— Не съвсем, но разбирам какво намеквате.

Фримън мълчеше.

— Господин Фримън?

— Очаквах решението ви, ваша светлост.

Вилърс не сметна, че това е забавно. Накара протоколчика да прочете предишния диалог и заяви, за протокола, че възражението се приема.

Фримън кимна и продължи с Теръл:

— Колко души от приятелите на господин Холис разпитахте?

— Всички, които успях да намеря.

— И всички те потвърдиха пред вас, че Нед е експериментирал с наркотици върху себе си, нали?

— Възразявам. Предишните основания.

— Приема се.

— Някой от тях отрече ли, че Нед е експериментирал с наркотици?

— _Възразявам._

— Приема се.

Опитният адвокат направи едва доловима пауза и опита още веднъж:

— По време на изчерпателното си разследване върху причините за смъртта на господин Холис, някой от приятелите му описа ли пред вас употребата му на наркотици по друг начин освен като „експериментална“?

Пауъл отново скочи.

— Възразявам.

Вилърс прецени, че границата е премината.

— Господин Фримън, по колкото и начини да зададете въпроса си, няма да го допусна. Моля продължавайте.

Фримън си придаде разкаян вид.

— Моите извинения, ваша светлост. — Обърна се към Теръл и му се усмихна мило. — Нямам повече въпроси.

29

— Струва ми се, че с Нед се изсилват. Забеляза ли как го претупа Пауъл във встъплението си? Не спомена за никакви доказателства, че Дженифър е била в страната по онова време, да не говорим за стаята. — Фримън отхапа от сандвича си — италиански салам в ръжено хлебче. — Вилърс трябваше да приеме възражението ми, че няма достатъчно основания за обвинението преди процеса. Освен ако не крият някаква изненада, номерът им няма да мине.

Обедната почивка. Бяха отишли до кантората и седяха в малката градина пред заседателната зала. Късчето небе, очертано от околните сгради беше яркосиньо. Циганското лято — най-приятният сезон в Сан Франциско.

Харди нарони малко трохи от сандвича си и ги хвърли към едни врабчета в храстите.

— Слушаш ли ме? — попита Фримън.

— Аха. Замислих се за нещо.

— Нещо за делото ли? — Харди сви рамене. — Не е нужно да ми отговаряш, но ми се струва, че нещо не е наред с теб напоследък. Спиш ли достатъчно? Добре ли си? Първите дни от такъв процес могат да ти се отразят зле.

Харди се наклони напред и въздъхна.

— Не знам какво става вкъщи, Дейвид. Имам чувството, че губя жена си.

— Сериозно ли е?

— Не знам. Може би греша.

Харди стана, отиде до стената, втренчи се в голите тухли.

— Нещо се случи през последните два месеца — каза той, без да се обръща. — Не мисля, че е заради делото. Не знам какво е, но се тревожа.

— Попита ли я?

— Поне двеста пъти.

— И нищо ли не ти каза?

Харди сви рамене, обърна се.

— Не много. Не достатъчно. Всяка сряда по традиция излизахме заедно. Нашата вечер. Поне такава беше допреди месец.

Птичките чуруликаха около трохите и Фримън им хвърли още.

— Да не би преди месец да се е случило нещо?

— Ще ми се да беше. Една сряда се прибрах у дома. Мислех си, че ще излизаме, но я заварих по нощница в кревата да чете. Каза ми, ако искам да съм излезел сам. Била уморена.

— Може би пък наистина е била.

— Навремето, когато беше уморена в сряда, вземахме едно одеяло и отивахме да дремнем на брега. Бяхме се разбрали, че в сряда сме навън, независимо дали сме уморени, независимо от децата, независимо от всичко. Имахме нужда от тази вечер за нас самите.

Фримън се вгледа в сандвича си.

— На колко годинки са хлапетата?

— На две и почти на една, но не е това. — Харди видя скептичния поглед и добави: — Не мисля, че това е причината. Според теб, може ли да е?

— Аз почти не познавам Франи, Диз, но тя едва ли ще е първата жена, решила, че децата й имат по-голяма нужда от нея от съпруга й. Приоритетите се променят.

— Моите са си същите.

