Директорът поглежда към мама.

– Ние, в смисъл, да, персоналът и аз, мислим, че Елса някой път може да опита просто да се отдръпне, когато види, че се задава конфликт...

Елса не дочаква отговора на мама. Защото знае, че мама няма да я защити. Затова грабва раницата си от пода и става от стола.

– Може ли вече да тръгваме, а?

Директорът казва, че тя може да излезе в коридора. Звучи облекчено. Елса така и прави, а мама остава вътре и моли за извинение. Елса мрази, когато прави така.

Тя тичаше. Така се започна. Но не възнамерява да го разкаже на директора. Не смята да го разкаже на когото и да е, защото това няма да промени нищо. Иска просто да се прибере и вече да не е понеделник.

По време на последния час преди обедната почивка учителят отворко им каза, че за домашно през коледната ваканция ще трябва да се подготвят да говорят по темата „Литературен герой, на когото се възхищавам“. И ще трябва да се облекат като героя и да говорят от негово лице. Всички трябваше да вдигнат ръка и един по един да си изберат герой. Елса, естествено, намисли да си избере Хари Потър, но него го взеха, така че щом дойде редът ѝ, тя каза Спайдърмен. Тогава едно от момчетата зад нея се разсърди, защото той искал да бъде Спайдърмен. И се скараха. „Не можеш да вземеш Спайдърмен!“, викна момчето. На което Елса отвърна: „Жалко! Защото вече го направих!“. Тогава момчето каза „Жалко за ТЕБ!“, а Елса изсумтя: Sure! Защото това е любимата ѝ дума на английски. В отговор, момчето извика, че Елса не може да бъде Спайдърмен, защото „само момчета могат да са Спайдърмен!“. Тогава Елса каза, че той може да бъде приятелката на Спайдърмен. И момчето я бутна в радиатора. Елса пък го удари с книга.

Елса продължава да смята, че той трябва да ѝ е благодарен, защото едва ли се е доближавал по-близо до книга през целия си живот. Но после учителят дотърча при тях, прекрати всичко и каза, че всъщност никой не може да бъде „Човека паяк“, защото „Човека паяк го има само във филмите, така че не е литературен герой“. Тогава Елса се ядоса може би малко прекомерно и попита учителя дали някога е чувал за издателство „Марвел“, а? Учителят не беше чувал за „Марвел“. Тогава Елса извика шокирана: „И НА ТЕБ ТИ ДАВАТ ДА ПРЕПОДАВАШ НА ДЕЦА!?“ и после трябваше да остане след часа и да води страшно дълъг „разговор“ с учителя, въпреки че само той говореше.

Елса знае, че е различна. Знае, че затова няма приятели. Но другите деца не я мразят, защото е различна. Купища деца в училище са различни. Във всеки клас има поне по две или три различни деца. Но Елса не отстъпва. Ето затова я мразят нормалните деца. Като че ли мислят, че всички различни деца ще започнат революция, ако видят различно дете, което не отстъпва. Затова трябва да преследват и бият Елса, докато тя не се предаде. Докато спре да вярва, че е супергерой.

Момчето и още няколко деца я чакаха, когато излезе. Невидимостта не проработи, защото Елса беше ядосана. Така че тя дръпна презрамките на раницата си толкова силно, че раницата гушна гърба ѝ като малка коала, след което Елса се затича.

Бива я в тичането. Така е с различните деца. Тя чу едно от момчетата да крещи „дръжте я!“. Викът бе последван от трополенето на стъпките им по заледения асфалт. Елса чуваше настървеното им дишане. Тичаше толкова бързо, че коленете се удряха в ребрата ѝ. Ако не беше раницата, щеше да успее да прескочи оградата и да се озове на улицата, а тогава никога нямаше да я хванат. Но едно от момчетата хвана раницата. Разбира се, Елса можеше да свали презрамките и да се измъкне.

Но писмото на баба до Чудовището беше вътре. Затова се обърна и се сби с момчетата.

Както обикновено, опита да предпази лицето си, защото не искаше мама да се разстрои заради раните. Но не можеше да предпази както лицето, така и раницата си. Така че стана каквото стана. „Трябва да избираш битките си, ако можеш, но ако битката избере теб, ритни проклетията в прекъсвача!“, казваше баба, така че Елса това и направи. Бива я да се бие, макар че мрази насилието. Човек задобрява в биенето, ако често го бият. Затова децата винаги нападат Елса на групички.

