Обзе го нещо като надежда.

След вечеря му се обади Глицки и му каза да пусне новините, защото показвали Дейвид Фримън.

Моузес и съпругата му — вече — Сюзън, бяха се отбили да ги видят и всички седяха във всекидневната. Харди включи телевизора и седна на канапето.

— Този човек се надува като балон с топъл въздух — отбеляза Моузес.

Харди отговори, че Дейвид Фримън наистина е такъв — когато му изнася.

Появи се и самият Фримън — брадясал, неугледен, с изкривена вратовръзка, неогладена риза и навити ръкави — човекът, който денонощно работи за клиента си. Седеше върху бюрото в кабинета си, а зад гърба му се виждаха рафтовете с книги. Появи се и гласът му: „… победа, но, за да съм честен докрай, трябва да кажа, че я очаквах. Още от самото начало настоявах обвинението да отпадне поради липса на достатъчно доказателства и решението на съдията само потвърждава увереността ми в едно — Дженифър Уит е невинна. Тя не е извършила това, в което я обвиняват“.

Франи и Харди, които сега имаха обща тайна, се спогледаха.

— Голяма работа е — прошепна Харди.

Младата репортерка се появи в кадъра и заговори забързано: „Очевидно окуражен от вчерашната победа, господин Фримън е готов да отправи още по-тежки обвинения.“

Репортажът беше монтиран и звукът отново се появи по средата на изречението: „… политическият мотив. Неприятно ми е да повдигам този въпрос, но за жалост се налага. Дийн Пауъл се кандидатира за поста главен прокурор, като горещ привърженик на смъртното наказание. Но смъртното наказание не може да се прилага само за чернокожите. Той има нужда от дело като това точно в момента. Ако не се беше появила Дженифър Уит, щеше да я измисли сам“. Фримън наведе глава, искрено потресен от недостатъците на човешката природа. „За жалост, той направи тъкмо това.“

После изведнъж ги върнаха в студиото и коментаторът отбеляза: „Това са доста сериозни обвинения, Шел, така че Канал 5 ще следи отблизо развитието на делото.“

„Така е, Джак — усмихна се Шел към камерата и изпълни екрана. — Искаш ли да знаеш какво става, когато три сестри се карат за семейното куче?“

— Страхотно! — обади се Франи.

Моузес се наклони напред и изшътка на сестра си, заговори на телевизора:

— Аха, три сестри и семейното куче. Искам да знам какво става. Как да не искам?

Шел продължаваше:

„Всичко това прилича на драма, достойна за цар Соломон, и се развива пред очите ни, в Дейли Сити. Не сменяйте канала, за подробностите ще поговорим след малко.“

Харди стана, изключи телевизора и каза:

— Съжалявам, Шел, няма да те слушам.

Моузес скочи.

— Ей, Диз, ще умра, ако не науча какво ще стане с трите сестри и кучето!

Сюзън го удари по крака.

— Перверзен тип.

— Как можеш да постъпиш така? Да изключиш Шел!?

Харди се върна на мястото си.

— Помагат ми годините, отдадени на обучение и терапия. Защо имам чувството, че делото на Дженифър Уит ще добие зловещи измерения?

— Защото имаш изумително шесто чувство — отбеляза Франи и го потупа по рамото. — Изглежда денят е беден на новини.

Моузес я прекъсна с жалостив вопъл, че искал на всяка цена да научи за сестрите и кучето.

— Изяли са го — отбеляза Франи.

Сюзън кимна:

— Нарязали са го на парченца. Изпържили са ушите и са ги сервирали със синьо сирене.

Харди стана.

— Ще ми се да вляза в протокола, като изразя радостта си от факта, че съм сред хора, които толкова добре разбират големите проблеми на нашето време. Отивам да си взема десерта.

Не беше уморен, защото следобедът успя да подремне. Моузес и Сюзън си тръгнаха малко след десет, а Франи, която трябваше да храни Винсънт в един, отиде да си легне.

Харди сложи дърва в камината и седна на креслото, за да почете. Едва бе отворил книгата, когато телефонът иззвъня. Грабна слушалката веднага.

Беше Глицки, който заяви, че Фримън е истинска звезда.

