Харди направи резервацията още от съдебната палата, веднага след като свърши заседанието. Ерин му каза по телефона, че няма нищо против да вземе децата, да ги нахрани, да ги приспи. Беше решил, че ако я изненада с готов план, Франи няма да може да откаже. В 6,15 изпрати такси да я вземе и сега бяха тук.

Все още не беше уверен, че изненадата му я е очаровала. Продължаваше да стои край прозореца със скръстени ръце. Лицето й беше навъсено. Не беше ядосана — въпреки отчуждеността им напоследък, тя не проявяваше признаци на гняв към него. Устните й бяха стиснати, очите — съсредоточени и замислени, сякаш се вглеждаше в себе си, сякаш понасяше някаква физическа болка, с която не искаше да товари и него.

Безпокоеше го мисълта, че тази болка може да е резултат от някаква промяна, от осъзнаването, че вече не иска да е с него, че съвместният им живот й е омръзнал. Погледът й срещна неговия от другия бряг на пропастта. Полуусмивка.

— Здрасти.

Даде си сметка, че бе стаил дъх, че я гледаше и буквално го беше страх да си поеме дъх. Имаше чувството, че ако спре да диша, ще спре и мигът, че няма да се наложи да разбира какво крие следващият. Остави чашата на масичката и въздъхна тежко.

— Е, как е животът, Франи?

— Как е, според теб?

— Зле, струва ми се. От месец ме боли стомахът. Откакто престана да се усмихваш. Реших, че може би ще искаш да поговорим за това.

Франи пак се обърна към прозореца. Виждаше профила й. Видя как устните й се движат. Искаше му се да стане, да отиде при нея, да я прегърне, но нещо — може би страхът, че ако сега го отблъсне, ако не му позволи да я докосне, ще я загуби завинаги — го държеше прикован за стола.

Каза й, че не я е чул. Франи проговори след цяла минута.

Обърна се към него и го погледна в очите.

— Тайни.

Харди се помъчи да разбере и когато осъзна най-очевидният смисъл, стомахът му се сви. Усети как главата му олеква, имаше чувството, че ще припадне.

— Какви тайни? — Не можа да измисли друго.

Тя не промени позата си. Продължаваше да го гледа със скръстени на гърдите ръце.

— Тайните са това, което човек не казва.

Харди протегна ръка, все чашата, отпи, остави я.

— Добре.

— Не е само това.

— Дори не знам какво значи „това“.

— Така е, не знаеш.

Той вдигна ръце към слепоочията си, притисна ги.

— Добре, Фран. Но трябва да знам. — Дланите му се срещнаха. Като за молитва. — Друг ли има? Можеш ли да ми го кажеш?

Видя как раменете й се отпускат, как очите се затварят. Стори му се, че кризата е преминала. Ръцете й се разплетоха, увиснаха надолу. Приближи се до него и коленичи.

— Какво говориш? Друг мъж? Няма друг мъж. Не може да има. — Протегна ръце към лицето му, вгледа се в очите му, докосна го с пръсти, прегърна го, притегли го към себе си, притисна го. Харди усети, че трепери. Чувствата, които се бе опитвал да владее, излизаха на повърхността.

Затова се бе оженил за нея — защото й имаше достатъчно доверие, за да позволи да го вижда така, такъв, какъвто е. Беше част от него, катализаторът, който правеше от него едно цяло, благодарение на който преодоля загубата на сина си…

Притискаше го силно, долавяше бликащите чувства.

Това беше нейният мъж и той имаше нужда от нея. След като й се доверяваше достатъчно, за да й покаже слабостта си, нямаше за какво да се безпокои. Тя също можеше да разкрие пред него съмненията си, слабостите си, недостатъците си. Той нямаше да я изостави заради тях. Нямаше да я изостави.

*

— Боях се, че няма да разбереш.

— Може би не разбирам, но се опитвам.

— Очакваш животът да е съвършен, но…

— Не е вярно.

Направи му знак да мълчи с пръст на устните. Беше тъмно, по-късно, мостът осветяваше прозореца, край леглото гореше свещ.

— Не исках да те безпокоя — каза тя. — Бях толкова тъжна. И не заради теб, заради себе си. Беше си моя тъга… заради Еди, заради така наречената ми младост, заради всичко. Просто ме прихвана нещо… — Харди мълчеше. — Не исках да знаеш. Не исках да ти причинявам болка.