Фримън си позволи да се усмихне.

— Както казваше Кенеди, животът е несправедлив. И няма кого да осъдим заради това. — Раздвижи се, лапна последния залък от сандвича си. — Тя смята ли, че ти имаш нужда от нея?

— Стига, Дейвид… нужда! Кой знае какво е нужда!? Аз я обичам и тя го знае много добре.

— Не искам да говоря празни приказки, но според мен децата знаят. Франи също знае.

— Добре, по дяволите, и аз имам нужда от нея. Въпреки че сме възрастни. И двамата имаме да се занимаваме с нещо… аз с това дело… тя с децата. Какво трябва да правим? Затова беше срядата. За да не губим връзката помежду си.

— Не мисля, че връзката е много… сам го каза. Ти се занимаваш с делото, тя с децата.

Харди бръкна в джобовете си и закрачи напред-назад. Фактът, че спореше с Дейвид Фримън и се мъчеше да докаже пред него, че Франи не трябва да се чувства както се чувства, не променяше другия факт — че изглежда нещо твърде сериозно се бе променило помежду им, равновесието бе нарушено.

Може би Фримън беше прав — Франи може би вече не чувстваше, че той има нужда от нея. Нямаше как да не признае, че напоследък не й го показваше. Сутрин излизаше рано, връщаше се у дома късно, дори и тогава не преставаше да работи, дори и през почивните дни.

Но пък и той не чувстваше, че тя има нужда от него. Франи се грижеше за децата, за къщата, беше погълната от задълженията си. Бяха свързани един с друг — поне така смяташе той — и това бе важна част от така наречената „възрастна любов“.

— На твое място бих я изненадал. — Фримън се приближи до него и го потупа по рамото. — Бих нарушил монотонността. Може би просто й е дошло до гуша. Вижда, че не си при нея и се страхува, че вече никога няма да се върнеш. Затова се отдръпва.

— Но аз съм с нея през цялото време. Делото едва сега започва. Нима очаква нещо друго?

— Май въпросът опира до това, от какво има нужда тя. — Фримън отвори стъклената врата към заседателната зала. — Да се връщаме в съда. Нейно височество не обича закъсненията.

Джон Страут, съдебният лекар на област Сан Франциско, беше позната фигура на Харди и всички юристи в залата. Авторитет от национален мащаб, този уважаван медик се явяваше да дава показания на всички дела и предварителни заседания за убийства в Сан Франциско — може би по веднъж седмично през последните тринайсет години. Сега бе отпуснал въздългото си тяло на стола за свидетелите и очевидно се чувстваше като в свои води.

Пауъл, без да показва никакви признаци на следобедна отпуснатост, прокара ръка през бялата си грива и поздрави Страут сърдечно, като стар приятел, за да видят съдебните заседатели. После премина право по същество.

— Доктор Страут, вие ли извършихте първоначалната аутопсия на Нед Холис през 1984-а?

— Да, аз.

— И какво беше заключението ви тогава?

Страут наклони стола си назад, за да кръстоса крака и на широкото му, открито лице заигра усмивка.

— Направихме процедура „А“ и стигнахме до заключението, че смъртта е настъпила ненасилствено, вследствие на свръхдоза кокаин, в комбинация с алкохол.

— Процедура „А“? Ще обясните ли на съдебните заседатели какво означава това?

Страут се наклони напред и даде двуминутно обяснение — чрез процедура „А“ се установявало наличието на повечето отрови и летливи вещества. Тя била най-проста и най-евтина. Ако при нея се установяла причина за настъпване на смъртта, при липса на подозрения за нещо по-сериозно, не се продължавало нататък с изследванията.

— И при въпросната процедура „А“ вие установихте наличие на кокаин и алкохол в тялото на господин Холис, така ли е?

Страут се намръщи. Не му влизаше в работата да търси прост език, за да го разбират съдебните заседатели. Вече бе станало известно, че в този случай не е успял да открие истинската причина за смъртта и държеше да обясни всичко пределно точно.

— Открихме смъртоносна концентрация на кока-етилен, извинете ме за термина, но това е страничен продукт, който се получава при смесването на алкохол и кокаин в кръвта.