[Kodirane UTF-8]

Джон Лескроарт

Тринадесетият съдебен заседател

„Лари Уит, лекар и седемгодишният му син Мат са застреляни у дома им. Майката била навън, правела крос. Някакъв съсед чул изстрелите и позвънил в полицията…“

Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?

С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.

Лескроарт е най-добрият… разказва това, което никога няма да научите в Юридическия факултет.

Отдел „Убийства“ на прокуратурата в Сан Фрациско

„Бихме съдили една жена далеч по-внимателно, ако знаехме колко трудно е да си жена“

П. Джералди

„Непостоянството на жените, които обичам, е равно само на постоянството на жените, които ме обичат“

Джордж Бърнард Шоу

Първа част

—

_Дженифър Уит огледа масата още веднъж. Струваше й се съвършена, но когато не знаеш точно какво е съвършенство, не е лесно да си сигурен. Две нови червени свещи — Лари ненавиждаше наполовина изгорелите, с потънал в парафина фитил — бяха поставени в блестящия сребърен свещник._

_Бе си помислила да вземе една зелена и една червена, но Лари не понасяше бъркотията от цветове. Стаята беше разрешена в светлокафяво — това не способстваше кой знае колко за опазването на чистотата й, особено със седемгодишно дете, — но нямаше намерение да я променя. Спомняше си, когато купи репродукцията на Ван Гог (РЕПРОДУКЦИЯ! ЗА БОГА! ИСКАШ ДА ОКАЧИШ РЕПРОДУКЦИЯ ВЪВ ВСЕКИДНЕВНАТА МИ!?). Цветовете наистина го безпокояха._

_Той обичаше нещата да са подредени, точни. Беше лекар. Животът на хората зависеше от преценките му. Бе й обяснил, че не може да си позволи мозъкът му да се замъглява от боклуци у дома._

_Така че взе червените свещи._

_И сервиза от китайски порцелан. Тя обичаше китайския порцелан, но пък той се ядоса, защото всичко в собствения им дом било толкова официално. Не би ли могла да остави тези неща и да сервира нещо обикновено в обикновени бели чинии? Може би кренвирши и грах? Не било нужно непрекъснато да ядат изискани неща. Опитваше се да му угоди, но никога не беше сигурна как точно ще реагира._

_Веднъж никак не беше в настроение за кренвирши и грах. Каза й, че денят му бил особено тежък и му се ядяло нещо като за възрастен човек. Мат имаше проблеми с училището и хленчеше, а едната от чиниите беше пукната на ръба._

_Поклати глава, за да прогони спомена._

_Тази вечер искаше да се помири с него, поне да се опита, така че реши да бъде китайският порцелан. Сякаш чувстваше неудоволствието му. Всеки път, преди да излезе от кожата си, ставаше все по-лошо и по-лошо… а тя се мъчеше да забави избухването колкото се може повече…_

_Сготви му любимото ястие — специалните еленови бъбреци, които се купуваха чак в Норт Бийч и аспержи от „Петрини“ за 4,99 долара килограма. И бе сложила Мат да си легне рано._

_Погледна се в огледалото и й се стори странно толкова много мъже да я намират за привлекателна. По средата на носа й имаше гърбица. Струваше й се, че кожата й е едва ли не прозрачна, като смъртна маска. Личаха и костите й — беше твърде слаба. Сините й очи бяха твърде светли за жълтеникавата кожа. Разположени дълбоко, чужди — сякаш предците й бяха от Неапол, а не от Милано, както бе в действителност._

_Приближи се и се вгледа по-внимателно. Разкъсаният кръвоносен съд все още личеше, но сенките за очи скриваха и последните жълтеещи остатъци от синината. Докато го чакаше да се прибере у дома, докато проверяваше всичко за сетен път, отново бе прехапала долната си устна — добре че забеляза петното от червило върху зъба си, леко размазаната линия._

_Ослуша се, после бързо събу обувките — за да не събуди Мат — и отиде по твърдия дървен под в банята, където светлината бе по-силна. Изтри устните си със салфетка, после отново сложи червило. И гланц. Лари обичаше устните й да изглеждат мокри и лъскави. Но не много. Иначе изглеждали евтини, като че ли си го търси — така й бе казал._

_Върна се отново в предната част на къщата и се обу. Горе, по „Олимпия Уей“ до небостъргача Сутро, почти не минаваха коли. Беше най-късият ден от годината и уличните лампи горяха още от 5 часа, когато се върна от пазар. Погледна часовника — беше 7:15._

_Вечерята щеше да е готова точно в 7:20 — когато се хранеха винаги. Лари се прибираше от клиниката между 6:50 и 7:05 всеки ден. Е, почти всеки. Когато се прибереше, изпиваше дозата си уиски с бучка лед, а тя нареждаше масата._

7:18.

_Помисли си дали да не изключи фурната. Щеше ли и тази вечер да поиска най-напред питието си? А какво да прави с вечерята? Би могла да я сервира на масата, но пък имаше опасност да изстине. Лари наистина не понасяше храната му да е студена._

_И, още по-лошо — би могъл да си помисли, че го кара да бърза. Последното, от което имаше нужда след дългия работен ден с пациентите, някой у дома да го кара да бърза._

_Проблемът бяха аспержите._

_Какво би станало, ако Лари влезе през вратата точно след една минута, седне веднага на масата и попита какво става с вечерята? Ако аспержите не са готови? Трябваше да се варят на пара точно деветдесет секунди — най-много от всичко Лари не понасяше подгизнали, размекнати аспержи. Може би, ако дойде и веднага седне на масата, би могла да се позабави, докато сервира останалото и аспержите ще могат да станат каквито трябва точно навреме._

_Беше малко рисковано, но все пак по-добре, отколкото да ги сложи да се приготвят веднага. Не биваше да разчита, че ще си дойде навреме и веднага ще седне на масата._

_По улицата нямаше и следа от колата му. Нямаше жива душа. Къде ли се бавеше? По дяволите! Отново прехапа устни._

_7:20. Изключи котлона с ориза. Той поне нямаше да изстине напълно, ако го оставеше затворен — и всяко зрънце беше отделно, точно както обичаше Лари._

_Увери се, че водата за аспержите е пред завиране — всичко зависеше от тях. Да са готови, за да ги сложи да се приготвят веднага, щом той се появи на вратата, дори щом го чуе. Затова водата трябваше да ври — иначе всичко щеше да отиде по дяволите._

_До 8:15 извади бъбреците от фурната, доля още няколко пъти вода за аспержите, добави масло на ориза, за да не се залепи, но вече нямаше никаква надежда. В 7:35 наля уискито на Лари и сложи лед. В 8:00 изля разредената напитка в умивалника._

_Чу стъпките по алеята навън. Колко се надяваше да е намерил място за паркиране наблизо! Понякога, ако се прибереш вкъщи късно, наоколо просто нямаше къде да оставиш колата си, а това винаги разваляше настроението му._

_Може би вечерята щеше да бъде спасена? Тя знаеше какво може да направи… ще му налее ново уиски, с нова бучка лед, ще го посрещне на вратата и ще го остави да си почине около двайсет минути, докато приготви нов ориз. Щеше да претопли бъбреците в микровълновата фурна на ниска температура и може би нямаше да изсъхнат прекалено. Аспержите нямаше да са проблем._

_Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав — с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала — вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза — вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се._

— _Къде беше?_

_Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад._