Вилърс наистина не беше котенце, но Фримън не искаше и да чуе за отзоваване. Беше във възторг от избора. Смяташе, че при нея може да победи.

Защо? Защото според него Вилърс била абсолютно безпристрастна, което можело да се твърди за малко други съдии. Не че била коравосърдечна към жените, а по-скоро се отнасяла към тях точно така, както се отнасяла към мъжете. В Сан Франциско, където съществуваха всевъзможни гласовити организации и организацийки, тя се придържаше стриктно към буквата на закона. Според съдия Вилърс мъжете и жените били абсолютно равни пред закона, независимо дали са черни, бели, испаноговорещи, хомосексуални или пък някакви други.

Фримън беше уверен, че при съдия Вилърс има най-сериозни шансове да победи през първата фаза, когато щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не, и нямаше никакви намерения да оспорва компетентността й. Лошото в случая беше, че ако загубеше, във втората фаза, когато щеше да се определи присъдата, нейният избор едва ли беше най-благоприятният.

За осми път през последните пет седмици в залата влязоха поредните осемдесет кандидати за съдебни заседатели. Секретарят прочете гласно дванайсет имена и изброените хора заеха местата си зад преградата. Всичките осемдесет се заклеха да отговорят вярно и точно на зададените им въпроси.

— Дженифър Лий Уит — започна съдия Вилърс — е обвинена в предумишлено убийство на трима души при утежняващи вината обстоятелства и обвинението е потвърдено на предварително заседание. — Последва обичайната поредица въпроси: Познава ли някой от кандидатите обвиняемата? Жертвите? Адвокатите, които я представят? Бил ли е някой от тях жертва на тежко престъпление? Има ли някой роднина полицай? Адвокат? Съдия? Смята ли се някой за запознат с подробностите на делото от съобщенията в пресата или по телевизията? Някой бил ли е арестуван? При всеки въпрос по няколко ръце се вдигаха нагоре, а страните записваха.

От време на време Дженифър се накланяше към Харди и искаше разяснения. Заедно отбелязваха имената на тези кандидати, които ще отхвърлят, макар и да нямаха кой знае какви възможности за избор.

Избирането на съдебни заседатели, разбира се, не беше точна наука. С въвеждането на новите правила то се бе превърнало в истинска лотария. Кандидат номер пет, онази жена там, има ли вид на състрадателна? Ами младият жребец вляво, номер единайсет, ще прояви ли снизходителност към Дженифър, защото е хубава, или пък ще е по-склонен да вземе страната на Лари Уит — почтеният мъж, станал жертва на коварната съпруга. Ами онази, семплата, номер девет? Ще завиди ли на Дженифър затова, че е хубава, или ще погледне на нея като на изпаднала в беда посестрима, несправедливо обвинена и изстрадала?

След първоначалните въпроси не остана никой от първите дванайсет души. На двайсет и седми септември бяха отделени деветдесет и двама души, отговарящи на изискванията за съдебните заседатели. Всички останали бяха отстранени по „целесъобразност“, „негодност“ или пристрастност, показана в предварителната анкета. Едва сега дойде времето представителите на страните да отзоват нежелателните за тях кандидати. Пауъл отзова единайсет души. Фримън — възможните двайсет. Посочиха шест алтернативни кандидати.

28

Шестте седмици, докато траеше изборът на съдебни заседатели, за Харди преминаха в нещо като сън. Двете седмици топло време през септември само допринесоха за това. Всеки работен ден сядаха на масата с Фримън и Дженифър, вляво от Пауъл и Морхаус и се заемаха с еднообразната, но много важна процедура.

Отегчителната, напрегната работа ги изсмукваше емоционално и физически. От Харди имаше нужда в съда и всичко останало премина на заден план, включително и търсенето на друг „идиот“. Всяка вечер, след като напуснеха съдебната зала, двамата адвокати продължаваха да обсъждат възможните кандидатури, докато не започнеха да пелтечат, на следващия ден се повтаряше абсолютно същото.

Франи издържаше всичко това стоически. Съпругът й се прибираше у дома късно, излизаше рано, беше уморен и разсеян. На два пъти през почивните дни отидоха извън града, веднъж без децата. Решиха един ден, когато всичко това свърши, да заживеят отново.

