На 6 септември във връзка с министъра на войната ген. Иван Маринов влизат дейци от Военния център на Отечествения фронт, към който се числи и Военната секция на политическия кръг „Звено“. Ориентацията към него не е случайна. Известно е, че генералът е стар член на „Звено“ и неговите колеги искат да го привлекат да участва в свалянето на правителството или поне да им съдейства. На следващия ден Георги Димитров изпраща следното писмо до Сталин и Молотов: „Във връзка със скъсването на отношенията с България и разгръщане народната борба и партизанското движение против немците и техните български агенти в страната Задграничното бюро на Комунистическата партия моли:
1. Да се прехвърли в Сърбия (на българо-сръбската граница) въоръжение и оборудване в количество, разчетено за 5 хиляди партизани.
2. Да се освободят от служба в редовете на Червената армия български офицери за военна работа в България (по приложен списък).
3. Да се разреши прехвърлянето през Румъния в България на група български другари (партийни работници и лекари) по приложен списък.
4. Да се разреши материална помощ на Комунистическата партия в размер до 50 000 американски долара подотчетно, под лично моя и на Задграничното бюро отговорност за нейното конкретно използване.“
Оперативният план за завземане на властта в столицата е разработен от капитан Тодор Тошев, бивш член на Военния съюз, а по това време и член на ГЩ на НОВА. Привлечени са и други офицерски кадри от Военния съюз и политическия кръг „Звено“, които имат свои съмишленици във военното министерство. Постигнато е споразумение с началниците на униформената полиция от 0.00 часа на 8 срещу 9 септември да се приберат от улиците на София полицейските постове и патрули. Освен това да бъде издадено нареждане да се предават участъците на представителите на новата власт.
На 8 септември започва навлизането на Червената армия в България. На същия ден е уточнен графикът на провеждането на военната операция в столицата. По-късно следобед в дома на Кимон Георгиев, където от няколко дни пребивава о. з. полк. Дамян Велчев, се събират членове на Националния комитет на Отечествения фронт. Освен домакина от некомунистическите партии в ОФ присъстват Никола Петков и Григор Чешмеджиев. Главният въпрос, който се обсъжда, е съставът на бъдещото правителство. Подкрепен от Никола Петков, Дамян Велчев претендира да оглави вътрешното министерство, но му е отказано. Вторият спорен проблем е как да се постъпи с регентите. По настояване на БРП е решено те да бъдат сменени още на 9 септември, след като подпишат няколко указа, необходими за „узаконяване“ на извършената правителствена промяна.
В очакване на завземане на военното министерство, където се помещава и Министерският съвет, ген. Иван Маринов не допуска да се подмени обикновената му охрана. На 9 септември през нощта в 2.45 часа дежурният офицер кап. Димитър Томов отваря неохраняваната източна врата на министерството и вкарва в него Петър Вранчев, кап. Тодор Тошев, зап. майор Стоян Трендафилов и кап. Димитър Попов — командир на прожекторната рота от противовъздушната отбрана на столицата, придружени от малка войскова част. Друга група завзема телефонната централа и етажите на сградата.
По телефона ген. Иван Маринов отдава заповед до гарнизоните и войсковите части в страната да изпълняват нарежданията на новата власт. Малко по-късно във военното министерство пристигат и членовете на предварително сформираното правителство. В 6.25 часа сутринта по радиото Кимон Георгиев прочита Прокламация към българския народ, с която обявява, че „Отечественият фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от гибел“.
