По общата постановка на присъдите се изказва Георги Петров. Той е на мнение, че е необходимо в тях да има известна градация и не трябва всички подсъдими да бъдат поставени на една плоскост понеже вината им е различна. А според него някои от тях даже може би нямат вина. Подходът на Георги Петров се споделя и от останалите народни обвинители. От тази гледна точка всеки един от тях излага своето становище за присъдите по процеса, за който е отговорен.

По първия процес на регентите, царските съветници, двата кабинета на проф. Богдан Филов и правителството на Добри Божилов докладва Георги Петров. По-конкретно той се спира на личността на княз Кирил, опитвайки се да го различи от другите двама регенти. От разпитите и свидетелските показания на призованите за целта лица Георги Петров е стигнал до извода, който споделя с Политбюро, че князът е „пълен дегенерат“. Той не е вземал участие в политически съвещания, а цар Борис III се е отнасял с пълно пренебрежение към своя брат. При тази характеристика с основание следствието си е задало въпроса — тогава кой е поставил княз Кирил за регент? Но опитите да бъде установен този факт не дават резултат.

Що се отнася до дейността на княза в регентския съвет, тя може да се види според Георги Петров от дневника на проф. Богдан Филов. Той обяснява на Политбюро, че князът се е противопоставил на намерението да бъде образувано правителство с министър-председател проф. Александър Цанков или Петър Габровски, като казал, че „в България такъв кабинет е невъзможен“. Също така княз Кирил не е искал да отиде в Германия на посещение при Хитлер. Става дума за това, че на 14 октомври 1943 г. той се опитва да отложи заминаването при фюрера, но не му се удава. Вероятно това е дало основание на Георги Петров да характеризира княза и като „безволна личност“. Но все пак той подчертава, че преговорите в Главната квартира е водил проф. Богдан Филов, а „Кирил е играл второстепенна роля“.

За следващата група подсъдими — съветниците на цар Борис III, Георги Петров докладва, че е „установена отговорността“ на арх. Йордан Севов, д-р Георги Ханджиев — началник на отдел и началник на протокола на двореца, д-р Петър Костов — секретар по печата, легационен съветник, ген.-майор Рафаил Жечев — първи флигеладютант и началник на военната канцелария на двореца, и Димитър Генчев — инспектор на дворците.

Според главния народен обвинител довереникът на монарха — дъновистът Любомир Лулчев, не трябва да бъде осъден. За това свое мнение той изтъква няколко аргумента. Първо, в книгите, които е писал през 1940 г., Любомир Лулчев се обявил против изстъпленията. Второ, той представлява „куриоз“ за двореца — не е получавал заплата, при царя е отивал само когато е бил повикван, застъпвал се е пред него за осъдени на смърт (земеделци и комунисти — б. а.), за което не е вземал никакви пари и не е правил кариера в дворцовите служби. Положително за него, обяснява Георги Петров, говори и писмото на писателя комунист Крум Кюлявков. Същевременно Любомир Лулчев е препоръчал да бъдат назначени ген. Никола Недев (министър на вътрешните работи), който според неговия дневник е бил дъновист, и полк. Атанас Пантев (бивш адвокат) за директор на полицията. По-късно, продължава Георги Петров, съветникът на царя е „говорил за мир“, бил е славянофил, а не германофил. По време на разпита си е дал „героична защита“, с която е отхвърлил обвинението в германофилство.

Изложението на Георги Петров е прекъснато от Трайчо Костов с репликата: „Трябва да го освободим като заместник на Дънов? Та той е давал 10 години съвети на царя.“

Д-р Петър Дънов, ръководител на „Бялото братство“, е арестуван заедно с Любомир Лулчев. След предварителното следствие е освободен и поставен под домашен арест в къщата си в квартал „Изгрева“ с цел да бъде използван евентуално като свидетел. На 28.XII.1944 г. д-р Петър Дънов се самоубива. За случилото се Трайчо Костов незабавно информира Георги Димитров в Москва.