В понеделник, 4 октомври, най-накрая всички играчи бяха събрани на терена и Дийн Пауъл се изправи на крака, готов да започне.

Харди смяташе, че контрастът между него и Фримън не би могъл да бъде по-голям. Пауъл тежеше на мястото си с авторитет и безкомпромисност. Беше облякъл добре скроен тъмен костюм и синя вратовръзка. Не беше сметнал за нужно да носи игла. Загорялото му, добре оформено лице, изразяваше добронамерена угриженост. От време на време прокарваше ръка през бялата грива на главата си, която нямаше нужда от друг гребен.

Пауъл застана в средата на залата и се обърна към съдебните заседатели, окончателно определени през последните три седмици.

— Ваша светлост, господин Фримън, господин Харди. Дами и господа съдебни заседатели. Искам да ви благодаря, че отделихте от времето си, за да изпълните този най-важен граждански дълг. Всички ние — махна с ръка, за да обхване с жеста си и масата на защитата — сме ви благодарни.

Фримън и Харди се спогледаха. Знаеха, че имат право да възразят срещу тази малка разтривка на съдебните заседатели. Подобно начало би могъл да си разреши единствено съдията, но повечето прокурори и адвокати държаха на всяка цена да демонстрират какъв добър човек се крие зад юридическата фасада и също си го позволяваха. Фримън не смяташе да възрази — щеше да се възприеме като дребнавост.

Повечето съдии оставяха подобни увертюри без последствия. Вилърс — не. Чукчето се стовари върху масата.

— Господин Пауъл, вече благодарих на съдебните заседатели. Сега е време за встъпителното ви слово. Да го чуем.

Харди остана сериозен. Фримън вдигна ръка към лицето си, може би за да не се види, че се усмихва.

Пауъл кимна едва забележимо и се приближи до съдията.

— Съжалявам, ваша светлост.

После пак се обърна към съдебните заседатели. Четирима мъже и осем жени. Петима чернокожи, четирима бели, три испаноговорещи жени. Един пенсиониран лекар. Три неработещи домакини, двама безработни. Четири секретарки и чиновник. Двамата от мъжете може би бяха хомосексуалисти. Можеха да се класифицират по всякакви признаци, но така или иначе нямаше нищо сигурно. Никой не се съмняваше, че Вилърс ги е подбрала според изискванията, но и никой не знаеше какво представляват тези хора в действителност — знаеше се само, че всички те са способни да гласуват и за смъртно наказание.

Прокурорът пусна усмивка.

— Съдия Вилърс ме помоли да продължа с встъплението си и смятам да направя точно това. — Кимна многозначително, спря поглед на няколко лица. — Какво представлява встъплението? Всъщност, то е много просто нещо. Ще поговоря малко за обвиняемата по това дело, Дженифър Уит, и трите човешки същества, които е убила, двама съпрузи и… — Пауъл направи кратка драматична пауза, след което добави: — и малкия си син. — Още една пауза. — Корените на всичко са в миналото. 1984 година. Вярваме и ще докажем пред вас по категоричен начин, че на седемнайсети септември същата година обвиняемата Дженифър Уит е инжектирала тогавашния си съпруг Едуард Телър Холис със смъртоносна доза атропин, който се извлича от едно растение, известно под названието атропа беладона.

Пауъл не театралничеше, не играеше роля, което умееше така добре. Може би се бе стреснал от ранното предупреждение на Вилърс?

— Ще докажем също така, че докато е била омъжена за господин Холис и по времето на смъртта му, госпожа Уит е имала любовна връзка с друг мъж, зъболекар на име Харлън Пул. Атропинът е често употребявано лекарствено средство, което може да се намери в повечето зъболекарски кабинети. Преди девет години, по времето, когато е бил убит господин Холис, атропин е имало и в кабинета на доктор Пул. Използва се за спиране на слюноотделянето.

Сякаш собствената му уста бе пресъхнала, Пауъл се приближи до масата на обвинението и отпи глътка вода. Харди също почувства жажда. Фримън отпи. Дори и Вилърс дискретно надигна чашата с вода.