— Диз. — Фримън сложи ръка на лакътя му. — Моля те, погледни… стратегически. Обвиненията за Нед отпаднаха. Половината работа е свършена. Със сигурност не тя е убила собствения си син. Случайно или нарочно. Тя няма нищо общо с това. Мисля, че и двамата й вярваме.

— Вече не знам какво да вярвам, Дейвид.

Дженифър сложи длан на другия му лакът.

— Това с Нед стана преди близо десет години. — Говореше тихо, почти шепнешком, без да се опитва да го убеди с погледа си, което той взе за добър знак. — И да съм имала избор, както си мислиш ти, не съм си дала сметка, че го имам. Страхувах се за живота си и не знаех как да постъпя… Не мислех, че имам друг изход. Що се отнася до Лари… С него нещата не бяха стигнали чак дотам. Щеше ми се да мисля така. Затова започнах да ходя при Кен Лайтнър, за да оправя семейството си. Признавам, че понякога сама си го търсех. Дори и Кен казваше, че непрекъснато си патя… Правех опити да се променя. Тогава… някой уби Лари и сина ми, а мен арестуваха. Дойде ми като гръм от ясно небе. И изведнъж трябва да поверя съдбата си в ръцете на двама мъже, за които допреди два дни не съм и чувала. Как така? Може да сте обърнали внимание, че нищо добро не съм видяла от мъжете досега, така че… направих свой собствен план и се заех да го изпълня.

Харди скръсти ръце на гърдите си.

— Забелязах още нещо — каза той. — Казала си истината на Дейвид.

— Принудих я, Диз — намеси се Фримън. — Стил на работа. Нямаше друг изход.

— Но на мен ми я спести.

— Аз го реших, не тя. Добре, може да съм сгрешил. Не съм преценил както трябва. Трябваше да ти кажа, но сметнах, че е по-добре да не знаеш, докато не дойде твоят ред в съда.

— По-добре да не знам, така ли? — Навън вече беше тъмно. Петък вечер. Чакаха го два почивни дни, през които имаше време да решава какво ще прави нататък. Въздъхна и вдигна поглед към Дженифър. — Дженифър, ако имаш някакви други тайни, сега е най-подходящият момент да ги споделиш с нас.

Но воалът се бе спуснал отново, мигът бе отминал.

— Просто открийте убиеца на детето ми. Можете ли?

33

Не знаеше накъде отива. Подкара в сутрешния дъжд по магистралата, после смени решението си и се върна през парка „Голдън Гейт“, като отбягваше нападалите от бурята клони. Нямаше представа какво прави. Може би мозъкът му отказваше да работи, защото не беше спал?

Всичко опираше до това, дали й вярва. Този път. Въпреки че го лъжеше за почти всичко от самото начало. Беше ли в състояние да й повярва сега?

Струваше му се, че да. Затова не беше спал цяла нощ. Мяташе се неспокойно до Франи, докато небето в прозореца на спалнята не посивя. Каза на Франи, че намира последния разказ на Дженифър за неправдоподобен, но в действителност бе склонен да й вярва. Премисли всяка подробност и всичко му се струваше логично.

Дженифър е трябвало да убие Нед. От нейна гледна точка това е било самозащита. Била е убедена, че в противен случай той е щял да я изпревари. Имала е основания.

Опитала се е да избяга и той я е открил. Казала му е, че иска да се махне и той я е пребил почти до смърт, гаврил се е с нея с дръжката на ножа, убил е котката — класическата заплаха — и я е уверил, че ще й се случи същото, ако предприеме каквото и да било, за да спре безобразията.

Беше прочел всичко, предоставено му от Кен Лайтнър, плюс още трийсетина статии по въпроса. Според тях, малтретираните съпруги най-често се чувствали като уловени в капан, в положение, от което няма как да се измъкнеш, няма къде да се скриеш, което един ден ще отнеме живота ти.

Харди бе уверен, че Фримън би могъл да оправдае Дженифър за убийството на Нед, защото съдилищата напоследък признаваха подобни случаи за вид самоотбрана. Дори и при съдия Вилърс, въпреки че малтретирането вкъщи не беше прието официално като допустимо основание за отнемане на живот, бе уверен, че биха успели да спасят Дженифър. Най-малкото, никой съд не би я осъдил на смърт.

