Така и стана. Седя си на стола близо половин час, абсолютно спокоен, както онзи път, и трябваше да съм нащрек… каза ми, че щял да излезе, за да размисли на спокойствие.

Не се върна до полунощ и аз заспах.

Събудих се с писък, само че в устата ми имаше чорап или нещо такова… Не можех да дишам, не можех да гъкна. И там долу… в мен… чувствах някаква ужасна болка. Нед беше отгоре и ме държеше…

На следващия ден нямах сили да помръдна. Чувствах вътрешностите си разкъсани, задушавах се. По чаршафите имаше кръв, а ръцете ми бяха завързани за леглото. Гардеробът беше отворен и половината ми дрехи се търкаляха по пода разкъсани, нарязани на парцали, из цялата стая. Видях и ножа… за масло… беше мушкал в мен дръжката…

Когато дойдох на себе си пак, той ме отвърза, пак беше нормален. Помогна ми да вляза в банята, да се измия. Бях умряла от страх. Той беше напълно спокоен и каза, че можел да направи така, че всичко да изчезнело без следа. Щяла съм да се уверя сама.

И си взех отпуск по болест… нямаше как да се появя на работа в този вид… после дойдоха почивните дни. Нед имаше малко кокаин и искаше да се друсам с него. Щели сме да се забавляваме. Както едно време. Какво едно време? Никога не съм използвала наркотици.

Не можах да го направя. Толкова ме беше страх… още ме болеше. Нед пак започна да се дразни… трябваше да сложа край. Не можех да търпя повече, но нямаше как… реших да си мълча, да правя каквото иска той… искаше да правим секс.

Можеш ли да повярваш? Молих му се, казвах му колко ме боли, а той… „Какво от това, ти си ми жена. Лягай долу.“ Легнах. Мислех си, че ще умра.

Но не умрях. И това, че не умрях, беше най-лошото. Колко пъти съжалявах, че не умрях още тогава! Колко пъти ми се щеше да ме няма! Искам да кажа, да умра наистина, да не се събудя, просто да сложа край на онова… И, повярвай ми, веднъж като ти се прииска да умреш… много лесно е да поискаш и някой друг да умре. Защо да съм аз?

Събудих се рано и видях, че Нед още спеше до мен, без да помръдне. Гледах го дълго, мислих, надявах се да е мъртъв. Ощипах го по крака, но не реагира. После се разхърка. Изсумтя. Но идеята се заби в главата ми. Семенцето.

Минаха няколко дни, започна да ми минава и всичко взе да ми изглежда различно. Никой не ще да вярва, че няма надежда, нали? Дори и наистина да няма.

Върнах се на работа. Отказах на Харлън под някакъв предлог и изведнъж се сетих, че не съм виждала Бутс… Бутс беше котката ми… не бях я виждала няколко дни. Изведнъж, както си седях на бюрото в приемната, разбрах. Осъзнах единствения изход, дадох си сметка какво трябва да направя.

Не се заблуждавай, нямаше никакъв друг изход. Нед можеше да направи така, че всичко да изчезне без следа. Доказваше го. Аз бях следващата.

Престорих се, че ще се друсам с него. Казах му, че съжалявам задето съм била такава, че вече ще се забавлявам с него както някога…

_Беше лесно. Бих му инжекцията, взех вана, отидох на брега и зарових спринцовката… после се отбих при родителите си за закуска… тогава още го правех от време на време. След това се върнах у дома и се обадих в полицията, казах им, че мъжът ми е пострадал. Аз самата не чувствах нищо, бях като вдървена. Облекчението, съмненията и страховете дойдоха по-късно._

Малката задушна стаичка за разговори миришеше на пот и мокра вълна. Фримън седеше с кръстосани крака на стола в ъгъла срещу вратата.

Устата на Харди беше пресъхнала, усещаше гърба си вдървен. В продължение на петнайсет минути не беше помръднал и мускул от тялото му. Вярваше й изцяло и се мъчеше да запази обективността си.

— Можеше да признаеш убийството. При тези обстоятелства нямаше да ти искат смъртна присъда.

— Сега обвиненията отпаднаха — намеси се Фримън. — Пак няма да й искат.

— Законът не ме интересува — обади се Дженифър и приглади косата си. — Аз познавах този човек. Нямаше друг начин.

