— И след като открихте кока-етилен, прекратихте аутопсията?

— Не изцяло. Престанахме да търсим друга причина за смъртта. Ако ни докарат труп с нож забит в главата, няма да тръгнем да търсим паралелен инфаркт. Но аутопсията не приключи с тази находка. Лабораторните проби и физическия преглед са две различни неща в края на краищата.

Страут обясни, че за изследване на кръвните проби имало специална лаборатория, а същинската аутопсия изследвала само тялото и органите.

— Когато резултатите са налице, сравняваме резултатите от лабораторните проби и аутопсията, за да видим дали няма да излезе още нещо.

— А какво стана в нашия случай?

— Открихме кока-етилен. Нямаше индикации за присъствието на барбитурати или алкалоиди. Открихме вероятна причина за смъртта още при процедура „А“, така че престанахме да търсим друга.

Пауъл кимна на Страут, после се обърна последователно към съдебните заседатели и Дженифър. Харди я изгледа странично. Тя се усмихваше на прокурора. Докосна ръката й и почувства как тялото й се вдърви, лицето й застина в гримаса.

Разпитът продължи без изненади. Както обвинението, така и защитата биха могли да се възползват от някои от медицинските подробности — фактите бяха неоспорими, — но нито Пауъл, нито Фримън изглежда нямаха желание да се захващат с това. Имаха си причини. Пауъл искаше съдебните заседатели да добият съвсем жива представа за случилото се преди толкова години. Беше умрял здрав и прав двайсет и шестгодишен младеж. Прокурорът държеше да изтъкне това, всички да видят как реагира убийцата, която бе отнела този живот. След като свърши с описанието на процедура „C“ и открития в лявото бедро на трупа атропин, Пауъл заразпитва Страут за неща, които не бяха така тясно свързани с преките му изследвания.

— Доктор Страут, атропинът се отпуска само по лекарско предписание, нали? Не е възможно да се купи без рецепта?

Страут потвърди.

— А за какво се използва в медицината?

— За анестезия и за спиране на слюноотделянето. — Съдебният медик си го биваше — усмихваше се на всички, гледаше приветливо и дружелюбно.

— Изненадахте ли се, когато открихте атропин при процедурата, която току-що описахте?

— Възразявам. — Фримън скочи като ужилен, а Вилърс моментално призна възражението му. Пауъл не се смути.

— Доктор Страут, известно ли ви е дали атропинът се използва масово като наркотично средство?

Фримън понечи да стане отново, но се отказа и остави прокурорът да продължи с въпросите си. Докога?

— И да се използва, не е често.

— Той не предизвиква опиянение или нещо подобно?

Харди погледна Фримън. Пауъл си позволяваше твърде много, а Дейвид се държеше сякаш нищо не е станало.

— Не.

— А има ли халюциногенен или подобен ефект в комбинация с други вещества?

— Не.

— Тоест, ако човек редовно употребява наркотици, не би…

Най-после Фримън вдигна ръка и се обади:

— Ваша светлост, това са предположения, не по същество.

Отново признаха възражението му. Пауъл се усмихна и се извини като истински джентълмен, после кимна на съдията и доктора.

— Благодаря ви, доктор Страут. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Фримън.

Неугледният адвокат на защитата, не по-малко дружелюбен от Пауъл, макар и да изглеждаше по-убедителен от него, както се стори на Харди, стана и се приближи до свидетеля, като вдигна приятелски ръка за поздрав. Сякаш искаше да подскаже на съдебните заседатели, че и той е колега и приятел на съдебния лекар, че не е от „лошите“, след като работи за защитата.

— Доктор Страут… тези ексхумации… те не са приятно занимание, нали?

Страут беше напълно спокоен. Беше му се случвало да дава показания в продължение на седмица. Гледаше на това като на почивка от обичайната работа в моргата. Разпери ръце.

— Такава ми е работата. Понякога обаче е доста интересно.

— Случаят с Нед Холис беше ли от интересните?

Страут се замисли за миг, после отговори:

— Бих казал, че да.

— А можете ли да обясните на съдебните заседатели, защо според вас беше така?

