в. „Работническо дело“ 1944–1945 г.

в. „Изгрев“ 1944–1945 г.

в. „Земеделско знаме“ 1944–1945 г.

в. „Народен съд“ 1944–1945 г.

„Държавен вестник“ 1944–1946 г.

II. Литература

1. Богдан Филов. Дневник, С. 1990

2. Константин Муравиев. Събития и хора, С. 1992

3. Стойчо Мошанов. Моята мисия в Кайро, С. 1991

4. Говори радиостанция „Христо Ботев“, т. III, С. 1951

5. Въоръжената борба на българския народ против фашизма, 1941–1944. Документи, С. 1962

6. Съветниците на цар Борис III. Народен съд. Дознания, С. 1993

Списък на съкращенията

1. ЦК на БРП (к) — Централен комитет на Българската работническа партия (комунисти)

2. РМС — Работнически младежки съюз

3. БЗНС — Български земеделски народен съюз

4. ПК „Звено“ — Политически кръг „Звено“

5. ПЦ на НОВА — Главен щаб на народоосвободителната въстаническа армия

6. ВОЗ — въстаническа оперативна зона

7. СКК — Съюзническа контролна комисия

8. НК на ОФ — Национален комитет на Отечествения фронт

9. ПБ на ЦК на БРП (к) — Политбюро на Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти)

10. ВКП (б) — Всесъюзна комунистическа партия (болшевики)

11. ИККИ — Изпълнителен комитет на Комунистическия интернационал

12. ОНС — Обикновено народно събрание

13. МВР — Министерство на вътрешните работи

14. ОК на БРП — Окръжен комитет на Българската работническа партия

Народният съд — неизживяна трагедия на българския народ

В продължение на десетилетия на българския народ от ранна възраст бе втълпявано, че „народният съд“ е висша проява на обществен морал и справедливо възмездие — акт, който е утвърдил България като правова държава, достойна да заеме мястото си между цивилизованите народи. Че със своите „строги, но справедливи присъди“ „народният съд“ е наказал жестоки престъпници, възпрял е стихийните прояви на отмъщение, осуетил е беззаконията и саморазправата. А към „народните врагове“ и техните потомци се насаждаше омраза и нетърпимост — тяхната съдба бе съдба на „бивши хора“!

Срещу тази позиция, която за съжаление се поддържа и днес от партията, отговорна за това най-масово унищожение на хора в новата история на България, бе невъзможно не само каквото и да е открито противопоставяне, но дори и строго кабинетното обективно научно изследване, необходимо условие и първи етап в което е достъпът и проучването на автентични документи.

Крахът на комунистическата тоталитарна система и започналите процеси на демократизация в нашата страна създадоха условия да се чуе и другата страна. Вече близо 5 години демократичната общественост поставя въпроса за обективно проучване и справедливо решаване на проблема „народен съд“. Първа публична проява в това отношение бе научно-публицистичната сесия „Народният съд и политическото насилие в България“, организирана на 31.1.1992 г. от съюз „Истина“ и създадения по негова инициатива Граждански комитет. По същото време в Народното събрание бе внесен и проектозакон за отмяна на Наредбата-закон за „народния съд“. Налице бяха всички основания за такъв акт:

— От юридическо гледище „народният съд“ е антиконституционен и противозаконен. Той бе и ненужен. Съществуващото тогава наказателно законодателство даваше достатъчни възможности за наказание на действително виновни лица.

— Народният съд осъди много хора, вече избити без съд и присъда, за да се прикрият и оневинят чрез лъжезаконност убийците и да се обсеби имуществото на жертвите.

— По своята жестокост присъдите на „народния съд“ са безпрецедентни. Незаконните конфискации бяха фактически присъди над невинните близки на осъдените. Клеймото „народен враг“ беляза потомците, дори още неродените!

Защитниците на „народния съд“ се мъчат да го оправдаят, като се опитват да го приравнят със създадения по-късно Международен трибунал в Нюрнберг и с уж поети от България задължения по примирието. И двете твърдения са нечисто боравене с истината.

„Народният съд“ бе създаден почти месец преди сключването на примирието между България и съюзените нации. В текста на примирието единствено чл. 6 има отношение към проблема и той гласи: „България ще сътрудничи за задържането на лицата, обвинени във военни престъпления и съденето им.“ Толкова! За никакви специални съдилища не става дума.

Съпоставката на „народния съд“ с Нюрнбергския трибунал е смешна и нелепа. Лондонското съглашение между СССР, Великобритания, Франция и САЩ за съдене на германските военнопрестъпници е от 8 август 1945 г., т. е. 3 месеца след капитулацията на Германия и почти една година след нашенския „народен съд“. Трибуналът подвежда под отговорност само 24 души, а фактически съди само 22 — изключва самообесилия се в началото на процеса д-р Лай и прекратява съдебното преследване срещу болния Круп. Не съди Хитлер, Химлер, Гьобелс (умрели не се съдят!). Съдът се състои от висококвалифицирани юристи и заседава 11 месеца с 403 открити съдебни заседания. От 22-мата подсъдими на смърт са осъдени само 11 (един от тях — Борман, задочно), 3 — на доживотен затвор, 5 — от 2 до 10 години, а трима от най-висшите ръководители на райха са изобщо оправдани. Присъдите са изпълнени 16 дни след произнасянето им. Осъдените имат право на молби за помилване. Останалите виновни лица в Германия се съдят от обикновени съдилища, като по данни от печата общият брой на осъдените на смърт е не повече от 200!

Сравнете тези данни с масовото клане у нас, наречено „народен съд“!

Но може би най-фрапантна и ужасяваща е разликата между Нюрнбергския трибунал и „народния съд“, когато ги сравним по отношение на смисъла, целта и моралните последици за нацията.

„Нюрнбергският процес прави чест на 20 век. Той уби самата зла идея и много малко от заразените от нея хора.“ (Солженицин, „Архипелаг Гулаг“, т. 2, стр. 227).

А какво извършиха комунистите у нас след 9.IX.1944? Убити бяха извънредно много хора, за да се възцари злината — класовата омраза, насилието, терорът, безчовечието!

Защото целта на „народния съд“ не бе наказанието на действително виновни, не бе катарзиса за българското общество. Избиването на хиляди българи без съд и присъда в първите месеци след 9.IХ.1944 г. и последвалия „народен съд“ бяха всъщност два последователни акта на едно и също престъпление, което БКП организира зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт, истинското име на което е престъпен заговор срещу единството на българската нация и планомерно унищожаване на политическите противници.

Скритите механизми на този дяволски сценарий обаче оставаха неясни. Кой и как решаваше съдбата на хилядите жертви? Каква е личната отговорност на отделните дейци от върхушката на БКП, на Георги Димитров?

Единствено непредубеденото проучване и публикуване на архивите от това време можеше да отговори на тези въпроси. И това бе дълг на нашите историци. За съжаление по причини, които не е трудно да отгатнем, нашите учени избягваха тази неудобна, парлива тема.

Именно за това трябва да се приветства трудът на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова, благодарение на които българската общественост има вече в ръцете си автентичните документи, които разкриват скритите механизми на „народния съд“. Бруталната жестокост, потъпканата законност и античовещината, които лъхат от тях, в много отношения надминават очакванията дори и на онези, които на гърба си са изпитвали „законността“ на тоталитарното време. За илюстрация ще си позволя да цитирам кратък откъс от един от документите: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи... Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да изиграят в дадения случай каквато и да е роля...“ (курсивът мой — Г. М.) — Из радиограма от 19.IV.1945 г. на Георги Димитров до Трайчо Костов.