– Никога не съм ти се ядосвала – отговаря мама и протяга ръка към Елса, преди да прошепне: – Завиждах ти.

Чувството за вина удря Елса като кофа студена вода, която човек не очаква.

– Ето какво е имала предвид баба – констатира тя.

– С кое? – чуди се мама.

Елса изсумтява.

– Каза ми да не я мразя, ако разбера коя е била, преди да се родя. Това е имала предвид. Че ще разбера, че е била скапана майка, която е оставила собственото си дете...

Мама се обръща към нея, а очите ѝ така лъщят, че Елса може да се огледа в тях.

– Тя не ме остави. Не бива да мразиш баба си, миличка.

Елса не отговаря и мама слага ръка на бузата ѝ и прошепва:

– Дъщерите могат да се ядосват на майките си. Но тя беше добра баба, Елса. Беше най-фантастичната баба, която някой може да си представи.

Елса дръпва уплътнението непокорно.

– Но те е оставяла сама? Всички пъти, когато е заминавала, те е оставяла сама, нали? Човек не може да прави така, иначе социалните ще му вземат детето и ще го пратят в приемен дом!

Мама опитва да се усмихне.

– Това в Уикипедия ли го прочете?

Елса изсумтява.

– Чух го в училище.

Мама примигва тежко.

– Когато бях малка, имах дядо ти.

– Да, преди да умре!

– След като умря, имах съседите.

– Кои съседи? – настоява Елса да знае.

Колата отзад пак бибитка. Мама прави извинителен жест към задното стъкло и Киа потегля напред.

– Брит-Мари – каза мама накрая.

Елса спира да човърка уплътнението.

– Какво Брит-Мари?

– Тя се грижеше за мен.

Веждите на Елса се свиват в гневно V.

– Защо тогава се държи с теб като мъпетска вещица?

– Не говори така, Елса.

– Ама така е!

Мама въздъхва през носа.

– Брит-Мари невинаги беше такава. Сега просто е... самотна.

– Нали си има Кент!

Мама мигва толкова продължително, че направо затваря очи.

– Има много различни начини да бъдеш самотна, миличка.

Елса подновява човъркането на пролуката под уплътнението.

– И все пак е пълен мъпет.

Мама кима.

– Човек може да се превърне в мъпет, ако твърде дълго е сам.

Колата зад тях отново избибитква.

– Затова ли баба я няма на старите снимки вкъщи? – пита Елса.

– Хм?

– Баба я няма на снимките отпреди да се родя. Като малка си мислех, че тя е вампир, защото вампирите не излизат на снимки и могат да пушат колкото си искат, без да ги заболи гърлото. Но тя не е била вампир, нали? Просто никога не си е била вкъщи.

– Сложно е.

– Знам! Всичко е сложно, докато не ти го обяснят! Но баба винаги сменяше темата, когато я попитах за това. А като питам татко, той казва: „Ой... ой... какво ти се яде? Искаш ли сладолед? Ето сладолед!“.

Мама внезапно избухва в смях. Така се засмива, че ако имаше млечен шейк в устата, той щеше да излезе през носа ѝ и да опръска цялото табло на Киа. Елса много добре имитира баща си.

– Татко ти гледа да избягва конфликтните ситуации – кикоти се мама.

– Баба вампир ли беше, или не?

– Баба ти пътуваше по целия свят и спасяваше деца, миличка. Тя беше...

Мама като че търси правилната дума. И когато я намира, лицето ѝ грейва и тя се усмихва, този път наистина.

– Супергерой! Баба ти беше супергерой!

Елса се взира в пролуката на вратата.

– Супергероите не оставят собствените си деца.

Мама мълчи.

– Всички супергерои трябва да правят жертви, миличка – пробва се тя накрая.

Но и двете знаят, че не го мисли.

Шофьорът зад тях отново натиска клаксона. Мама вдига извинително ръка към задното стъкло. Киа изминава няколко метра. Елса осъзнава, че се надява мама да закрещи. Или да заплаче. Каквото и да е. Просто иска някаква емоционална реакция. Затова прави каквото всички почти осемгодишни биха направили в тази ситуация. Наднича под уплътнението, след което се оглежда наоколо за нещо, което в никакъв случай не е предназначено да се пъха в пролуки под уплътнения на автомобилни врати, за да го напъха точно там.

