Наказателни акции провеждат и партизанските отряди. През февруари 1943 г. Главният щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (ГЩ на НОВА) нарежда: „На специални бойни групи да се възложи обезвредяването на злостни и активни германски агенти, предатели и мъчители на народа.“ Месец по-късно Радомирският партизански отряд докладва: „Направихме акция в селата Друган и Гълъбник. Разправихме се със 7 гадове, един полицейски началник, чин капитан, двама предатели, бирника Симеон Гнурски...“ На 24 срещу 25 ноември 1943 г. партизанският отряд „Георги Бенковски“ влиза в с. Княз Александрово — Белоградчишко, и обявява еднонощна „народна власт“. Намиращите се там полицаи отказват да предадат оръжието си и това им струва живота. Избити са и пет души от местната управа.
През октомври 1943 г. щабът на Втора въстаническа зона докладва: „Нападение на с. Шейново, взето оръжие и храна. Убит фашист-злодей от с. Чехларе, обезоръжени двама горски стражари... Спрян влак и обискирани всички пътници. Обградени и обезоръжени всички трудоваци по шосето Карнаре — Троян, взети много дрехи, завивки, обуща и храна... Избити са много полицаи, един доносник и известният злодей — околийският полицейски началник в Асеновград — Димитров.“
Доклади с подобен характер изобилстват в архивите.
На 7 август 1944 г. партизанският отряд „Васил Левски“ — X Въстаническа оперативна зона (ВОЗ), се обръща към всички длъжностни административни лица от Варненска и Бургаска област с предупреждение: „Който служи на фашистката държава днес, той е Хитлеров агент и народен предател. Народните четници наказват такива предатели с куршум. Които от посочените лица не си подадат оставката до 20 август т. г., да се считат осъдени на смърт и да знаят, че ще бъдат подложени на масово изтребление, а на подалите оставка ще бъдат простени прегрешенията пред народа.“ С идентични предупреждения излизат почти всички партизански отряди. Кръгът на лицата, заплашени със смърт, е твърде широк — кметове, секретар-бирници, горски стражари, реквизиционни комисии, и т. н. Още по-парадоксално звучи нареждането те да си подадат оставките, независимо от това дали ще бъдат приети.
Пред народния съд през 1944–1945 г. бившият министър на вътрешните работи Петър Габровски обяснява: „Аз не съм давал заповеди на кметовете и горските стражари да предават или да убиват нелегалните. Това е самозащита от тяхна страна. Нелегалните искат от тях оръжие, храна, сведения за войскови части и да не изпълняват задачите си като държавни служители. Тези, които отказват, нелегалните ги осъждат на смърт. Много от тях са избити, а на други оборите, плевните и къщите запалени.“
По сведение на германската разузнавателна служба в България само за периода от 1 септември 1943 до 15 февруари 1944 г. са извършени 1204 саботажни и терористични акции на нелегалните. От тях едва 12 са нападения на германски военни. От страна на българската войска и полиция са убити 150 души, 128 ранени, 140 отвлечени, или общо 418. Жертви има и от гражданските лица. Убити са 133, ранени 34, отвлечени 188 — всичко 355.
Както при акциите, така и жертвите от германската войска са далеч по-малко в сравнение с българската. За посочения по-горе период са убити 44 немски военнослужещи, ранени 68, отвлечени 19 — общо 131.
Данни за убити български полицаи и военни за времето от 1941 до края на август 1944 има и в полицейските архиви. Според тях в борбата срещу нелегалните са загинали общо 1780 души. От тях 512 са убити след издадена смъртна присъда „в името на народа“. Няма точни сведения за избитите от 1 до 9 септември 1944 г. Може да се предполага, че техният брой също не е малък. Това се отнася най-вече до дните след 5 септември, когато Съветският съюз обявява война на България. По това време германските военни части са се изтеглили от страната.