Страут нямаше нищо против да побъбри.

— Ами… всяка аутопсия, търсенето на причините за смъртта, е нещо като ребус. Както вече обясних, изследваме труповете, за да установим наличие на всякакви отровни субстанции, изследваме тъканите, с надеждата да разберем истината. Когато става дума за смърт, настъпила преди много години, нещата наистина могат да се усложнят сериозно. Това имах предвид, когато казах, че е интересно.

Фримън, който слушаше внимателно, се приближи до съдебните заседатели.

— Какви са тези усложнения, докторе?

— Ами… най-напред труповете се разлагат. Някои вещества се разграждат химически, превръщат в други или изчезват. Изпаряват се. С времето могат да се загубят всякакви следи.

— Това ли стана в случая с господин Холис?

— До известна степен.

— Но той беше интересен от ваша гледна точка… нарекохте го „ребус“, ако не се лъжа?

Страут кимна.

— Защото се наложи да търсим друга отрова… И не само веществото, а и начина, по който е проникнала в тялото. — Съдебният лекар, идеалният свидетел, се наклони леко напред и заговори направо на съдебните заседатели. — При първата аутопсия например, ние бяхме изследвали съдържанието на стомаха, но сега трябваше да се убедим, че не сме пропуснали нещо и опитахме пак. Без резултат. Макар че първия път бяхме открили следи от атропин, не беше налице смъртоносна концентрация.

— Какво направихте после?

Харди погледна към съдебните заседатели. Ставаше дума за зловещи неща и никой не спеше. Страут продължи с ентусиазъм — явно обичаше работата си:

— Точно това е интересното. При скорошна смърт винаги остават следи от игла, драскотини и така нататък. В нашия случай, обаче, взехме проби от различни места и извадихме късмет.

— В какъв смисъл?

Страут заобяснява нещо на професионален език, с латинските имена на мускулите, но Фримън го спря и го накара да обясни, че отровата е влязла през горния край на лявото бедро.

— Сигурен ли сте, че е било отпред? Не е възможно да е проникнала отзад, например?

Страут беше сигурен.

— Не е възможно. Мускулите не са свързани пряко. — Още малко медицински подробности, но в края на краищата всичко се изясни — отровата беше проникнала през горния край на лявото бедро, отпред.

На Харди всичко това му се стори прекалено — всички вече знаеха тези факти. Но Фримън попита:

— А възможно ли е човек сам да си постави инжекция на това място?

Без да трепне, дружелюбно, Страут отговори, че е напълно възможно.

— При изследването си установихте ли по някакъв неоспорим начин, че инжекцията не е поставена от самия Холис?

— Какъв неоспорим начин?

— Не знам… Може би някаква драскотина, следи от насилие?

Страут се замисли.

— Не, нищо такова. Беше минало твърде много време.

Фримън отиде до масата с веществените доказателства и взе номер 5 — доклада от първата аутопсия.

— Докторе, забелязахте ли нещо преди девет години, въз основа на което категорично да отхвърлите възможността Нед Холис сам да си е поставил инжекцията?

Страут огледа доклада и го върна.

— Не. Нищо такова. Разбира се, имаше следи от игла.

— Следи от игла? Къде бяха те, докторе?

— По ръцете.

— Там, където се инжектират наркоманите ли?

— Да.

— А открихте ли такива следи по бедрата?

— Не. Отбелязал съм го и в доклада.

Пауъл седеше с наведена глава на мястото си, скръстил ръце на гърдите. Понасяше поражение и си даваше сметка за това. Фримън, който досега беше загубил само половин точка, очевидно нямаше да се задоволи с казаното дотук. Отдалечи се към средата на залата и попита:

— Докторе, значи е възможно да не обърнете внимание дори и на скорошни следи от инжекция?

Докторът кимна добродушно и отговори както винаги — убийствено честно:

— Не само, че е възможно, господин Фримън, но се случва и то доста често. Както тогава. Атропинът е проникнал през бедрото. Само така би се образувала въпросната концентрация. Никак не е лесно да се открият и опишат убождания с игла. — Страут разпери ръце и добави: — Така е.