– Можем ли да помогнем? – повтаря той приятелски.

Изглежда много млад. Като че работи в полицията само за лятото. Въпреки че е зима.

– Той не спираше да бибитка! – казва Елса в своя защита.

Летният полицай поглежда към сребристата кола. Мъжът вътре е крайно зает с това да не среща погледа на летния полицай. Елса се обръща към Киа и всъщност не иска да го казва, по-скоро като че думите сами се изплъзват от устата ѝ.

– Майка ми ще ражда, а и денят започна тежко...

Незабавно усеща ръката на летния полицай обратно върху рамото си.

– Майка ти ще ражда? – виква той.

– Ами, не точ... – започва Елса.

Но, разбира се, вече е късно.

Полицаят се втурва към Киа. Мама тъкмо е успяла да излезе наполовина от колата и тръгва към тях с ръка върху Половинката.

– Можеш ли да караш? – крещи полицаят толкова силно, че Елса запушва раздразнено уши и демонстративно се премества от другата страна на Киа.

Мама изглежда сащисана.

– А? Тоест, к’во? Естествено, че мога да карам. Или, в смисъл? Има ли някакъв проб...

– Ще карам отпред! – изревава полицаят, без да я изслуша.

Бързо вкарва мама в Киа и се втурва обратно към полицейския автомобил. Мама се тръшва на седалката. Поглежда Елса. Елса рови в жабката и търси причина да не отговаря на погледа ѝ.

– Какво... се случи току-що? – пита мама.

Сирената на полицейската кола прогърмява покрай тях. Летният полицай им маха трескаво да карат след него.

– Мисля, че иска да караме след него – промърморва Елса, без да вдига поглед.

Колите пред тях отбиват встрани. Задръстването се разделя на две като бананова кора.

– Какво... става... сега? – прошепва мама, докато Киа внимателно тръгва на пръсти след полицейската кола.

– Може да се каже, че стана малко като във фейсбук статус – прокашля се Елса.

– Къде сме тръгнали? – пита мама, като същевременно се опитва да моли за извинение всички коли, които подминава.

– Казва се „накъде“ – измърморва Елса, защото не успява да се сдържи.

– Къде. Сме. Тръгнали. Елса? – артикулира мама по начин, който, ако Елса трябва да бъде честна, всъщност звучи леко обвинително.

– Ами, към болницата, предполагам, защото той си мисли, че ще раждаш – смотолевя Елса на жабката.

– Ще раждам... – констатира мама мрачно, докато навигира покрай всички коли, които се хвърлят встрани от сирените на летния полицай.

– Ммм – казва Елса.

– Защо си му казала, че бебето се ражда?

– Не съм! Но никой никога не ме слуша! – сопва се Елса обидено.

– Аха! И какво според теб да правя сега? – сопва ѝ се мама в отговор и може би не звучи чак толкова овладяно.

– Ами, вече караме след него адски дълго и той сигурно доста ще се ядоса, ако разбере, че всъщност няма да раждаш сега – отбелязва Елса поучително.

– МИСЛИШ ЛИ!? – изревава мама нито поучително, нито овладяно.

Елса избира да не се впуска в дискусия дали въпросът на мама е саркастичен, или ироничен.

Спират пред входа за спешни случаи и мама сякаш наистина смята да слезе от колата и да си признае всичко пред летния полицай. Наистина така изглежда. И наистина се опитва да го направи. Но той я избутва обратно в колата и ѝ виква, че ще доведе помощ. След това се втурва, крещейки, към входа. Отстрани изглежда като човек, който е разлял врящ шоколад върху ръцете си. Мама гледа нещастно след него. Това е нейната болница. Тя е шефът тук.

– Доста ще ми е трудно да обясня това на персонала – измърморва тя и обляга отчаяно чело на волана.

– Може да кажеш, че е било някакъв вид тренировка? – предлага Елса.

Мама не отговаря. Елса отново се прокашля.

– Баба би сметнала, че ситуацията е забавна.

Мама се усмихва слабо и се обръща към Елса, този път облягайки ухо на волана. Двете дълго се гледат.

– Да, би сметнала проклетата ситуация за забавна – съгласява се мама.

– Не ругай – казва Елса.

– Ти ругаеш през цялото време!

– Аз не съм ничия майка.