Началото на гилотината
На 9 септември 1944 г. сутринта регентите княз Кирил Преславски и ген.-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да оформят извършения преврат. На основание чл. 150 от Търновската конституция с Указ № 10 за председател на Министерския съвет е назначен Кимон Георгиев. Едва тогава с Указ № 11 е „приета“ оставката на кабинета на Константин Муравиев. По доклад на министър-председателя с Указ № 12 е назначено новото правителство в състав: Кимон Георгиев (ПК „Звено“), Добри Терпешев (БРП), Никола Петков (БЗНС) — министри без портфейл; министър на външните работи и изповеданията — проф. Петко Стайнов (ПК „Звено“); министър на вътрешните работи и народното здраве — Антон Югов (БРП); министър на народното просвещение — проф. Станчо Чолаков (ПК „Звено“); министър на правосъдието — д-р Минчо Нейчев (БРП); министър на финансите — проф. Петко Стоянов (независим); министър на войната — полк. Дамян Велчев (ПК „Звено“); министър на търговията, промишлеността и труда — Димитър Нейков (Социалдемократическа партия); министър на земеделието и държавните имоти — Асен Павлов (БЗНС); министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството — Борис Бумбаров (БЗНС); министър на железниците, пощите и телеграфите — Ангел Държански (БЗНС). С указ на регентите са учредени три нови министерства. За министър на народното здраве е назначен д-р Рачо Ангелов (БРП), министър на социалната политика — Григор Чешмеджиев от Социалдемократическата партия, и министър на пропагандата — Димо Казасов, независим.
На основание чл. 136 от конституцията с Указ № 13 XXV Обикновено народно събрание е разпуснато. На същия ден с постановление на правителството на ОФ на основание чл. 47 от конституцията са освободени от длъжност регентите на България — „Негово Царско Височество Кирил княз Преславски и Генерал-лейтенант Никола Михов“. Третият регент проф. Богдан Филов си е подал оставката на 8 септември 1944 г. С друго постановление на тяхно място са назначени проф. Венелин Ганев (бивш член на Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (БРП).
В първите дни след 9 септември 1944 г. местната администрация преминава в образуващите се или образувани по-рано комитети на ОФ. Въпреки че те трябва да бъдат съставени на паритетни начала от четирите партии подобно на правителството, в по-голямата част на страната този принцип не се спазва. С малки изключения, отнасящи се до по-големите градове и отделни села, в тях и ръководствата им преобладават представители на БРП (к). Те доминират и в избраните в комитетите на ОФ „тричленки“, които започват да осъществяват управленски функции.
Със заповед от 9 септември 1944 г. главнокомандващият въстаническите войски ген. Добри Терпешев нарежда: „Всички бригади, отряди и дружини на народно-освободителната войска да слезнат от балкана в населените места и градове и организирано да се поставят в разпореждане на комитетите на ОФ и неговата народна власт.“
Последва заповед на министъра на вътрешните работи до областните директори в царството да вземат всички мерки „за посрещането и улесняването на връщащите се от планината народни борци“. На тях се възлага да организират и най-радушно посрещане на идващите съветски войски и при нужда да реквизират и уредят необходимите им квартири. За да се избегнат „смущения“ и да се запази редът, областните директори се задължават да направят „всичко потребно да не се допускат никакви фашистки прояви“.
Продължавайки практиката, установена след преврата от 19 май 1934 г., Министерският съвет започва да управлява страната с наредби, имащи силата на закони, опирайки се на чл. 47 от конституцията и формално одобрявани от регентите. В действителност обаче схемата за вземане и прокарване на решения от държавен и политически характер е доста по-различна.
На 10 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) се установява в зданието на бившата Германо-българска търговска камара на ул. „Врабча“ № 10. Според отчета на организационния отдел, изготвен на 17 октомври 1944 г., на 9 септември с. г. броят на партийните членове е възлизал на 7000 души. А към датата на отчета те нарастват на 50 000. Ръководството на партията се формира след посещението на Димитър Ганев в Москва в края на септември 1944 г. Основното ядро в Политбюро са: Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Добри Терпешев и Владимир Поптомов.