— Искам да можем да разговаряме както преди. Опитвам се да ти кажа как беше всичко.

На светлината на свещта лицето й беше като кехлибар. Харди не можеше да отдели очи от него. Кимна. Ръката й беше протегната. Той стана и я улови.

Сега не беше време за спорове, не беше моментът да й обяснява, че плановете на Дженифър може да са били доста по-различни от това, което я е накарала да вярва. Приближи се до жена си и придърпа края на одеялото върху себе си.

— Права си — каза той и я целуна. — Извинявай. Нека поговорим за това.

— Казала ти е, че Лари я е биел?

— Всички са я биели, Диз. Животът я е удрял. Не можеше да повярва, че нито ти, нито Еди сте вдигали ръка срещу мен… Не ми повярва, когато й го казах. Сякаш беше нещо невъобразимо за нея.

— Може и да е. — Все още седяха на ръба на леглото прегърнати. — Не трябва никога да удряме децата си.

— Не ги удряме.

— Знам. Да не започваме.

Франи се облегна на рамото му. Някъде навън пропищя спирачка, разнесе се безгрижен женски смях.

— Чувствам се, като че ли съм я зарязала… Дженифър. Не се чувствам добре.

— Е, аз не съм я зарязал, така че това компенсира, нали?

— Така е, но…

— Ш-ш-шт. Може би като е чула какво си й казала… че има и жени, които не ядат бой… може би това ще й даде надежда. Може би ще повярва, че е възможно.

— Ако е повярвала на мен.

— А ако досега не е повярвала, няма да повярва дори и да продължиш да ходиш при нея, нали? — Притисна я към себе си и вдъхна аромата на тялото й. Свещта трепна. Той се обърна натам и видя тънка струйка парафин да се стича по кристалния свещник направо върху полираната повърхност на шкафчето. — Не се мъча да те разубедя. Просто… ако искаш да продължиш да се виждаш с нея… кажи ми, става ли?

— Няма. — Франи въздъхна. — Някои неща… просто не е както трябва.

— Вече го каза. Но ако не го правиш зад гърба ми…

— Не, не това е лошото. Става дума за нея, за Дженифър. Най-напред си мислех, че ние… знаеш как е, две жени… че можем да поговорим. Но тя сложи край на това. Тъкмо щеше да ми каже нещо важно и… изведнъж се затвори в себе си. Не ми трябвало да го знам. Започнах да се питам дали…

— Дали не е виновна?

— Може би… Нямах сили да си го помисля. Освен… Не, не вярвам, че е убила Мат, дори случайно. Или пък Лари. За първия й съпруг… кой знае? А ако е… не, не съм в състояние дори да си го помисля. Казах „ако“… Тя ме попита… „Знаеш ли защо се боря с всичко това толкова отчаяно? Отговорът е, защото не съм убила никого.“

— Въпреки че Лари я е малтретирал?

— Дизмъс, моля те не ме подлагай на кръстосан разпит. Тя призна пред мен, че Лари я е биел. Но също така ми каза, че не го е убила. Нито пък Мат. Случайно или нарочно, по каквато и да било друга причина.

Харди я погледна и се зачуди дали подобно на него самия, тя не се опитва да убеди сама себе си. Преди всичко заради Мат.

31

Никой нямаше представа откъде дойде бурята, но дъждът шибаше почти хоризонтално, когато Харди излезе от колата си и хукна към съдебната палата зад ъгъла. Беше студено, и боята на фасадите изглеждаше сива и стара.

Влезе в сградата в 12:42 — точно през обедната почивка, както бе възнамерявал. И без това не искаше да отиде най-напред при Вилърс.

Фримън и Дженифър обядваха в един празен кабинет зад съдебните зали.

Харди кимна на пристава, който пазеше пред вратата, после се спря за миг, колкото да възстанови дишането си от бягането в дъжда. Видя ги да седят един срещу друг на старо метално бюро и да разговарят или по-скоро да бъбрят. Отвори вратата.

Фримън вдигна ръка за поздрав с пълна уста.

— Здрасти, Диз. Закопаваме ги, честно ти казвам. Ще вирнат петалата.

Дженифър побутваше някаква салата върху пластмасова чинийка. Дженифър отново го впечатли — някак си боязлива, но изискана, невинна и недостижима. Сякаш се бе превърнала в творение на Фримън — парче глина, моделирано от скулптор.

