Чудовището се навежда с впечатляваща пъргавост и започва да търка пода с нова бяла кърпа. Когато приключва, напръсква мястото с малка бутилка почистващ препарат, от който на Елса ѝ залютява на очите, след което избърсва паркета с друга бяла кърпа. После се изправя, оставя прилежно кърпите в коша за пране и намества бутилката под прав ъгъл върху лавицата.

После дълго време гледа ворша притеснено. Воршът се е излегнал и е заел кажи-речи цялото антре. Чудовището изглежда все едно ще почне да хипервентилира. Изчезва в банята и след малко се връща с цял куп кърпи, които нарежда плътно около ворша, като много внимава да не го докосне нито веднъж. После се връща в банята и започва така здраво да търка ръцете си под кранчето, че мивката завибрира все едно в нея има звънящ мобилен телефон.

Когато излиза, Чудовището държи в ръка малка бутилка алкогел11. Елса го разпознава, защото трябваше да си маже ръцете с такъв, когато посещаваше баба към края. Тя наднича в банята през пролуката, която се открива, щом Чудовището протяга ръка. Вътре има повече бутилки алкогел, отколкото в цялата болница.

Чудовището изглежда безкрайно обезпокоено. Оставя бутилката настрани и започва да маже пръстите си с алкогела все едно са покрити с невидим слой кожа, който той се опитва да изтърка. После вдига дланите си, големи като товарни камиони, и кима твърдо към Елса.

Тя също вдига своите длани, големи по-скоро колкото тенис топки. Той сипва в тях алкогел, като явно дава всичко от себе си да не изглежда погнусен. Елса втрива набързо алкогела в кожата си и инстинктивно избърсва остатъка в крачолите си. Щом вижда това, Чудовището придобива вид сякаш е на път да се свие на кълбо и да заплаче с глас.

За да компенсира, той сипва още алкогел в собствените си длани и търка ли, търка. После вижда, че без да иска, Елса е побутнала един от ботушите, така че двата не са на една линия. Чудовището се навежда и приравнява обувките. После се маже с още алкогел.

Елса накланя глава и пита:

– Компулсивно разстройство ли имаш?

Чудовището не отговаря, а продължава да търка ръцете си, все едно се опитва да запали огън.

– Четох за това в Уикипедия – казва Елса.

Гръдният кош на Чудовището се издува от нервното му дишане. Той изчезва в банята и оттам отново се чува течаща вода.

– Татко ми има нещо като леко компулсивно разстройство! – вика Елса след него, но бързо добавя: – Само че не като теб. Ти наистина си смахнат!

Чак след като го е казала, осъзнава, че това звучи като обида. Елса изобщо нямаше това предвид. Просто не искаше да сравнява жалкото, аматьорско разстройство на татко с очевидния професионализъм на Чудовището.

Той се връща в антрето. Елса се усмихва окуражаващо. Воршът като че завърта очи, изляга се на една страна и започва да гризе раницата ѝ, защото очевидно е убеден, че вътре има бонбони „Дайм“. Чудовището изглежда сякаш мислено се опитва да се пренесе на някое по-щастливо място. И така, тримата стоят в антрето: ворш, дете и чудовище с мания за чистота и ред, което очевидно хич не се чувства добре тъкмо в компанията на деца и воршове.

Отвън полицаите тъкмо са успели да влязат в апартамента със смъртоносното бойно куче и са открили осезаемата липса на смъртоносно бойно куче. Много са оживени. Даже немската овчарка внезапно започва да лае. Може би точно заради липсата на бойно куче, разбира се.

Елса поглежда ворша. После поглежда Чудовището.

– Ти защо имаш ключ за апартамента на... това тук? – пита тя Чудовището.

Чудовището диша тежко.

– Ти остави писмо. От баба. Ключ. В плика – отговаря той накрая.

Елса накланя глава на другата страна.

– Баба каза ли ти да се грижиш за него?

Чудовището кима неохотно.

– Пишеше „защитавай замъка“.

Елса също кима. За кратко погледите им се срещат. Чудовището всъщност много прилича на човек, който просто иска всички да се приберат и да мърсят собствените си антрета. Елса поглежда ворша.

– То защо вие толкова много посред нощ? – пита тя Чудовището.

