30

Дженифър Уит бе придружена от приставите до седмия етаж, после я поеха две надзирателки. Тя съблече хубавите си дрехи и внимателно ги окачи на дървените закачалки, които надзирателките мушнаха в шкафчето. После се обърна към стената и свали финото бельо, донесено й от Фримън, нахлузи червения затворнически костюм и мушна нещата си едно по едно в пластмасовата торба, която й подаде надзирателката Милнър — пълна, усмихната, с лунички и редки зъби.

Другата надзирателка, Монтанес, се приближи, за да я поведе към килията.

— Как мина днес? — попита Милнър.

Дженифър сви рамене.

— Шайка мъже, които не спират да приказват.

— Така си е. — Монтанес я поведе към вратата.

— Все пак, съдията е жена. Казва се Вилърс. И от съдебните заседатели някои са жени.

Но тези подробности не интересуваха надзирателките кой знае колко. Те застанаха от двете й страни и я поведоха по тъмния, кънтящ коридор. Някъде отзад се разнесе гласът на дежурната:

— Това Уит ли е? Има посетител.

Доктор Кен Лайтнър се бе отбивал в съдебната зала поне за известно време през всеки от четирите дни от началото на процеса. Тъй като не беше адвокат, не го допуснаха в малкото помещение до стаята на надзирателките, и, както Дженифър, трябваше да се примири с общите условия — твърдите дървени столове и телефонните слушалки.

Вече я очакваше, опрял уморено глава на дланта си. Когато Дженифър седна срещу него, той я изгледа продължително и едва след това посегна към слушалката.

— Как си?

— Вече никой не ме удря. Може би си мислят, че ще спечеля. — На устните й заигра крехка усмивка. — Започвам да вярвам в способностите на господин Фримън.

Лайтнър кимна.

— Какво казва той?

— Нищо определено. Твърди, че щяло да мине още много време. Но чувам какво си говорят с Харди. Виждам как реагират съдебните заседатели. Струва ми се, че вярва в успеха.

— А ти?

— Липсваш ми, Кен. Липсват ми разговорите с теб. Всичко. Хората тук… — Нямаше какво да се каже за тях. Те живееха сякаш на друга планета. Тя млъкна и преглътна. — Всичко е толкова различно… не знам…

Телефонната слушалка едва не падна от ръката й.

— Какво, Джен?

Тя преглътна пак. Сякаш изведнъж я обзе отчаяние.

— Как ще продължавам нататък.

— Боже мой, Джен! Ти трябва да продължиш!

Тя поклати глава и не каза нищо.

Лайтнър се наклони напред и доближи лицето си до плексигласа.

— Дженифър, слушай. Трябва да издържиш. Сега не можеш да се откажеш. Ще спечелиш. Най-лошото вече мина.

— Не, не е. Господин Фримън каза, че най-лошото още не е започнало.

— Голяма помощ, няма що.

— Опитва се да ми помогне, Кен. Поне в това съм сигурна. Не ме безпокои делото, не чак толкова. Всичко друго е толкова _различно…_ Хората тук — тя описа кръг с ръка, — това място… Понякога ми се струва, че никога вече няма видя нещо, което познавам, което искам… — От окото й се откъсна сълза и потече надолу по бузата. Тя не я избърса. Не се притесняваше от Кен, пред него можеше да покаже слабост. Затова беше дошъл. Тя беше слаба — бяха го доказали. Вече не я интересуваха старите неща. — Толкова съм объркана, Кен. Толкова съм объркана…

Лайтнър я гледаше, сякаш чакаше нещо да се случи, без да знае точно какво. Струваше му се, че дълбоко в себе си Дженифър страда, искаше му се да й помогне да го преодолее, но без да се намесва грубо. Трябваше да я остави сама да открие пътя.

— Все още съм тук — каза той накрая.

Дженифър отново се усмихна.

— Понякога ми се струва, че ти си единствената причина да съм жива. — Полуридание, полусмях. — Смешно е, нали? Помниш ли как някога си мислех, че ще е достатъчно да се измъкна от Лари и всичко ще е по-добре, всичко ще се оправи? Че светът ще стане друг, ще се промени.

— Помня, Джен. Все още не е късно. Говорили сме за това много пъти, обсъждахме промените.

Тя потрепери, тялото й се разтресе. Главата й започна да се люлее напред-назад, сякаш беше тежест, окачена на въженце.