— Съд по телевизията… затова е велика нашата страна.

— Затова и заради портокаловия сок. Но имам чувството, че не се обаждаш, за да говорим за цитруси.

— При нормални обстоятелства бих го направил, но ми хрумна, че много ще ти се иска да научиш и още нещо.

Харди преброи наум до пет. Един пън в камината изпука и полетяха искри.

— Обичам тази игра — каза той.

— Преди около десет минути се обадих на „Детайли“ по друг въпрос. Взели са интервю от един тип на име Марко… нещо си. Познато ли ти е?

— Не. Трябва ли да ми е познато?

— Не знам. Можеше да си попаднал на него в пътешествията си. Твърди, че е убил Лари Уит.

За разлика от Харди и гостите му, Марко Мелън не беше гледал появяването на Дейвид Фримън по телевизията от средата, а от самото начало, когато бяха показали снимката на Дженифър Уит — отпреди да й връчат обвинителния акт, усмихната и жизнена.

Оказа се, че Марко е двайсет и петгодишен сириец от програмата за размяна на студенти на Университета на Сан Франциско, който бе следил процеса на Дженифър Уит удивително внимателно и се бе запознал с такива подробности, че на полицейските инспектори, които го разпитваха, сред които и Уолтър Теръл, им бяха нужни цели пет часа, за да се уверят, че не е възможно той да е извършил убийството.

Твърдеше, че е убил Лари Уит, защото обичал Дженифър. Беше се влюбил в нея, както се оказа, от снимката и това го бе накарало да се признае за убиец. Бил сигурен, че помежду им съществувала духовна връзка и че ако я спасял, тя непременно щяла да поиска да се срещнат, да се влюби в него, да се оженят и да му роди деца, за да компенсират загубата на Матю. При това планът не бил половинчат, защото в крайна сметка щяло да се разбере, че той, Марко, не е никакъв убиец, щели да го пуснат и двамата да заживеят щастливо до края на дните си.

— Не мисля, че сам е измислил всичко — каза Харди на Фримън. Бурята беше преминала и по сивото утринно небе от другата страна на залива се носеха малки розови облачета. Стояха до вратата на колата на Харди, паркирана в една пряка до съдебната палата, малко след като бе решено сириецът да не бъде обвинен в убийството на Лари Уит.

— Изненадан съм, че им трябваха пет часа, за да разберат, за какво става дума — отбеляза Фримън. — Това момче има коефициент на интелигентност колкото една ряпа. Вярно е, че и някои от инспекторите…

— Знаеше доста подробности, Дейвид. Трябвало е да го хванат, че си противоречи.

— И плъховете по таваните знаят подробности. Това не значи, че са умни. Трябвало е само да го попитат кога му изтича визата.

— Това пък защо?

— Можеш да провериш. Бас хващам, че визата му изтича най-много след месец. Решил е, че ако го арестуват, ще му позволят да остане тук по-дълго.

— В затвора? С обвинение в убийство?

Фримън сви рамене.

— Някога бил ли си в Сирия?

Харди се отказа. Може би Фримън беше прав.

— Между другото, тази вечер те гледах по телевизията. Дийн няма да остане очарован.

Дейвид махна с ръка.

— Направих му реклама. Това е услуга.

Смълчаха се. Помежду им витаеше някакво напрежение, което нямаше да изчезне от празните приказки.

Харди отвори вратата на колата си и попита Фримън дали иска да го закара до дома му. Беше дошъл с такси. Старият адвокат поклати глава и отговори, че предпочита да походи пеша.

— По това време и в този квартал? Хайде, Дейвид, качвай се.

Фримън тупна с длан покрива на колата.

— Хайде, Диз, потегляй. Ще се видим утре.

— Дейвид…

Фримън разпери театрално ръце.

— Работим заедно достатъчно дълго. Би трябвало вече да знаеш. Куршум не ме лови.

Когато слънцето изгря, Харди все още беше в колата си — чакаше на улицата, където бе видял жената със спортния екип. Ако се появеше пак, щеше да поговори с нея, дори и да се наложеше да тича шест пресечки и да издиша цял флакон сълзлив газ.