Воршът явно не се радва особено, че говорят за него в трето лице. Ако „то“ изобщо се брои за трето лице, тъй като воршът май не е много наясно с граматическите правила при местоименията. На Чудовището пък му омръзват всички тези въпроси.

– Той тъжен – казва тихо, докато гледа към ворша и бърше ръцете си една в друга, въпреки че по тях отдавна няма алкогел.

– Защо е тъжен? – пита Елса.

Чудовището гледа съсредоточено в дланите си.

– Заради баба ти.

Елса поглежда ворша. Воршът я поглежда с черните си тъжни очи. Впоследствие тя решава, че именно в този момент много, ама много го е захаресвала. Пак се обръща към Чудовището.

– Защо баба ти пращаше писма?

Той търка ръцете си още по-силно.

– Стара приятелка – чува се изпод всичката черна коса и брада пред Елса.

– Какво пишеше в писмото? – настоява да знае Елса и прави половин крачка встрани от изтривалката, но щом забелязва, че Чудовището е придобило вид на чудовище, което е на път да получи пристъп на паника, тя връща крака си обратно от уважение.

В Уикипедия има много информация за пристъпите на паника.

– Sorry – смотолевя тя.

Чудовището кима с благодарност.

– Пишеше извинявай. Просто извинявай – казва той и се скрива още по-дълбоко зад косата и брадата.

– Защо баба ми ти се извинява? – пита Елса рязко, макар и не нарочно.

Просто започва да се чувства изключена от цялата история, а Елса мрази да се чувства изключена от историите.

– Не твоя работа – казва Чудовището тихо.

– Тя беше МОЯ баба! – настоява Елса.

– Беше мое извинение – отговаря Чудовището.

Елса стиска юмруци.

– Тушѐ – признава накрая.

Чудовището не вдига поглед. Просто се обръща и влиза обратно в банята. Следва още течаща вода. Още алкогел. Още търкане. Воршът е изправил раницата със зъби и е наврял цялата си муцуна вътре. Изръмжава много разочаровано, когато открива чувствителната липса на шоколадови училищни материали вътре.

Елса се взира в Чудовището и започва да го разпитва с по-строг тон.

– Когато ти дадох писмото, заговори на нашия таен език! Каза „глупаво момиче“! Баба ли те научи на тайния ни език?

Тогава Чудовището вдига поглед за първи път. Очите му се разширяват учудено. А Елса го зяпва с отворена уста.

– Не тя научила мен. Аз... научил нея – казва Чудовището тихо на тайния език.

На Елса като че не ѝ стига въздухът.

– Ти си... ти си...

Тя се задъхва. Главата ѝ се замайва, както когато заспи в Киа и мама я събуди твърде рязко, щом спрат на бензиностанция и Джордж викне щастливо: „К-о-й иска протеиново блокче???“.

В същия момент полицаите затръшват остатъците от вратата на съседния апартамент и си тръгват, съпроводени от бесните протести на Брит-Мари. Елса поглежда Чудовището в очите. Те са толкова черни, че бялото около тях изглежда като тебешир върху училищна дъска.

– Ти си... момчето върколак – казва тя и миг по-късно прошепва на тайния език: – Ти си Вълчето сърце.

Чудовището кима тъжно.

11

Протеиново блокче

Приказките на баба от Миамас по правило бяха много драматични. Бяха пълни с войни, бури, преследвания, интриги и други такива неща, защото баба обичаше този тип екшън приказки. Много рядко се разказваше за ежедневието в Страната-на-Почти-Будните. Така че Елса не знае почти нищо за това как общуват чудовищата и воршовете помежду си, когато нямат армии, които да предвождат, и сенки, с които да се бият.

Всъщност се оказва, че не се разбират толкова добре.

Започва се с ворша, чието търпение се изчерпва, когато Чудовището опитва да измие пода под него, докато той още си лежи, а понеже Чудовището всячески се опитва да не докосва ворша, без да иска, изстисква малко алкогел в окото му. Елса е принудена да застане между тях, за да не се стигне до бой. После Чудовището крайно фрустрирано заявява, че Елса трябва да сложи от онези сини найлонови торбички на всяка от лапите на ворша, но воршът смята, че всяко нещо си има граници. Така че накрая, когато навън вече е почнало да се смрачава и Елса е сигурна, че наоколо няма полицаи, тя решава всички да излязат отвън в снега, за да може да обмисли ситуацията в по-спокойна обстановка.