Отваря жабката. Погледът ѝ попада на пакет дъвки. Взима го и хвърля поглед към мама. После старателно натъпква една дъвка в пролуката. После още една. Елса знае, че мама я вижда. Вижда я, но не казва нищо. Този път не губи контрол. Елса мрази това.

Колата отзад бибитка. Ръката на мама моли за извинение. Киа се придвижва напред.

Елса не разбира как някой може да е толкова нетърпелив да мръдне пет метра напред, че да бибитка в задръстване. Поглежда мъжа зад тях в огледалото за обратно виждане. Той явно смята, че мама е виновна за задръстването. На Елса силно ѝ се иска мама да направи така, както когато е била бременна с нея, а именно да слезе от колата и да се разкрещи на мъжа, че това вече е прекалено, по дяволите.

Елса знае тази история от татко. Той почти никога не разказва истории, но на един Мидсомар14, по времето преди мама да стане тъжна и да почне да си ляга все по-рано вечер, а татко да остава сам в кухнята през нощта и да подрежда иконките на десктопа ѝ и да плаче, тримата празнуваха заедно. И татко изпи три бири и разказа как веднъж мама, която била в напреднала бременност, излязла от колата, отишла до един мъж със сребриста кола и го заплашила, че „ще роди тук и сега, на шибания му капак, ако избибитка още един път!“. Всички много се смяха на тази история. Без самия татко, разбира се, защото той не обича кой знае колко да се смее. Но Елса видя, че дори той смята случката за забавна. На онзи Мидсомар двамата с мама танцуваха. Това бе последният път, когато Елса ги видя да танцуват. Татко беше зрелищно некадърен в танците. Изглеждаше като твърде голям мечок, който току-що се е изправил и е установил, че лапата му е изтръпнала. На Елса това ѝ липсва. Липсва ѝ мечешката лапа. И ѝ липсва някой, който да излиза на улицата и да крещи на мъже в сребристи коли.

Мъжът в сребристата кола зад тях отново бибитка.

Горе-долу тогава Елса взема решението, което най-общо казано, кара цялата сутрин да се превърне в абсолютен фейсбук статус. Тя грабва раницата си от пода, вади най-тежката книга, която успява да намери, и щом Киа спира зад колата отпред, Елса дърпа дръжката на вратата и изскача на магистралата. Чува мама да вика след нея, но не се обръща. Просто заобикаля Киа, застава пред сребристата кола и с всички сили удря капака с книгата.

На мястото на удара остава голяма вдлъбнатина. Ръцете на Елса треперят. Мъжът в сребристата кола я зяпа, сякаш не може да повярва, че това наистина се случва. Малко като онзи път, когато Елса, мама и татко ходиха в Евродисниленд в Париж и на връщане късно вечерта Елса видя Пепеляшка да пикае в един храст и да крещи на едно момче в пиратски костюм думи на френски, които се оказаха грозни псувни, както Елса щеше да узнае по-късно.

Елса гледа втренчено мъжа. Той я зяпа като парализиран.

– Проклет мъпет! – крясва му Елса.

Той не отговаря веднага, затова Елса удря здраво капака още три пъти и посочва мъжа заплашително.

– Не схващаш ли, че майка ми е бременна? Какво си се разсвирил като скапан МЪПЕТ, а? А?

Първоначално мъжът като че смята да отвори вратата. Но после, изглежда, променя решението си. Елса вдига книгата над главата си като меч, замахва с късата страна надолу и оставя дълбока резка в лака на капака. Мъжът я наблюдава някак нерешително. После протяга ръка към страничния прозорец. Елса чува изщракване и вратите се заключват.

– МОЖЕ БИ ПРОСТО ИМАМЕ ТЕЖЪК ДЕН! Така че вземи се стегни малко, преди майка ми да дойде и да роди Половинката върху капака на ШИБАНАТА ТИ КОЛА! – изревава Елса.

За всеки случай.

Мъжът гледа в краката си.

Елса стои на магистралата между сребристата кола и Киа и диша толкова бързо, че я заболява главата. Чува мама да вика, но Елса така и така вече се връща в Киа, наистина. Не е като да е планирала случилото се. Но изведнъж усеща ръка на рамото си и чува глас, който пита:

– Имаш ли нужда от помощ?

Обръща се, а до нея стои полицай. Мирише на снус.