То веднага ще пристъпи към „изпълнение“ на програмата, оповестена вече в отправения към народа манифест. Кимон Георгиев има предвид Манифеста на НК на ОФ от 28 август 1944 г. В него са конкретизирани и доразработени съобразно новите условия някои от исканията, съдържащи се в програмата на ОФ от 17 юли 1942 г. В т. 9 е записано: „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.“ Друг нов момент, формулиран в т. 11, е: „Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи.“
Документът е подписан от бивши политици и общественици: Кимон Георгиев, Добри Терпешев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, д-р Иван Пашов, Ангел Държански, Дамян Велчев, проф. Венелин Ганев, Димитър Нейков, д-р Рачо Ангелов, проф. Петко Стоянов, Димо Казасов, Христо Стойков и д-р Кирил Драмалиев. Всички те възприемат предложението на НК на ОФ управлението на страната да се поеме от самостоятелно отечественофронтовско „народно правителство“ на основата на програмата, обявена в манифеста. Поканеният да го подкрепи с подписа си Кръстю Пастухов от дясното крило на Социалдемократическата партия отказва, заявявайки: „Помнете, че тоя Отечествен фронт ще бъде безотечествен.“
При обсъждането на манифеста в НК на ОФ единият от неговите членове — Никола Петков, иска повече разяснения около пункта за народния съд, начин на организиране и обхват. За него не е тайна, че БРП поставя този въпрос много по-рано.
И наистина, в документите на БРП терминът „народен съд“ се появява още през септември 1941 г. В обръщение към българските граждани ЦК на партията обвинява правителството на проф. Богдан Филов, че в интерес на Хитлер започва „терор и насилие“, за да задуши „борбата на свободолюбивия български народ против немските поробители и българските фашисти“. Той предупреждава органите на полицията, че не ще остави „ненаказано и неотмъстено нито едно тяхно престъпление“. Същото се отнася и за народните представители, администрацията и военните съдилища. „Те трябва да знаят, пише в обръщението, че не е далеч денят, когато ще бъдат изправени пред народен съд и тоя съд ще бъде безпощаден.“
На 14 октомври 1942 г. съветското правителство излиза със заявление „За отговорността на хитлеристките завоеватели и техните съучастници за злодеянията, извършвани в окупираните страни на Европа“. За тях те трябва да бъдат изправени пред международен трибунал и наказани по цялата строгост на углавния закон.
Подготовката за него в Съветския съюз започва веднага. С указ на Президиума на Върховния съвет от 2 ноември 1942 г. е създадена Извънредна държавна комисия (ЧГК) за установяване и разследване на злодеянията, извършвани на територията на СССР. В работата по съставяне на актовете са призовани да се включат работници и селяни, инженери, техници, учени и общественици. С помощта на документи и чрез разпити на хиляди свидетели очевидци комисията трябва да установи фактите на престъпленията.
В тон със съветското заявление в няколко предавания по радиостанция „Христо Ботев“, намираща се на руска територия от октомври 1942 г., Задграничното бюро на БРП предупреждава, че на подсъдимата скамейка на международния трибунал ще бъдат поставени и българските управници като съучастници на хитлеристите. В радиопредаванията обаче от декември 1942 г. той е заменен с „народен съд“. Определен е и неговият обхват — министри и всички изпълнители на техните разпоредби, съдии и прокурори, полицаи и агенти на Гестапо, журналисти, обявени за „интелектуални подбудители“ и „вдъхновители на фашисткия режим“.
Подобно на Извънредната държавна комисия в Съветския съюз, фактите за престъпленията, имената и адресите на техните извършители трябва да се събират и записват от комитетите на Отечествения фронт, негови дейци и съмишленици.
В същото време ЗБ на БРП призовава да не се чака, а да се започне „сурово народно възмездие още сега“. Лозунгът, издигнат от партията, е „Око за око, зъб за зъб“. В края на декември 1942 г. по радиостанция „Христо Ботев“ членът на Задграничното бюро Вълко Червенков дава указание наказването на „народните изедници“ да се възложи на бойните групи на БРП и РМС.
В изпълнение на нареждането Политбюро вътре в страната решава да „предостави“ думата на народния съд. При конкретните условия неговото провеждане се възлага на Военния център към ЦК на БРП. Обособени са екзекутивни бойни групи със специално назначение за извършване на наказателни разстрели, разделени на двойки и тройки. По предложение на Военния център в края на 1942 г. Политбюро утвърждава списък на първата група лица, които следва да понесат смъртно наказание. И те са само българи. Веднага след това на бойните групи се възлага да ги приведат в изпълнение. Подобна практика се прилага не само в столицата, но и в други населени места на страната.