Мобилният на мама вибрира в ръката на Елса. На дисплея се появява името на татко. Отдолу пише: „Разбирам“. Елса изтрива съобщението, както и есемеса, който тя му прати. Остава на паркинга и започва да брои назад от двайсет до нула. Щом стига до седем, Киа се задава със свистящи гуми. Мама спира на паркинга и задъхано сваля страничния прозорец. Елса ѝ подава телефона. Мама мърмори, че е „изкуфяла покрай бременността“. Елса я целува по бузата. Мама размахва ръка пред гърлото си и пита дали Елса е виждала шала ѝ.

– В десния джоб на платото ти – казва Елса.

Мама вади шала оттам. Придърпва Елса към себе си и я целува силно по челото. Елса замижава.

– Нещо е изгубено само ако дъщеря ти не може да го намери – прошепва тя в ухото на мама.

– Ще бъдеш фантастична кака – прошепва мама обратно.

Елса не отговоря. Просто стои и маха след Киа. Не отговоря, за да не разбере мама, че Елса не желае да става кака. Не иска да се знае, че тя е ужасен човек, който мрази собствения си полубрат или полусестра, само защото всички ще обичат Половинката повече, отколкото обичат нея. И не иска да се знае, че я е страх, че всички ще я оставят.

Обръща се и поглежда към училищния двор. Все още никой не я е видял. Пъха ръка в раницата и вади писмото, което намери в Рено. Не разпознава адреса, а на баба хич не можеше се разчита да ти даде указания. Елса дори не е сигурна дали адресът действително съществува, защото когато упътваше някого, баба често ползваше ориентири, които вече ги няма. „Точно където живееха ония идиоти с вълнистите папагали, малко след старата тенис зала, където едно време се намираше гумената фабрика или каквото там беше.“ Когато хората не разбираха какво точно означава това, тя така се ядосваше, че трябваше да изпуши две цигари толкова скоро една след друга, че палеше втората направо от първата. А щом някой ѝ кажеше, че не може да пуши вътре в стаята, тя съвсем се разбесняваше и започваше да упътва единствено със средния си пръст.

В действителност, на Елса ѝ се искаше да накъса писмото на десет хиляди парченца и да остави вятъра да ги разпръсне. Така реши вчера. Защото беше ядосана на баба. Но сега, когато мама ѝ разказа цялата история и Елса видя всичкото съкрушение в очите ѝ, тя реши да не къса писмото. Вместо това смята да го достави, не само това, но и всички други, които баба ѝ е оставила. Смята да достави всичките писма и ловът на съкровища да се превърне в грандиозно приключение и удивителна приказка, точно както планираше баба. Но Елса няма да го направи заради нея.

Най-напред ще ѝ трябва компютър.

Отново поглежда към двора. И тъкмо когато удря звънецът и всички се обръщат с гръб към улицата, Елса се затичва покрай оградата и се качва на автобуса. Слиза една спирка по-рано от обикновено, изтичва в хранителния магазин и се насочва право към щанда със захарните изделия. Десет минути по-късно се промъква в мазето у дома и заравя лице в козината на ворша. Това е новото ѝ най-любимо място.

– Нося сладолед в раницата – казва тя, когато най-накрая надига глава.

Воршът заинтригувано протяга нос напред.

– Това е Ню Йорк супер фъдж чънк на „Бен&Джерис“, любимият ми – разяснява Елса.

Докато стигне до края на изречението, воршът вече е преполовил сладоледа. Тя го гали зад ушите.

– Отивам само да намеря компютър, ти стой тук и... знаеш... опитай се да не биеш на очи толкова много!

Воршът я поглежда като много голям ворш, който току-що е бил помолен да се държи като значително по-малък ворш.

Елса си обещава да му измисли по-добро скривалище. Скоро. Втурва се нагоре по-стълбите. Проверява внимателно да не би Брит-Мари да дебне някъде наоколо и щом се уверява, че я няма, звъни на вратата на Чудовището. Той не отваря. Елса звъни отново. Тишина. Тя въздъхва, вдига капака на отвора за пощата и наднича вътре. Всички светлини вътре са изключени, но Елса знае, че той е там.

– Знам, че си там! – вика тя.

Никой не отговаря. Елса си поема дълбоко дъх.