— Трябваше да се оплачеш в полицията — каза Харди. — Щяха да направят нещо. — Даде си сметка, колко неубедително звучи това.

Дженифър се засмя монотонно.

— Не, нямаше. Не разбираш ли? Онази гадост продължи две години и ченгетата нямаше да си помръднат пръста. Дори и да искаха, дори и да ме вземеха насериозно.

— А защо да не те вземат насериозно?

— Значи не си наясно, така ли? Не знаеш как действа системата? А си адвокат. Мислиш, че ченгетата защитават потенциалните жертви? Нищо подобно. Те са тук, за да наказват провинилите се. Докато няма пострадал или мъртвец, те не се занимават…

— Но ти си била пострадала. А Нед Холис е нарушил закона, трябвало е да си получи заслуженото.

— Може би… в мечтите ти. — Дженифър погледна Фримън. — Този тип истински ли е? В истинския свят ли живее?

— Дженифър, живея в истинския свят и ти не можеш да…

— Добре, добре… ето ти го истинския свят… Ако имах късмет, Нед щеше да получи годинка, защото му е първи път. През това време аз можех да отида другаде, да сменя името си и така нататък. Тогава… познай какво щеше да стане. Нед излиза от затвора, намира ме, където и да съм и изчезвам, както изчезна котката ми. Моята котка. Нужно ли е да ти обяснявам? Да ти го нарисувам на картинка? Моят живот щеше да отиде по дяволите, ако изобщо ме оставеше да живея.

Харди се облегна и се опита да протегне врат, за да се махнат бодежите. В стаята на надзирателките влезе една от нощната смяна, свали шлифера си, тръсна го от дъжда и го окачи на закачалката край вратата. Каза нещо на някого извън полезрението на Харди.

— Не знам. Според мен, тази логика доведе до смъртта на Мат. Дори и Лари да те е биел…

— Казах ти вече! Лари не ме биеше. — Дженифър се втренчи в него ядосано.

Харди удари с юмрук по масата.

— Хайде, стига вече! Зарежи тези глупости! — Стана рязко и събори стола. — Знам със сигурност, че те е биел! Говорих с лекарите, при които си ходила и знам какви лъжи си им наговорила!

Взе куфарчето си и се наведе, за да изправи стола. Фримън мълчеше.

— Не съм убила сина си.

— Браво на теб.

— Не съм убила и Лари.

— Или ако си, несъмнено си имала много добра причина.

— Дявол да го вземе! Казах ти вече! _Не съм ги убила и нямам понятие кой го е направил!_ — Дженифър изведнъж се нахвърли върху него, размахала ръце. Той се опита да се измъкне, но беше тясно и нямаше къде. Препъна се в стола и загуби равновесие.

Фримън успя да застане помежду им и да върне Дженифър на мястото й. Направи знак на надзирателките зад стъклото, че всичко е наред. Харди се надигна, а Дейвид, застанал пред вратата, заяви, че според него при всяко дело, което си заслужавало усилията, имало поне по един изблик на искрени емоции.

— Мисля, че всички можем да минем през това — каза той. — Така е по-здравословно.

Изтекоха пет напрегнати минути, но поне седяха около масата. Харди се съгласи да продължи разговора, да слуша.

— Дейвид, всъщност ти пет пари не даваш какво се е случило на практика — каза той след малко. — Повтарял си го поне стотина пъти.

— Това не е съвсем вярно. Твърдя само, че фактите нямат никакво _юридическо_ значение, ако не могат да бъдат доказани. Що се отнася лично до мен, истината не ми е безразлична. Никак даже. Затова съм адвокат. Казвам ти повече, отколкото би трябвало. Така мога да унищожа репутацията си.

Доста егоистично, помисли си Харди. Обърна се към Дженифър и я попита:

— Биеше ли те Лари или не? Отговори ми без увъртане.

— Да. — Най-накрая.

— Често ли?

Тя кимна.

— Ако го призная, никой не би повярвал, че не съм убила Лари. Особено след историята с Нед.

Това беше проблемът. Дженифър е убила Нед, заради побоищата. Лари също я е биел, а тя твърдеше, че не е стреляла по него.

— Трябваше да излъжа. Ако се беше разбрало, че и двамата са ме биели…

— А защо да ти вярвам сега?

— Защото не лъжа. Разказвам ти какво беше.

— Разказваш ми поредната версия. Която ти е хрумнала миналата седмица.