В подкрепа на Георги Петров се изказва народният обвинител Никола Гаврилов. Допълвайки своя колега, той казва, че Любомир Лулчев е давал разумни отговори и има феноменална памет. Но Никола Гаврилов явно се е натъкнал на необяснимото и до днес противоречие между разпита пред съда и съдържанието на неговия дневник, поради което добавя: „Ако обаче му четете дневника, ще заключите, че това е луд човек.“

Подобно на Георги Петров Никола Гаврилов се опитва да направи разлика в степента на отговорност на дворцовите съветници, като засяга дейността на останалите четирима. Според него „царят е бил силна личност, решавал е това, което е искал“. А те от своя страна не са „признали вината си“. Воден от тези и други съображения, Никола Гаврилов предлага: „Станислав Балан трябва да освободим по политически причини — бил е любовник на царицата. Не е играл особена роля в политиката, бил е съветник и е правил доклади по външното положение.“ По подобен начин стоят нещата и с Петър Морфов — секретар в личния кабинет на цар Борис III. Той, обяснява Никола Гаврилов, е стоял малко в двореца. Преди това е бил легационен секретар в българското посолство в Лондон. По-късно е писал писмо до баща си, в което споделя, че иска да бъде освободен от службата си, за да се върне във външното министерство.

За третия от тази група — Павел Груев, началник на личния кабинет на царя, на щатна служба в двореца от 1920 г., Никола Гаврилов смята, че след идването на арх. Йордан Севов от 1938 г. той е „престанал да играе важна роля“. Твърде благосклонно народният обвинител се изказва за Светослав Помянов — началник на общата канцелария на цар Борис III, бивш пълномощен министър на България в Румъния, Германия и Италия. По неговите думи той е „човек с демократически разбирания, дипломат от кариерата, направил донесение за капитулацията на Италия, не е бил германофил“.

Становището на народните обвинители за присъдите по първия процес обобщава Георги Петров. За дворцовите съветници мнението е „първите пет души да понесат тежки наказания, а останалите — не“.

От първия кабинет на проф. Богдан Филов (16.II.1940 — 11.IV.1942 г.) „всички да понесат тежка отговорност“. Изключение може да бъде направено само за трима министри. Първият е министърът на външните работи Иван Попов, който след 9 септември 1944 г. се самоубива в една болница в Букурещ. Той според Георги Петров трябва „да се освободи по политически съображения“. Вероятно главният народен обвинител има предвид, че Иван Попов се обявява против присъединяването на България към Тристранния пакт. А в навечерието на неговото подписване се „разболява“ и не заминава за Берлин заедно с проф. Богдан Филов.

Другият е министърът на войната ген.-лейтенант Теодоси Даскалов. Георги Петров пояснява за него: „Признава, че е гласувал за Тристранния пакт. Но от 1942 г. е застанал на гледището, че германците ще загубят. Поставяме въпрос за доживотен затвор.“

Трайчо Костов отново прекъсва главния народен обвинител: „Същият пусна немските войски в България и държа във Военното училище реч против предложението на Соболев.“ (Пактът за взаимна помощ е донесен от главния секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР Аркадий Соболев на 25 ноември 1940 г. — б. а.)

Третото лице е министърът на земеделието и държавните имоти Димитър Кушев, бивш член на БЗНС. Според Георги Петров той „не е сторил нещо особено, трябва да се освободи“.

За втория кабинет на проф. Богдан Филов (11.IV.1942 — 14.IX.1943 г.) главният народен обвинител предлага всички негови членове да бъдат осъдени с изключение на Христо Петров — министър на земеделието и държавните имоти, бивш член на БЗНС. Той, заявява Георги Петров, е бил „творческа личност“. Като министър на железниците, пощите и телеграфите в следващия кабинет на Добри Божилов е участвал в „опозиционната петорка“.

Петко Кунин, член на Политбюро и завеждащ отдел „Стопански“ на ЦК на БРП (к), остро реагира: „Най-реакционният измежду всички министри на земеделието.“

Заседанието на Политбюро продължава с обсъждане кабинета на Добри Божилов (14.IX.1943 — 1.VI.1944 г.). За него докладва Георги Петров. По-конкретно главният народен обвинител се спира на дейността на т. нар. опозиционна петорка. В нея влизат министърът на народното просвещение Борис Йоцов — професор по славянски филологии в СУ „Св. Кл. Охридски“, министърът на правосъдието д-р Константин Партов, министърът на търговията, промишлеността и труда д-р Иван Вазов (племенник на писателя Иван Вазов), министърът на земеделието и държавните имоти д-р Иван Бешков (агроном, брат на художника Илия Бешков) и Христо Петров от предишния кабинет, сега министър на железниците, пощите и телеграфите. Те, обяснява Георги Петров, „са отказали да дадат нота против Турция заедно с Германия. Искали са да се дадат консулства на Русия. При третата нота на Русия си подали оставката.“