Харди разкопча мокрия си шлифер, обърна един стол и се настани. Един порив на вятъра заля прозореца с дъжд — достатъчно силно, за да ги накара да вдигнат очи.

— Още една добра новина — отбеляза Фримън. — Сушата пак свърши. — Той мушна парченце хляб в някакъв лепкав червен сос, лапна го и избърса устата си с изпоцапана салфетка. — Хей, Диз, слушай, здравата ще ги настъпя по опашките там вътре. Мисля си какво ще им кажа. — Той посочи с палец зад гърба си по посока на съдебната зала. — Там живея, разбираш ли? Искаш ли един съвет? Не искаш? Все едно, ще ти го дам. Ако държиш да направиш добър процес, и ти трябва да живееш там. — Малко мляко, пак бърсане със салфетката. — Това е истината, Диз. Истината също така е, че в момента печелим. Можеш ли да измислиш нещо, с което да ни прецакат? Не, не можеш, това е отговорът.

Тримата се спогледаха. Нов пристъп на вятъра плисна дъжд в прозорците. Някъде в другия край на града проблесна светкавица, след миг в стаята се разнесе тътенът.

Дженифър, седнала под ъгъл към него, сложи длан върху неговата. Някъде с периферията на мозъка си той регистрира, че е суха и хладна. Стори му се странно, че докосването й го изгаря така.

— Дженифър не е признавала пред Харлън Пул, че Нед я е биел. Винаги е отричала. Ако каже, че според него я е биел, това ще е само предположение. Може да заяви, че с Дженифър са имали връзка. Може да каже, че в кабинета му е имало атропин. Може да говори каквото си иска. Точка по въпроса. Вчера подадох предварително иск за прекратяване въз основа на член 1118.1, след като разпнахме Страут. Пул ще се окаже по-голяма трагедия за Пауъл.

Член 1118.1 даваше право на съдията незабавно да нареди оправдаване на обвиняемия поради липса на доказателства, въз основа на факта, че никой разумен съдебен заседател не би могъл да го осъди при това положение. След подобно решение делото повече не можеше да се преразглежда.

— Обзалагам се, че Вилърс ще го уважи след почивката. — Очите на Фримън блестяха. Той улови ръкава на Харди. — Пауъл може да дъвче дъвка и да се разхожда като паун, но не мисля, че може да върти предизборна кампания и дело по едно и също време. Изгърмя.

Приставът почука и влезе. Съдия Вилърс всеки момент щеше да се появи в залата. Заседанието щеше да се възобнови.

Харди слушаше внимателно, докато Пауъл се опитваше да вмъкне някъде показанията на Харлън Пул.

Зъболекарят приличаше на парцал. Беше трудно да си представиш, че този възпълен, оплешивяващ, потен и очилат мъж някога е бил любовник на Дженифър. Освен това се бе оказало невъзможно разпита му да мине тихомълком, както му бе обещал Теръл, защото, независимо дали му харесваше или не, Пул беше централен свидетел за обвинението в дело за предумишлено убийство. Ако се съдеше по погледа му, тази роля щеше да разбие живота му.

— Доктор Пул… — Пауъл се съвземаше след поредното прието възражение на защитата. Както обикновено, Фримън бе скочил на крака като ужилен, защото прокурорът се бе опитал да приеме за факт твърдението, че Нед Холис е малтретирал Дженифър, което не можеше да се установи категорично.

Объркан, Пауъл обикаляше пред съдията, заставаше пред съдебните заседатели, връщаше се към масата на защитата.

— Доктор Пул — продължи той най-накрая, — казахте, че сте познавали обвиняемата интимно.

Пул се вгледа в тавана. Избягваше погледа на жена си, седнала сред публиката. Извади кърпа и избърса челото си.

— Да.

— В интимните си моменти с нея, имали ли сте случай да видите тялото й без дрехи?

— Ваша светлост! Възразявам!

Пауъл изглежда беше предвидил тази възможност.

— Ваша светлост, налага се да извадим тези показания от сферата на догадките. Не ми се иска да тръгвам в тази посока, но въпросът е уместен и бих желал да чуем отговора.

Вилърс го гледаше сякаш през маска — вторачени право напред очи, неподвижни, като на манекен.

— Моля страните да дойдат при мен.