Мама пак се усмихва.

– Тушѐ.

Елса отваря и затваря жабката няколко пъти. Поглежда нагоре към фасадата на болницата. Зад един от прозорците се намира стаята, където Елса спа в едно легло с баба онази нощ, когато баба отиде в Миамас за последен път. Струва ѝ се, че оттогава е минала цяла вечност. И от цяла вечност тя самата не успява да отиде в Миамас.

– Каква беше работата? – пита тя, най-вече за да се разсее.

– А? – сепва се мама.

– Каза, че онова с цунамито е било последното пътуване на баба, защото е получила нова работа. Каква беше работата?

Мама докосва пръстите на Елса и прошепва:

– Баба. Получи работа като баба. Оттогава никога не е пътувала.

Елса кима бавно. Мама гали ръката ѝ. Елса отваря и затваря жабката. После поглежда нагоре, сякаш тъкмо ѝ е хрумнало нещо, но го прави най-вече за да смени темата, защото не иска да мисли за това колко е ядосана на баба в момента.

– Значи, извинявай, ама какво всъщност си мислеше онзи полицай? Че ще родиш, докато караш кола? Можеш ли изобщо да караш, ако ще раждаш?

Мама я потупва по рамото.

– Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко знаят повечето мъже за раждането на деца, миличка.

Елса кима и изсумтява:

– Мъгъли.

Мама се навежда и я целува по челото. Елса среща погледа ѝ.

– С татко влюбването ли ви се изчерпа, че се разделихте? – пита тя толкова бързо, че сама се изненадва от въпроса.

Мама се обляга назад. Прокарва пръсти през косата си и поклаща глава.

– Защо питаш?

Елса свива рамене.

– Все за нещо трябва да говорим, преди полицаят да се върне и хората да видят шефа си и да се окажеш в мега конфузна ситуация...

Мама отново придобива нещастно изражение. Елса подръпва уплътнението. Осъзнава, че явно е било твърде рано да се шегува с това.

– Хората се женят, защото се влюбват, така че сигурно се разделят, защото им е свършило влюбването – казва тя тихо.

– Това в училище ли го чу? – усмихва се мама.

– Моя собствена теория е.

Мама отново се засмива високо и съвсем без предупреждение. Като внезапен порой във филм. Елса се ухилва.

– На дядо и баба също ли им е свършило влюбването? – пита тя, след като мама се насмива.

Мама бърше очи.

– Те никога не са се женили, миличка.

– Защо не?

– Баба ти беше специална, Елса. Беше трудно да се живее с нея.

– Как така?

Мама масажира клепачите си.

– Трудно е за обяснение, миличка. Но по онова време жените като нея бяха нещо необичайно. Е... хората като нея като цяло са нещо необичайно. Но тогава например рядко се случваше жена да стане лекар. Още по-малко пък хирург. И академичният свят изглеждаше много различно... та...

Мама замълчава. Елса вдига вежди.

– Чувала ли си за жената, която не говорела по същество?

Мама се усмихва извинително, сякаш още отсега знае, че това, което ще каже, е глупаво.

– Мисля, че ако баба ти беше мъж, а не жена, хората по онова време щяха да я наричат „плейбой“.

– Имала е много кавалери?

– Да – казва мама предпазливо.

– И в училище има един такъв човек с много кавалери – отбелязва Елса.

– О, не намеквам, че това момиче е... – възразява мама бурно.

– Момче е – поправя я Елса.

Мама изглежда объркана. Елса свива рамене.

– Сложно е – казва тя.

Въпреки че изобщо не е сложно. Мама обаче хич не изглежда по-малко объркана.

– Дядо ти обичаше баба страшно много. Но те никога не са били... двойка. Разбираш ли?

– Разбирам – отговаря Елса, която разбира, защото има интернет.

После се протяга, хваща показалците на мама и ги стиска с длани.

– Съжалявам, че баба е била толкова скапана майка, мамо!

– Но беше фантастична баба, Елса. Ти беше вторият ѝ шанс – казва мама и гали Елса по косата, преди да продължи. – Мисля, че баба ти се оправяше толкова добре сред хаоса, защото самата тя беше хаотична. Беше направо невероятна в катастрофална обстановка. Но не знаеше как да се справя с всичко тук, с ежедневието и обикновените неща.