Опитите за възражение на двамата професори са прекъснати и председателят на съда дава ход на делото. Така те не успяват да го отложат, но с развилите се дебати дават гласност за грубо нарушаване на съдебната практика пред присъстващите в залата български и чуждестранни журналисти. Възникналият спор обаче не прониква в нашия печат. Още в края на октомври 1944 г. с писмо до Трайчо Костов Георги Димитров от Москва е наредил да се вземат съответните мерки. Според него „под флага на военна цензура, необходима във военно време, трябва драстично да се проведе и другата, политическата цензура, като не се допуща в печата нищо, което вреди на делото на Отечествения фронт“. На Министерския съвет се препоръчва да установи кои вестници са „необходими“ да излизат и на кои няма да бъде разрешено да се отпечатват и разпространяват.

В деня, в който започва Народният съд — 20.XII.1944 г., Министерският съвет приема Наредба-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица. Съгласно чл. 1, това са хора, опасни за „държавния ред и сигурност“. Настаняването им на определени места и селища става с мотивирана заповед на министъра на вътрешните работи по доклад на директора на милицията след проведено дознание.

По същество приетият закон идва да узакони създадените още след 9 септември лагери в страната. Техният брой трудно може да се установи, защото милицията по своя инициатива в много населени места формира групи от задържани „фашисти“ и ги използва за принудителна работа. Освен това следствените органи прилагат „бързата процедура“ за въдворяване в лагерите на лица без предварително дознание.

На заседание през декември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа възлизат на 37 347 души. Той отбелязва, че от тях е твърде голям броят на членовете на семействата и близки на подведените за съдене от Народния съд лица. Според него тази мярка е необходима, за да се изолират „фашистите от народа, който желаел да се труди спокойно“.

В радиограма Георги Димитров обръща внимание на Трайчо Костов: „Процесите трябва да бъдат публични, но на обвиняемите да не се позволи в никакъв случай да ги използват като трибуна за своите противонародни цели, под факела на своя защита.“ За целта комисията към ЦК на БРП (к), подготвила обвинителния акт, уточнява предварително и основните въпроси, които трябва да бъдат задавани на подсъдимите при разпитите. Те се свеждат до следното:

— Защо е одобрил влизането на България в Тристранния пакт на 1 март 1941 г.?

— Защо не се е възпротивил на влизането на германските войски на територията на България, като с това е нарушена водената дотогава политика на неутралитет, и е улеснил военния удар върху Гърция и Югославия?

— Подкрепил ли е изпращането на български окупационни войски на техни територии?

— Одобрил ли е и защо влизането на България в антикоминтерновския пакт?

— Защо не се е възпротивил на обявяването на война на САЩ и Англия на 12 декември 1941 г.?

— Защо е подкрепил правителството при провеждане на враждебни акции срещу СССР — разграбване на имуществото на съветската книжарница в София, закриване на съветското представителство във Варна, водене на широка пропаганда във вестниците и радиото против СССР, поставяне под полицейски надзор на членовете на съветското посолство в столицата?

Освен това разпитите трябва да се водят така, че да не се даде възможност на подсъдимите да оспорват или оневиняват обявената в обвинителния акт политика, водена от управляващите кръгове за „престъпна“. По такъв начин остава само формално да се потвърди тяхната вина.

Въпреки предварителните инструкции обаче развитието на процеса тръгва в друга насока.

Взети са и конкретни мерки по организацията на съда. До съдебната зала се допускат ограничен кръг лица и такива с предварително издавани пропуски и карти от Дирекцията на милицията. Между тях има групи, изпратени с цел да репликират в подходящ момент подсъдимите по време на разпитите. На процеса са допуснати като наблюдатели английски, френски и други чужди кореспонденти. Още в първите дописки, появили се в международния печат, те изказват опасение, че при този състав на съдиите „мнозина от виновниците ще се отърват, а някои невинни ще пострадат“.

Главният народен обвинител Георги Петров е отговорен за цялостното провеждане на Народния съд. Наред с това той съставя и поддържа общата политическа част на обвинението на регентите, на двата кабинета на проф. Богдан Филов и кабинета на Добри Божилов. С обвинението на правителството на Иван Багрянов, Константин Муравиев и царските съветници са ангажирани народните обвинители Никола Гаврилов и Атанас Армянов.

Поради отсъствието на регентите разпитът на подсъдимите започва с царските съветници арх. Йордан Севов, Любомир Лулчев, Димитър Генчев, Павел Груев, Светослав Помянов, ген. Рафаил Жечев, д-р Петър Костов, д-р Георги Ханджиев, Станислав Балан и Петър Морфов. Съдът се ръководи от указанията на Георги Димитров, че династията трябва политически да се дискредитира чрез Народния съд в лицето на цар Фердинанд, цар Борис III и дворцовата камарила. Това налага и те да бъдат осъдени. По думите на Георги Петров днес се налага да се постави на подсъдимата скамейка неспокойният дух на починалия монарх, „за да го развенчаем като «народен цар» и да го заклеймим като палач на българския народ“.

Разпитите на царските съветници обаче не потвърждават замисъла на Георги Петров. Изнесените от тях факти разкриват много подробности за маниера на работа, начина на управление и живота на българския монарх. Нещо повече. Всеки един от дворцовите съветници дава положителна характеристика на цар Борис III като личност и държавник. Затова не е случайно, че макар и цензурирано, в българския печат се отдава внимание почти само на царските съветници, а се пренебрегват разпитите на останалите подсъдими лица.

Народният съдия Рада Тодорова недоволства пред ЦК на БРП (к): „Един от обвиняемите, Лулчев, вчера се обърна в обвинител: вика, прекъсва.“ На разпита на арх. Йордан Севов съдът отделя два дни, понеже по думите на Георги Петров той бил важна личност, „вицекрал“.

В следващите дни са разпитани министрите от първия кабинет на проф. Богдан Филов. Резултатите са отново същите. Министърът на войната ген.-лейтенант Теодоси Даскалов (внук на Бачо Киро) обосновава с конкретни, аргументирани факти, че влизането на България в Тристранния пакт е било единствен възможен изход при тогавашните условия за страната. Отказът според него би довел до окупация на държавата, пълно разорение на народното стопанство, разгром на войската и избиване на демократичните дейци. Още по-изненадваща за съда е дългата и подробна реч на бившия министър на земеделието и държавните имоти Димитър Кушев от БЗНС. „Днес, обяснява Рада Тодорова пред Секретариата на ЦК, дадохме възможност на Кушев да изнесе, че е действал в полза на комунистите.“

Министърът на правосъдието д-р Минчо Нейчев, който с внимание следи хода на процеса, констатира, че „съдът седи със страхопочитание пред обвиняемите, вместо да бъде обратното“.

Насоките на развитието на делото предизвикват незабавна реакция от страна на милицията. Достъпът до съдебните зали се свежда до минимум, навсякъде се виждат само шмайзери, а по-малко публика. Махнати са поставените пред тях високоговорители, за да не се чуват разпитите. Задържани са десетина адвокати защитници, позволили си да репликират и прекъсват съдиите.

На 20 декември 1944 г. започват заседанията и на Втори върховен състав на Народния съд. Подсъдими са депутатите от XXV Обикновено народно събрание. Негов председател е Светослав Кираджиев и членове: Кирил Григоров, Васил Цветков, Марин Гешков; Кирил Бежански, Йордан Пергамов, Димитрина Йосифова, Катя Ботушева, Стоян Митов, Васил Модев, Милан Ангелов, Гаврил Чочов. Народни обвинители са Владимир Димчев, Г. Керемедчиев и Върбан Ангелов.