— Но точно там е проблемът… вече не вярвам. Не знам дали вярвам. Онова с Мат… — Тя изведнъж млъкна. Очите й помръкнаха, загубиха енергията си. — Най-добре ще е, ако всичко свърши. Това ще е краят на всичко.

Може би я подлагаше на преглед? Дженифър се вгледа в очите му през плексигласовата преграда, сякаш търсеше отговор. После вдигна длан нагоре, свали я пак.

— Каквото и да се случи, няма да стане по-добре. Аз съм от хората, които непрекъснато ядат бой… от мъжете, от нещата, от живота… Аз съм неудачник, това е всичко.

Лайтнър се наклони напред.

— Не си, Джен. Не е вярно. Говорили сме за това. Нормално е да се чувстваш така, след всичко, което си преживяла. Но не си неудачник. Ако беше, нямаше да съм при теб. Ако не вярвах, че всичко ще свърши, че нещата ще се оправят…

— Така ли? Кажи ми кога ще стане това?

— Джен, никой не може да каже точно кога, но…

— Кен, мисля, че щеше да си при мен при всички случаи. Дадох си сметка… защото за теб аз съм нещо като предизвикателство… интересен случаи.

— Боже мой! Дженифър! Как можеш да говориш така след всичко, което…

— Защото е истина, нали? Всъщност пет пари не даваш какво ще стане с мен. Нима някой може да обича толкова объркан човек? В момента, в който се променя, още същия миг вече няма да съм предизвикателство или загадка, всичко ще свърши. И ще си отидеш, нали? И какво ще съм аз тогава? Мога да ти кажа къде ще съм… тук. Никъде, никой, нищо… О, да върви всичко по дяволите!

Тя захвърли слушалката, скочи рязко на крака и събори стола. Огледа се тревожно наоколо. Сълзите й сега се стичаха свободно. Надзирателката крачеше напред-назад с палка в ръце.

Лайтнър стана, опря ръка на плексигласа, втренчен пред себе си. Дженифър каза нещо на надзирателката, без да се обърне назад. Двете тръгнаха към вратата към килиите, а Лайтнър се отпусна на дървения стол, за да се опита да овладее собствените си чувства.

Изведнъж тя се върна, залепи ръце за преградата, облегна се с цялата си тежест. Плачеше неудържимо. Надзирателката — намръщена, стиснала палката, сякаш имаше нужда от нея — приближи отзад, докато Дженифър се мъчеше да говори през сълзи.

Не я чуваше ясно, но знаеше какво му казва. Казваше го винаги, когато стигнеше дъното, когато смяташе, че тежестта е непоносима и трябва да се примири…

— Съжалявам — ридаеше Дженифър и се опитваше да го достигне през плексигласа. — Извинявай, не исках да кажа това, не се сърди…

Надзирателката я улови за рамото, дръпна я назад, обърна я към вратата.

Лайтнър остана на място. Дишаше дълбоко, мислеше, че може би в края на краищата е права — може би наистина беше непоправим неудачник, без капка надежда.

След всичко, което бе направил за нея. Сякаш го удари ток. Свлече се отново на стола. Осъзна, че може би никога, никога тя нямаше да се оправи. Даде си сметка, че трепери, опита да се овладее, но най-много от всичко искаше да я пробуди, да набие малко разум в обърканата й, красива глава.

Франи не можеше да повярва, че Харди е направил всичко това — да се обади на Ерин, за да я попита дали има нещо против да вземе децата за вечерта, да изпрати такси да я вземе, да запази места в този луксозен хотел.

Харди прояви скромност:

— Аз съм неизчерпаем източник на изненади. Истинско съкровище.

— Как така ти хрумна това? Ами делото?

Той седна на плюшеното канапе и отпи от отлежалия портвайн в кристалната чаша.

— Пресметнах, че сме пропуснали четири вечери, което прави минимум дванайсет часа. Един ден делото ще мине и без мен. И без това на този етап титуляр е Фримън.

Франи застана край прозореца със скръстени ръце и се вгледа в моста „Голдън Гейт“. Намираха се в стара викторианска къща, преустроена в хотел, в най-скъпия апартамент, в който имаше рафтове с книги, камина, портвайн, кристални чаши и разбира се, изглед, който добавяше осемдесет долара на вечер към сметката.