— Знам, че животът не е съвършен, Франи. Бог ми е свидетел, че го знам.

— Но искаш нашият да е. У дома, имам предвид. Понякога дори си мислиш, че е възможно.

— А ти не мислиш ли? Не мислиш ли, че си струва да се стремим към това?

— Не знам. Може би преди… И после стана това… всичко това. Чувствах се като хваната в капан. — Тя се раздвижи, сложи глава на рамото му, притисна се към него.

— Не съм искал да те улавям в капан, Франи. Като се оженим. Мислех, че сме щастливи заедно…

— Не си виновен ти, Диз. Животът ми е такъв. Изведнъж, не знам какво ми стана… всичко се върна. Имах чувството, че съм се провалила… искам да кажа, не бях щастлива, а _би трябвало…_ Кой тогава е виновен?

— Аз обикновено обвинявам арабските инвеститори.

— Аз също, но този път не се получи, а нямаше как да ти го кажа. Нямаше да е честно да те тревожа в началото на процеса, после изпитах угризения… че не мога да ти кажа, после повярвах, че така или иначе няма да те интересува… Типичните женски глупости, в които няма много логика и не могат да…

— Ай, ай ай! Типични женски глупости? Нима сме канили глупави жени?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам. И логика… — Той се опря на лакът и я погледна. — Не знам. Наистина.

Франи затвори очи и пое дъх.

— Виждах се с Дженифър.

— Знам.

— Не, не тогава. — Франи поклати глава. — Още няколко пъти след това. Оставях децата на Ерин и ходех тайно.

— Колко пъти?

— Не знам. Три или четири.

— В затвора? — отговори си сам: — Разбира се, че в затвора.

Той седна и се уви с чаршафа. Франи сложи ръка на бедрото му.

— Първия път… мисля, че си допаднахме. После реших, че няма да одобриш или пък нарочно не желаех да искам позволението ти…

— Франи…

— После реших, че трябва да съм луда, щом всеки път ме гризе съвестта, задето не съм те питала. Струваше ми се несправедливо… да трябва да искам позволение от теб…

— Франи, тя е моя клиентка. — Поклати глава, опита се да си обясни.

— Знам. Трябваше да поговоря с теб, но… всичко съвпадна с другото. С потиснатостта ми, с чувството, че съм хваната в капан. А Дженифър… тя поне ме слушаше.

— Дженифър те е слушала!? Боже мой! — Харди махна чаршафа и спусна краката си на пода. Отиде до прозореца, но не за да се любува на изгледа, а защото в стаята нямаше къде другаде да се отиде. Застана неподвижно и прошепна без да се обръща: — Значи си разговаряла с Дженифър за нас? Какво си й казала?

Чу гласа на Франи, съвсем тих:

— Не беше както си мислиш. Моля те, не се сърди сега.

Опита се да разбере. Вгледа се през прозореца. Не виждаше ясно — всичко изглеждаше замъглено и сякаш се въртеше като в калейдоскоп чак до хоризонта. Отиде до канапето и седна.

— Това ли беше тайната?

Франи седна на ръба на леглото. Сякаш търсеше думи за отговора.

— Всичко беше тайна. Всичко беше свързано.

Харди наведе глава и скръсти ръце на коленете си.

— Дизмъс? — Беше станала от леглото, отново на колене. Почувства ръцете й върху бедрата си.

— Не се сърдя. Искам да сме наясно. Не се сърдя ни най-малко и се радвам, че говорим за тези неща. Но все пак… не ти ли хрумна, че тя може би те използва?

— Не, не е възможно. Казах ти вече, че не беше както си мислиш ти… поне на мен така ми се стори.

Той подскочи като ужилен.

— Значи тогава ти се е струвало, но сега не, така ли? Значи може и да съм прав?

Франи стана, взе одеялото и се уви, после седна на ръба на леглото.

— Не, не казах това. — Тя въздъхна и протегна ръка към канапето, към пространството, което ги разделяше. — Не ми харесва да ме разпитваш. Дизмъс, искам да говорим за тези неща, но когато започнем, винаги става така. Просто не се получава, не стигаме никъде.

— А къде искаш да стигнем, Франи?