Дженифър не беше глупава. Даваше си сметка, че ако се признае за малтретирана съпруга, животът й няма да е в опасност. Защо тогава отричаше? Това бе най-същественият въпрос. Според нея, не се налагаше да се оправдава заради нещо, което не е извършила. И ако признаеше вина за едното убийство, трябваше да признае и за другото, на собствения си син… А Харди вярваше, че Дженифър Уит не е убила сина си, че не е била там, когато това се е случило, че не знае нищо… Ако приемеше това за истина — а дали съдебните заседатели ще го приемат за истина беше съвсем друг въпрос, — тогава, като се замислеше за досегашното й двуличие… Всичко му се струваше кошмарно объркано. В съда не би могла да признае, че животът й с Лари е приличал на живота й с Нед, че й в двата случая са я малтретирали. Нямаше доказателства, че е била бита и ако защитата изтъкнеше подобен факт, съдебните заседатели още повече биха затвърдили убеждението си, че е убила и двамата си съпрузи. Следователно трябваше да отрича малтретирането. Само тази версия би могла да я спаси. И, разбира се, Дейвид Фримън, адвокатът, я бе направил своя.

Дъждът престана за малко. Харди беше с маратонки, джинси и зелено яке. Слезе от колата — беше на височината, една пресечка над къщата на Дженифър — и огледа небето. На хоризонта се виждаше синя ивица. Дори и толкова рано сутринта, въздухът беше влажен и тежък, наситен с аромат на евкалипт.

Не знаеше защо е дошъл тук и какво очаква да види. Излезе от колата като замаян, мина покрай къщата на Дженифър, до горичката, през която се стигаше до „Сутро“ и от която се носеше миризмата на евкалипт. Една сърна и две еленчета се подплашиха и се шмугнаха в шубраците.

Харди се стресна, премигна и разтри очи, изумен, защото видя Дженифър Уит по яркосин спортен екип да излиза от дърветата и да се насочва по пътеката, покрай него… не, разбира се, че не беше тя… която и да беше, насочи се към улицата и продължи нататък.

Дъждът пак се усили и той хукна към колата си, после подкара по мокрия асфалт. На завоя гумите поднесоха и за малко да се блъсне странично в една спряла кола. После настигна жената и намали. Натисна клаксона и й направи знак да спре. Тя му махна пренебрежително с ръка и продължи да тича, без да се обръща.

Харди тръгна съвсем бавно покрай нея и свали стъклото.

— Имам нужда от помощ — извика й. Изпревари я с няколко метра, спря край бордюра и слезе. Разпери ръце, за да й покаже, че не я заплашва с нищо. Жената рязко спря на около десет метра от него.

— Какво има? — попита тя задъхано. — Не виждате ли, че се опитвам да бягам?

Харди пристъпи напред, но жената бръкна в джоба на анцуга си.

— Имам спрей и ще го използвам.

— Искам да ви задам един въпрос.

Мина някаква кола, намали леко, после продължи нататък.

— Въпрос? — Жената поклати недоверчиво глава. — Боже мой! В какъв град живеем!

— Става дума за живота на една жена.

— Разбира се. — Погледна часовника на китката си. — Кой, по дяволите, сте вие? Оставете ме на мира!

Харди съжали, че не носи полицейската значка със себе си. Беше вкъщи и я вземаше само при нужда.

— Искам да мина — каза жената. — Направете ми място. — Държеше в ръката си флакон и Харди не се съмняваше, че ще го използва.

Трябваше да говори бързо. Тя приближаваше предпазливо.

— Познавате ли Дженифър Уит? Аз съм адвокатът й.

— Браво. Аз пък спортувам.

Тя рязко сви и заобиколи колата му от другата страна. Дори не го погледна — сви зад ъгъла и изчезна.

Качи се в колата, като си каза, че едва ли е загубил нещо съществено, но малко по-късно си даде сметка какво му се е случило — спомни си едно от обясненията на Дженифър и реши, че може би е била права… изглежда все още не се бе отказал от защитата й.

Беше му казала, че преди да започне да тича, винаги минавала една-две пресечки ходом. Винаги правела така, така направила и сутринта на 28 декември. Някаква жена, която приличала на нея, била забелязана да спира пред къщата й, точно след като проехтели изстрелите, после продължила да бяга, защото не видяла нищо. Тази жена бе идентифицирана като Дженифър Уит от главния свидетел на обвинението, Антъни Алварес.