Мама излиза от кабинета на директора след поне десет приказни вечности и двете тръгват през пустия училищен двор, без да си говорят. Елса сяда на задната седалка на Киа, прегърнала раницата си. Мама изглежда нещастна.

– Моля те, Елса...

– Уф! Не започнах аз! Той каза, че момичетата не могат да бъдат Спайдърмен! – отвръща Елса отбранително.

– Добре, но защо се биеш? – пита мама отчаяно.

– Защото! – отговаря Елса.

– Не си малко дете, Елса. Все повтаряш, че трябва да се отнасям с теб като с възрастна. Така че престани да се държиш като малко дете. Защо се биеш?

Елса човърка разхлабеното гумено уплътнение на вратата.

– Защото ми омръзна да бягам.

Мама опитва да се протегне назад и да погали нежно наранената ѝ буза, но Елса извръща глава. Мама въздъхва.

– Не знам какво да направя – каза тя и сдържа плача си.

– Не е нужно да правиш нещо – измърморва Елса.

Мама изкарва Киа на заден от паркинга. Пътуват цяла мълчалива вечност, каквато само майките и дъщерите могат да издигнат помежду си.

– Може би все пак ще отидем при психолог – казва мама накрая.

Елса свива рамене.

– Whatever.

Това е другата ѝ любима дума на английски. Мама не пита къде я е научила.

– Аз... Елса... миличка, знам, че това с баба е много тежко за теб. Смъртта е трудна за всички ни...

– Нищо не знаеш! – прекъсва я Елса и дръпва уплътнението толкова силно, че то се удря в прозореца, когато го пуска.

Мама преглъща.

– Аз също скърбя, Елса. Тя беше моя майка, не само твоя баба.

Елса обръща глава с хладна ярост.

– Ти я мразеше. Така че не говори глупости.

– Не я мразя. Тя ми беше майка.

– Карахте се ПОСТОЯННО! Сигурно се РАДВАШ, че умря!!!

На Елса ѝ се иска да не бе казвала последното изречение. Но вече е твърде късно. Двете мълчат в продължение на всички мислими вечности. Елса човърка уплътнението, докато накрая ръбът му се отделя от вратата. Мама я вижда, но не казва нищо. Спират на червено и тя покрива очи с ръцете си и клати примирено глава.

– Наистина се опитвам, Елса. Наистина се опитвам. Знам, че съм лоша майка и че не съм си вкъщи достатъчно, но се опитвам...

Елса не отговаря. Мама масажира слепоочията си.

– Може би все пак ще поговорим с психолог.

– Ти можеш да говориш с психолог – казва Елса.

– Да. Може би трябва да го направя.

– Да. Може би трябва да го направиш!

– Защо си толкова ужасна?

– Защо ТИ си толкова ужасна?

– Миличка. Безкрайно тъжна съм, че баба умря, но трябва...

– Не, не си!

И тогава се случва нещо, което почти, почти никога не се случва. Мама не се сдържа и се разкрещява:

– ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ СЪМ ТЪЖНА, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОПИТАЙ ДА ПРОУМЕЕШ, ЧЕ НЕ САМО ТИ ИМАШ ЧУВСТВА, И СПРИ ДА СЕ ДЪРЖИШ КАТО НЯКАКВА ПИКЛА!

Мама и Елса се взират една в друга. Мама слага ръка на устата си.

– Елса... аз... миличка...

Елса клати глава и отлепя цялото уплътнение от вратата с един замах. Знае, че е спечелила. Елса печели винаги, когато мама загуби контрол.

– Стига. Не е хубаво да крещиш така – измърморва тя.

И после, без дори да погледне към мама, добавя:

– Мисли за детето.

7

Кожа

Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.

Елса среща Чудовището за първи път във вторник. В училище е по-хубаво през вторниците. Днес Елса има само една синина, а синините могат да се обяснят с игра на футбол.

Тя седи в Ауди. Ауди е колата на татко. Тя е като Рено, освен че не си приличат по абсолютно нищо. Обикновено татко я взима от училище всеки втори петък, защото тогава Елса ходи да живее с татко и Лисет и децата на Лисет. Преди през всички останали дни я взимаше баба, а сега ще трябва да я взима мама. Но днес мама и Джордж са на лекар и гледат Половинката, така че я взима татко, въпреки че е вторник.