отворен прозорец“, както казваше баба, когато търсеше нещо, което не е там, където го е оставила.

Жената с черната пола тръгва към вратата с табелката, на която пише „Лег. психолог“, последвано от някогашното ѝ име. Пъха ключа в ключалката и с кратък жест подканва Елса да влезе, въпреки че си личи, че Елса всъщност изобщо не иска да влиза. Щом вижда, че Елса все още търси едрия си приятел с поглед, жената с черната пола прошепва печално:

– Имах друг офис, когато баба ти го доведе за последно при мен. Затова се изненада, като ме видя. Никога не би дошъл с теб, ако знаеше, че това е моят адрес. Той се... страхува от мен.

17

Канелена кифла

В приказката от Страната-на-Почти-Будните едно момиче от Миамас вдигнало проклятието и освободило морския ангел. Но баба така и не ѝ разказа как.

Елса седи пред бюрото на жената с черната пола. Предполага, че столът е за посетители. Но когато седна на него, я обгърна такъв облак прах, че все едно се беше спънала в машина за дим по време на магическо представление. Ако се съди по това, въпросните посетители едва ли са много. Жената се е настанила от другата страна на бюрото, но явно не ѝ е особено удобно. Препрочита писмото от баба отново и отново и е почти сигурна, че от известно време насам тя просто се преструва, за да отложи разговора. Жената с черната пола сякаш на мига съжали, че покани Елса вътре. Малко като в телевизионните сериали, където хора канят някой вампир да прекрачи прага им, след което осъзнават, че това е вампир, и си казват „мамка му“ точно преди да ги захапе. Или поне Елса си мисли, че това си казват хората в такава ситуация. Именно така изглежда жената срещу нея. Всички стени на офиса са покрити с лавици. Елса никога не е виждала толкова много книги извън библиотека. Чуди се дали жената с черната пола никога не е чувала за айпад.

После мислите ѝ се насочват обратно към баба и Страната-на-Почти-Будните. Защото ако тази жена наистина е морският ангел, то това е третото същество от Страната-на-Почти-Будните, след Вълчето сърце и ворша, което живее във входа им. Елса не знае дали това означава, че баба е взела всичките си истории от истинския свят и ги е пренесла в Миамас, или историите от Миамас са станали толкова реални, че съществата са се пренесли в истинския свят. Но Страната-на-Почти-Будните и входът на блока очевидно са свързани.