– Ако не отвориш, ще се изкихам право в отвора! И съм мега настин... – започва тя заплашително, но я прекъсва изсъскване зад гърба ѝ, каквото може да се чуе, когато някой опитва да накара котка да скочи от маса.

Елса се завъртa. Чудовището се показва от сенките. Елса за нищо на света не може да проумее как толкова голям човек може да става невидим толкова лесно. Той така търка ръцете си една в друга, че кожата около кокалчетата му се зачервява.

– Не киха, не киха! – увещава я той разтревожено.

Елса вдига очи толкова високо, че се чувства сякаш роговиците ѝ се удрят в малкия ѝ мозък. Знае това, защото е чела за анатомия на мозъка в Уикипедия.

– Боже господи, да не мислиш, че съм луда? Дори не съм настинала!

Чудовището стои настрана, продължава да търка ръцете си и съвсем не изглежда убеден. Елса разперва ръце към вратата на апартамента му.

– Защо се спотайваш на стълбите, вместо да стоиш вътре?

Чудовището изчезва под качулката си. Подава се единствено черната му брада.

– Пазя.

– Чувал ли си за онзи, който реагирал малко пресилено, а? – пита Елса.

Чудовището не отговаря. Тя свива рамене.

– Трябва да ползвам компютъра ти. Джордж може би си е вкъщи, а не мога да сърфирам от телефона си, защото дисплеят ми се скапа, откакто му се случи инцидент, свързан с фанта, тостер и баба. Нали.

Качулката около главата на Чудовището бавно се завърта наляво-надясно.

– Няма компютър.

– Уф! Трябва ми само за да проверя адреса! – възкликва Елса и размахва писмото на баба.

Чудовището пак поклаща глава. Елса изстенва.

– Тогава поне ми дай паролата за уай-фая си, за да свържа айпада си! – изстрелва тя и вдига очи толкова високо, че се чувства сякаш зениците ѝ се разместват по пътя.

Чудовището клати глава. Елса изстенва толкова силно, че чак се разтреперва.

– Виж, нямам 3G на айпада, защото татко го купи, а мама се разсърди, защото не иска да имам толкова скъпи вещи, а и не харесва „Епъл“, така че това беше един вид компромис! Сложно е, о’кей? Просто трябва да ползвам уай-фая ти за малко! Боже!

– Няма компютър – повтаря Чудовището.

– Няма... компютър? – повтаря Елса невярващо.

Чудовището клати глава.

– Ти нямаш компютър? – избухва Елса.

Качулката се мести от ляво надясно. На Елса ѝ се струва, че той я занася.

– Как може човек да няма КОМПЮТЪР?

Чудовището вади малка запечатана найлонова торбичка от някой от джобовете на якето си, а от торбичката вади малка бутилка алкогел. Изсипва внимателно част от съдържанието в дланите си и започва да го втрива в кожата си.

– Няма нужда от компютър – изръмжава той.

Елса изпитва внезапна нужда да разтрие слепоочията си.

– Брей, колко странно, че хората те имат за откачалка, боже господи!

Той не отговаря. Елса си поема дъх раздразнено и оглежда стълбището. Джордж може все още да е вкъщи и тя не може да се прибере, защото той ще я пита защо не е на училище. Не може да отиде и при Мод и Ленарт, защото те са твърде мили да лъжат и ако мама ги пита дали са виждали Елса, те ще ѝ кажат всичко. Момчето със синдром и майка му не са си вкъщи през деня. А за Брит-Мари и дума не може да става.

Това, за жалост, не оставя изобилие от възможности. Така че Елса се стяга и опитва да си втълпи, че един рицар на Миамас никога не би се изплашил от лов на съкровища, дори и той да е труден. След това тръгва нагоре по стълбите.

Алф отваря след седмото позвъняване. Апартаментът му мирише на стърготини. Облечен е с жалко подобие на халат, а малкото косми, останали по главата му, приличат на последните разнебитени сгради, оцелели след ураган. В ръка държи голяма бяла чаша, на която пише „Ювентус“. От нея се носи миризма на много силно кафе, както го обичаше баба. „Ако пиеш от кафето на Алф, трябва да станеш и цял следобед да караш кола“, казваше тя, а Елса не знаеше какво точно има предвид, но разбираше какво казва. Или поне така си мисли.